Когато на 26 юни, 1630 г. Армията на Густав II Адолф дебаркира в Померания, Свещената Римска империя изглежда като територия, повече или по-малко подчинена на Хабсбургите и техните съюзници от Католическата лига. Страхът сред останалите непокорени протестантски владетели е така голям, че нито един от тях не е склонен да подкрепи шведския крал. Йохан Гьорг, електорът на Саксония е скептично настроен и предпочита да опази земите си от армиите на Тили и дори Гьорг Вилхелм, шурей на Густав II Адолф, отказва да приеме шведски сили на бранденбургска земя. Разколебани са и владетелите в Долносаксонския кръг, чийто сили са разгромени по време на войната на Дания с Империята и чийто земи все още изхранват силите на Тили и останалите католически войнства в Северна Германия.
Международното положение също не е розово. Франция се е отчуждила от Англия и Нидерландия, заради подкрепата на двете протестантски сили по време на бунта на Ла Рошел (1627-28 г.). Чарлз I е все така неспособен да убеди своя Парламент да му отпусне необходимите пари, с които да финансира протестантите в Германия, а холандците са здраво притиснати от испанските сили, които се стремят да завладеят стабилен плацдарм северно от р. Рейн. В Италия, Франция и Испания се борят за надмощие във Войната за Мантуанско наследство (1628-31 г.). Макар първоначално французите да имат превес, иберийците накланят везните в своя полза, след като Фердинанд II изпраща част от своята армия в Италия. Единствения лъч на надежда за протестантите е освобождаването на Валенщайн от служба и разпускането на грамадната му армия. Пришпорван от своите придворни и от останалите електори, Фердинанд се вижда принуден да прекъсне договора си със своя най-доверен пълководец, да му отнеме херцогство Мекленбург и да го изпрати обратно в Бохемия, където Валенщайн се настанява във своите владения – херцогството Фридланд. За да компенсират отсъствието на Валенщайн, притеснените от приготовленията на Густав католици, гласуват доверие на граф Тили и засилват на ново полевата му армия. Заедно с още няколко военни контингента, Тили, който е назначен за главнокомандващ и на имперските армии, трябва да изолира шведите в Померания и да им попречи да преминат южно от Одер.
Густав II Адолф (1594-1632г.), крал на Швеция (1611-1632г.) и един от най-значимите пълководци за целия XVII век
Първата година от пристигането на Густав Адолф в германските земи се оказва не особено плодотворна за шведите. Кралят, който се надява да разполага с около 100 000 мъже под оръжие, успява да събере едва 30 000 в рамките на полевата си армия и малко над 15 000 за гарнизоните по балтийското крайбрежие на Померания между Волгаст и Щетин (дн. Щчечин в Полша). След като шведската армия заставя померанския херцог Богуслав XIV да се съюзи със скандинавците, Густав Адолф решава да приложи подобен подход и към Бранденбург. Той открито заплашва своя шурей, Гьорг Вилхелм, че ако не следва шведската политическа линия, шведите ще анексират цяла Померания и ще лишат Бранденбург от полагащото се наследство на бездетния Богуслав. Изправени пред подобен ултиматум, Гьорг Вилхем е принуден да склони глава. Докато краля готви планове за походния сезон и търси съюзници в Германия, протестантският град-държава Магдебург, застрашен от опцията за повторно католицизиране след Реституционния едикт, решава да се обяви за съюзник на шведите, с надеждата че Густав Адолф ще успее да отрази заплахата, надвиснала над града. Това, оказва се, е и единствения доброволно включил се в шведската кауза партньор. Опитите на Густав Адолф да привлече Вилхелм, владетел на Хесе-Касел удрят на камък, тъй като последният отказва да приеме прекомерните материални претенции на скандинавците.
С представянето си на бойното поле, шведите не успяват да окуражат евентуалните си съюзници. Едва в края на декември, 1630 г., шведите успяват да превземат Грейфенхаген – имперски бастион на Одер, от който силите на имперския генерал Шомберг нападат шведските бази в Померания през цялата есен. Походът на Густав в Мекленбург също не дава очакваните резултати. Оказва се, че жителите на херцогството са доволни от системата на управление, въведена от Валенщайн през 1628 г., и крепостите не отварят вратите си за скандинавски гарнизони. Въпреки множеството ангажименти, Густав все пак успява да прати малък шведски гарнизон в Магдебург в края на октомври, като командирът на шведите полковник фон Фалкенбург има заповед да брани града на всяка цена.
Както обикновено зимата се оказва период на дипломатически ходове. Франция, сериозно притисната от испано-австрийските сили в северна Италия, се съгласява да изплаща значителна субсидия (ок. 400 000 риксталера) в замяна на това Швеция да не подписва мир с императора без съгласието на Париж. Тази спогодба е ратифицирана с мира от Бярвалде, подписан на 13 януари, 1631 г. Ришельо не е склонен да заложи всичките си надежди на шведите и открива тайни преговори с баварския електор Максимилиан I. С договора от Фонтенбло (30 май, 1631г.), Франция и Бавария се задължават да си оказват взаимна подкрепа, а Луи XIII признава електорската титла на Максимилиян както и правото му върху Палатината.
С напредването на зимата на 1630-31г., нарастват и тревогите на протестанстките владетели. За разлика от Кристиян Датски, Густав Адолф не е принц (фюрст) на Империята и германците гледат със сериозно подозрение на скандинавците, които за тях са по-скоро нашественици, отколкото спасители. По настояване на Гьорг Вилхелм, електор на Бранденбург, Йохан Гьорг, електорът на Саксония свиква събрание на протестантските фюрстове и свободните градове, което се събира в Лайпциг през февруари 1631 г. На това събрание е решено всяка от страните да подготви своя собствена армия и при нужда да координират действията си. Йохан Гьорг се обръща с молба към императора да отмени Реституционния едикт и предлага в замяна протестантите да подкрепят Виена срещу шведите. Императорът, самоуверен в способностите на своята армия и твърд в своето желание да пречупи „еретиците“, отказва. В отговор, протестантските владетели започват да събират своите войски и заемат изчаквателна позиция.
Докато различните фракции в империята избистрят своите панове, полевите армии се задействат още в началото на март 1631 г. Густав Адолф застава начело на своите основни сили, нахлува в Мекленбург и до края на месеца подчинява със сила цялото херцогство, циментирайки контрола си над балтийското крайбрежие. Следва бърза шведска атака на югоизток срещу силната имперска крепост Франкфурт на Одер. Градът е превзет, а гарнизонът – ликвидиран. Густав решава че е настъпил момента да спаси Магдебург, ала несигурната позиция на електорите на Бранденбург и Саксония го кара да е предпазлив в напредването си по поречието на Одер. По същото време граф Тили затяга обръча около Магдебург и обсадата на града, започната с обкръжаването на му от Пъпенхайм през октомври 1630 г., навлиза във финалната си фаза. Новината че Густав Адолф може да достигне града в началото на юни 1631 г., провокира Тили да действа и на 20-ти май, графът заповядва генерален щурм. Отбраната на града е пометена, а голяма част от имперските сили се отдават на необуздан грабеж. В добавка избухва и кошмарен по мащабите си пожар. Четири-пети от града се превръщат в пепел, а над 20 000 цивилни намират смъртта си, било от ръцете на имперските войници, било от пламъците и отровния дим. Плячкосването на Магдебург се превръща в бедствие с легендарни пропорции, което ще се помни през вековете като пример на безпределна жестокост. Разграбването и унищожаването на града завинаги оставя черно петно върху биографията на Тили, който се оказва неспособен да обуздае своите войници. Политическият отглас от бедствието е моментален. Протестантите в Северна Германия са потресени. Те не се съмняват, че подобна съдба очаква и техните владения ако анти-протестантската политика на Фердинанд II не бъде спряна. Мнозина, които до скоро са се страхували от Густав II Адолф, се виждат принудени да го подкрепят, виждайки в шведите единствената си надежда. Шведският крал бърза да се възползва от ситуацията. Той застава под стените на Берлин и дава нов ултиматум на електора Гьорг Вилхелм. Бранденбургския фюрст се вижда принуден да приеме – шведите ще получават 30 000 риксталера месечна субсидия, а армиите им ще имат право свободно да преминават през Бранденбург и да заемат необходимите им крепости на територията на електората. Вилхелм, владетел на Хесе-Касел също променя позицията си. Той събира армия и се готви да съдейства на Бернард от Сакс-Ваймар, протестант, аристократ и авантюрист от Франкония, който още през 1630 г., започва да събира сили за борба с императора и се обявява за поддръжник на шведската кауза. Граф Тили, все още разколебан от съдбата на Магдебург, поема на запад за да се справи с двамата протестанти. Силите му успяват да пометат Хесе-Касел и Вилхелм се укрепява в няколкото останали му крепости. Преди имперската армия да успее да достигне Сакс-Ваймар, Тили е принуден да прехвърли силите си на изток и да посрещне Густав Адолф, който напредва през Бранденбург.
В средата на август 1631 г., силите на Тили достигат Саксония. Йохан Гьорг е изправен пред труден избор – да приеме заповедта на Фердинанд II и да разпусне армията си, давайки позволение на Тили да изхранва войската си от приходите на Саксония или да се съюзи с Густав Адолф и да се обърне срещу императора. Действията на Тили предрешват избора. Католическите сили заемат градовете Хале и Мерсебург. На 30 август, 1631г., електорът на Саксония се съюзява със шведите и изпраща своята армия, командвана от бившия помощник на Валенщайн – фон Арним, в помощ на Густав Адолф. Шведския крал насочва силите си към Лайпциг с цел да догони Тили и да го принуди да даде сражение. Тили, от своя страна, не желае да рискува битка с по-многочисления враг и търси начин да обвърже протестантската армия с евентуална обсада на Лайпциг. Фон Пъпенхайм, командир на имперската конница, завързва авангарден бой с протестантските сили и изисква помощта на Тили, който е принуден да изпрати напред цялата си армия. На 17 септември, 1631 г., двете сили се строяват край малкото селце Брайтенфелд, недалеч от Лайпциг. Шведите никога до сега не са опитвали вкуса на имперската стомана в голяма битка, а Тили, вече дванадесет години, не познава поражение на бойното поле. Очите на цялата империя са вперени в Саксония.
Армията на Тили се намира в неизгодната позиция да е с около 8 000 души по-малобройна от протестантите. Графът разполага с около 35 000 души. Имперските сили се строяват по утвърдения испански маниер – седемнадесет големи пехотни блокове, фланкирани с карета мускетари, разположени в единична линия в центъра, докато двата фланга на армията са заети от кавалерията. Оръдията са изнесени на статични позиции пред основния боен ред.
Армията на протестантите наброява около 42 000 души, от които 24 000 са шведите на Густав Адолф, а останалите 18 000 – саксонската армия на фон Арним. Двете части на армията се строяват по различен начин. Густав разполага всичките си мускетари в линейна формация, съставена от шест реда, а пиконосците (тежката пехота) са разположени зад тях. Всяка бригада (формация, съставена от няколко полка), разполага със собствена артилерия, която е изнесена пред строя, но за разлика от имперските сили, шведските оръдия са доста по-леки и могат лесно да маневрират на бойното поле. Густав разполага кавалерията си по фланговете, като между конните ескадрони разполага роти мускетари, които да подсилят отбранителната позиция на кавалерията. По-голямата част от кавалерията е поставена на десния фланг. Шведската армия се построява в две линии.
Армията на саксонците се строява в клинообразна формация, образувана от подредени в по-големи карета пиконосци. Конницата на саксонците е разположена от двете страни на пехотата и така центъра на протестантската линия се оказва зает от кавалерия. За разлика от шведите, които са натрупали опит по време на кампаниите в Полша, саксонската армия е съставена от множество новобранци, свикани от местните опълчения. Моралът и качеството на пехотата са непредвидими, а кавалерийските ескадрони съставляват относително малък процент от общата численост и също им липсва бойно кръщене.
Битката започва с двучасов бараж между противниковите артилерии, в който шведската огнева мощ доказва своето превъзходство, постигайки много по-голяма скорост на стрелбата. С намаляването интензитета на канонадата, фон Пъпенхайм решава да действа със своята кавалерия и левия имперски фланг се хвърля в атака срещу основната част от шведската конница, командвана от Йоханес Банер. Кирасирите (тежка конница) на Пъпенхайм са посрещнати от залпа на мускетарските роти, строени между шведските ескадрони. Атаката на католиците е разстроена, а контраатаката на шведската конница отхвърля силите на Пъпенхайм. Имперският генерал не се отказва. Следват още шест подобни атаки и всеки път залпът на мускетарите, изстрелян от упор, разбива инерцията на имперската атака, която бива довършена от шведските конници. След като и седмия щурм е успешно отбит, Банер преминава в контраатака и разбива силите на Пъпенхайм, който се виждат принудени да напуснат бойното поле.
Докато фон Пъпенхай хаби силите си в напразни атаки, Тили изпраща и кавалерията си на десния фланг в атака срещу саксонците. Тежката имперска конница връхлита върху неопитните саксонски войници и ситуацията от Бялата планина и Щадлон се повтаря – имперската кавалерия прегазва вражеската позиция и цялата саксонска армия се хвърля в позорно бягство. Фюрстенберг, начело на едва 2 500 конници успява да подгони и разбие 18 000 армия. Битката, изглежда, ще бъде спечелена от Тили.
Виждайки паническото бягство на саксонците, Тили разбива формацията си в центъра и заповядва на своите пехотни блокове да обходят шведката позиция от към левия й фланг. Бавните, мъчно подвижни карета започват своя тромав марш през бойното поле, а фон Фюрстенбург се опитва да прегрупира изнурената си кавалерия, за да нападне оголения шведски фланг. Атаката на имперската конница следва съдбата на Пъпенхайм. Мускетарите, хитро поставени от Густав между ескадроните прекършват устрема на своите опоненти. Густав Адолф се възползва от разгрома на имперската конница и прехвърля пехотата си от втора линия към левия шведски фланг за да посрещне прииждащите полкове на Тили.
По същото време Банер е завършил с разгрома на Пъпенхайм и шведската кавалерия започва обход, преминавайки през старата имперска позиция. Банер помита малкия резерв оставен от Тили и успява да плени цялата имперска артилерия, останала неизползвана след изместването на основните пехотни сили. Шведите насочват оръдията към католическата пехота и започват да я обстрелват по фланга. Междувременно Густав завършва предислоцирането на пехотата си и посреща фланговата атака на имперската пехота. Свежите шведски части започват да засипват със залпове тромавата имперска пехота, чиято умора от продължителните маневри започва да личи. Густав Адолф повежда своята лична кавалерийска част в обход и редом с кавалерията на Банер обхожда левия фланг на изпадналата в амок имперска пехота, докато Густав Хорн, начело на кавалерията от левия шведски фланг завършва обхода по срещуположния фланг. Имперските сили се оказват обречени Обкръжени от кавалерия и разкъсвани на парчета от комбинираните залпове на шведската и своята собствена артилерия.
Густав Адолф печели блестяща победа, може би най-решителната в цялата война. Имперските генерали напускат ранени бойното поле, оставяйки зад себе си около 80% от силите си под формата на убити, ранени, дезертирали и пленени. Протестантите губят едва 5 500 гуши, от които 3 500 са от шведската армия, а 2 000 – от саксонската. Пъпенхайм бяга към Вестфалия, начело на малочислена конница, а Тили се изтегля на юг към Горния Палатинат. С един удар, Густав Адолф си осигурява контрола над германските земи. Шведският крал бърза да се възползва от победата си. Саксонската армия, заедно с малък скандинавски контингент е изпратена в Бохемия, а ядрото на шведските сили поема на югозапад. Войските на Густав Адолф преминават през Тюрингия и Франкония и достигат богатите земи по поречието на Майн и Рейн. Кралят окупира Рейнския Палатинат, заедно с епископствата Майнц и Вюрзбург. Целта не е избрана случайно – тази част от Германия разполага с най-заможните градове, от които шведите биха могли да изстискат необходимите суми, с които да платят своите нарастващи в геометрична прогресия разходи. Густав, също така, следва и популисткия лозунг за възстановяване на протестантските права, а каква по-добра първа стъпка от изгонването на имперските сили от земите на Фридрих V. Това, разбира се, не означава че Густав ще върне земите на низвергнатия електор-палатин. До края на годината шведите успели да завземат опустошения Магдебург, а силите на Йохан Гьорг, без да срещнат сериозна съпротива завзели Силезия, след което в края на ноември, без да гръмне и едно оръдие, протестантите овладели Прага. Победите привличат доскорошните неутрални фюрстове на Брауншвайг-Люнебург и Анхалт, Бернхард Закс-Ваймар и неговата армия, както и имперския град Нюрнберг.
Настъпващата зима носи със себе си страх и несигурност за католическите владетели в Свещената Римска империя и те започнали да търсят посредничеството на Франция за излизане от войната. Преговорите се водят през януари, 1632 г., но Максимилиян Баварски отказва да изтегли армиите си от конфликта със шведите. Бавария и Католическата лига избират да останат верни на императора. Тили, с останките от армията си се изтегля в Бавария и се съединява с новите войници, събирани от Максимилиян в очакване на предстоящата шведска инвазия на пролет. Същевременно, Фердинанд II, за пореден път останал без армия на свое разположение се обръща към единствения човек, който може да го измъкне от опасната ситуация – Валенщайн. Херцогът на Фридланд отказва на своя стар приятел Арним да се присъедини към саксонците и избира имперската кауза, но принуждава императора да приеме условия, който биха били неприемливи година по-рано. Валенщайн трябва да бъде издигнат до чин генералисимус, армията трябва да бъде изцяло на негово разположение, като той ще има правото да назначи целия команден състав. Освен това, Фердинанд II абдикира всякакво право да диктува хода на кампанията или условията за сключване на договор, в случай че генералисимусът успее да седне на масата за преговорите. Отчаян, Фердинанд залага всичките си надежди на единствена карта.
Военните действия в Свещената Римска империя през 1630-32г.
Военните действия се откриват от Тили, който в края на март 1632 г. Графът успява да изтласка шведите от епископството Бамберг. Отговорът на Густав Адолф е мигновен. Шведската армия напуска Рейнския палатинат и се насочва към Бавария, възвръщайки си Бамберг по пътя. Тили е решен да спре настъплението на Густав и заема позиция край град Рейн-на-Лех. На 15 април, 1632 г., католическата армия се опитва да предотврати Форсирането на река Лех от шведите, но мощната шведска артилерия помита съпротивата на баварската армия и една батарея заедно с опитна пехотна бригада установява плацдарм на отсрещния бряг, последвана от останалата шведска армия. Густав отново използва своята агресивна тактика да комбинира огъня на пехотата с атака на кавалерията и помита противниковите сили. Тили, който още в началото на битката е ранен от вражески шрапнел е изнесен от бойното поле и умира от раните си две седмици по-късно. Баварците губят около 3 000 от общо 25 000, докато шведите дават 2 000 убити от общо 40 000 под знамената на Густав Адолф. Победата отваря вратите на скандинавците към Бавария. Шведите започват безмилостно да опустошават баварските земи. Мюнхен пада в средата на май, а Максимилиян бяга в неутралното епископство Залцбург, което се намира под протекцията на императора. Докато шведите безчинстват в южна Германия, Валенщайн решава да използва своята седемдесет хилядна армия за да се разправи с по-слабото звено в протестантския лагер. Без да прекратява преговорите с Йохан Гьорг и фон Арним, генералисимусът помита съпротивата им в централна Бохемия, превзема Прага по времето, когато Густав влиза в Мюнхен, а до края на месец май цялата Бохемска корона е върната във властта на Фердинанд II.
Следващата цел на Валенщайн е Франкония, където той нахлува в средата на юни, съединявайки се с последните остатъци от армията на Максимилиян. Насреща им напредва Густав II Адолф, който решава да избегне открито сражение с имперските сили и се укрепява в съюзния му град Нюрнберг. Вместо да атакува шведите, Валенщайn избира да се окопае в грамаден военен лагер край древната крепост Алте Весте, на практика блокирайки силите на Густав в Нюрнберг. Града скоро е застигнат от епидемия и глад, причинен от големия брой бежанци, които съжителстват все по-трудно с настанената в града армия. Валенщай решава да остави чумата и липсата на провизии да ликвидират вражеската армия. Решен да пробие позициите на Валенщайн, Густав Адолф изкарва силите си и на 9 септември, 1632г., атакува укрепленията на врага при полуразрушената крепост Алте Весте. Двудневните щурмове не дават никакъв резултат и шведския устрем е пречупен. Загубите, както и размера на армиите на двете страни са еднакви – около 1500 души убити и ранени от около 40 000 войници. Няколко дни по-късно, шведската армия е подсилена и Валенщайн напуска лагера си, насочвайки се към Саксония. Густав Адолф, който възнамерява да атакува Горна Австрия е принуден да преосмисли плана си и решава да подкрепи Йохан Гьорг, тъй като правилно преценява, че електорът е прекалено несигурен съюзник и една директна атака в земите му може лесно да го извади от войната. Валенщайн превзема Лайпциг и заема позиция край Хале. Густав Адолф връща армията си по пътя, който минава след победата при Брайтенфелд. Валенщайн, който се готви да изтегли армията си за зимно разквартируване, не е готов да посрещне пристигналите в средата на ноември шведи. Густав решава да се възползва от открилата се възможност и да атакува вражеските позиции. На 15 ноември, 1632г., Валенщайн заема отбранителна позиция край селцето Лютцен, а войниците му използват овразите край пътя, делящ двете войски за да се окопаят. На следващия ден (16,11,1632 г.) щурмовете на шведската пехота срещат упорития отпор на имперските сили. Густав Адолф, в стила на Александър Македонски, избира да реши изхода на битката с кавалерийска атака по фланга. Кралят застава начело на войниците си в опит да обходи отслабения ляв фланг на имперските сили, където час по-рано генерал Пъпенхайм среща смъртта си, поразен от вражеско гюле. Густав препуска смело в атака, но падналата над бойното поле гъста барутна пелена го заблуждава, и заедно с едва няколко войници, владетеля се отделя от основния си контингент. Густав попада на отряд хървати, който атакуват краля и го убиват с няколко изстрела. Тялото на Густав е ограбено, като дрехите и снаряжението му се превръщат в трофеи за хърватските нередовни части. Едва около час по-късно конят на краля е открит без ездач, което спира устрема на шведите по десния им фланг. В центъра положението не е по-добро. Окопаните имперски части успяват да нанесат сериозни поражения на щурмуващата ги вражеска пехота и са на път да я разбият. В този критичен момент Бернарт Закс-Ваймар, който се е присъединил към армията като заместник командващ, поема пълното водачество над протестантските сили. По негова заповед тялото на Густав, което е открито около 3 часа след обяд, е изнесено тайно от бойното поле. Шведите, отново оглавени от енергичен командир, възобновяват атаките си в центъра и в късния следобед успяват да превземат основната имперска батарея. Валенщайн решава да запази армията си от разгром и заповядва оттегляне, което е изпълнено в боен строй, под прикритието на нощта. Имперските сили се изтеглят в Лайпциг и оставят шведите господари на бойното поле. Победата е спечелена, но за нея е платена скъпа цена. Освен кралят, на бойното поле остават над 4 500 ранени, убити или изчезнали, сред които са някои от най-елитните пехотни полкове на скандинавците. Загубите за имперските сили са приблизително същите, макар общия брой на армията им – ок. 22 000 да е малко по-голям от деветнадесетте хиляди под командването на Густав Адолф. Шведската армия се оттегля към Франкония за зимата, докато силите на Валенщайн се връщат в Бохемия. Фердинанд II може да отдъхне – най-страшният му враг е мъртъв.
Първите месеци на 1633 г. се оказват доста тежки за Швеция. Смъртта на Густав II Адолф оставя страната в ръцете на шестгодишната принцеса Кристина и нейната ментално нестабилна майка Мария-Елеонора, сестра на Гьорг Вилхелм, електор на Бранденбург. В тази тежка ситуация, Риксдага и висшата аристокрация решават да поверят регентството в ръцете на способния канцлер (първи министър) Аксел Оксенстиерна, който до сега е управлявал кралството в отсъствието на Густав. Оксенстиерна се нагърбва с нелеката задача едновременно да администрира скандинавските владения на страната и да управлява шведските владения в Германия, които на практика са над 1/3 от територията на Свещената Римска империя към началото на 1632 г. Страхът от възможна атака от страна на Полша или Русия срещу отслабените граници в Балтика и Финландия, кара канцлерът да изтегли шведските войници от германския театър и да ги прехвърли по другите фронтове, оставяйки борбата с Хабсбургите основно в ръцете на наемнически части, най-сериозната сред които е армията на Бернхард Закс-Ваймар. Макар да предлага решение от гледна точка на стратегическите нужди на страната, използването на наемници сериозно оскъпява войната и Оксенстиерна е принуден да измисли бърз способ за набиране на повече средства. Докато канцлерът обмисля своите административни ходове, шведските армии в Германия, наброяващи според някои изчисления около 150 000 души, започват да се бунтуват с искания за изплащане на заплатите, като в определени полкове, служили и в Полша, короната дължи пари с години назад. Оксенстиерна успява да закърпи фисканите пробойни, прилагайки два паралелни метода. Използвайки присъствието на шведските сили в централна Германия, той принуждава свикването на заседания на владетелите от трите засегнати кръга – Франконски, Швабски и Долен Рейнски. И трите кръга гласуват пълна подкрепа за Швеция и всеки от тях, според договора, подписан в Хейлброн на 23 април, 1633 г., се задължава да изплаща годишна субсидия в размер на 2 500 000 риксталера, в замяна на което, Швеция трябва да ги защитава от Хабсбургите и католическата лига и да доведе войната до победен край. Тъй като тези пари няма как да бъдат изплатени моментално, Оксенстиерна се заема да раздава земи на наемническите водачи (Бернхард Закс-Ваймар е направен херцог на Франкония), както и патенти, с които наемниците получават правото да се издържат от окупираните от тях земи. За шведската аристокрация са отпуснати големи дялове от кралските земи, което, както вече отбелязахме, се превръща в сериозен проблем за кралската хазна след края на войната. Отчуждаването на земи и узаконяването на ограбването и разоряването на цели области дава резултат и духовете в армията се успокояват.
Аксел Оксенстиерна (1584-1656г.) – канцлер на швеция и основен архитект на шведския ангажимент в Германия след смъртта на Густав II Адолф.
Военните действия през 1633 г. поставят начало на една поредица от мудни кампании, които поради липсата на решителност, нестабилния войнишки морал сред наемниците и неадекватната логистика ще превърнат войната в дългогодишно надлъгване на армиите. Редки са случаите от тук насетне, в които битки като Бялата Планина, Щадлон и Брайтенфелд ще променят рязко хода на конфликта. Оксенстиерна изпитва сериозни затруднения да накара Йохан Гьорг, електорът на Саксония, да изведе армията си на бойното поле. След поредица от увещания, разменени писма и дори личното пристигане на шведския канцлер в Дрезден, електорът склонява, но само при условие че кампанията срещу Валенщайн се води в Силезия, а армията се командва от бохемския бунтовник и изгнаник граф Турн. Изправен пред възможността да остави скъпоструващата си армия да бездейства, канцлерът е принуден да се съгласи. Протестантските армии напредват бавно през Силезия, а Валенщайн, възползвайки се от тяхната нерешителност, успява да издейства подписването на две примирия в рамките на 1633 г., което му дава шанс да прегрупира силите си и да премине в контраофанзива. Макар и през октомври, католическите сили успяват да сломят шведската съпротива в Силезия, пленявайки една осем хилядна армия, както и самия Турн. След този успех, Валенщайн нахлува в Лужица и започва да атакува земите на Саксония и Бранденбург.
Докато Валенщайн и Турн играят на котка и мишка в Силезия, от Милано пристига малка испанска армия, която преминава алпийските проходи, навлиза в Бавария и поема на Запад към Баден и Елзас в опит да прогони шведските части, окупирали тези земи след Брайтенфелд. Густав Хорн успява да прикове движението на испано-баварските сили със своите шведски части, докато Закс-Ваймар насочва армията си на изток, нахлува в Бавария и превзема Регенсбург. Валенщайн, макар и пришпорван от Фердинанд II и Максимилиян I отказва да действа решително и насочва армиите си към Бавария едва в края на ноември 1633 г. Научавайки за падането на Регенсбург, генералисимусът се отказва да действа на юг, опустошава Горния палатинат и се завръща да зимува в Бохемия. Този ход окончателно срива доверието в него в очите на императора и неговите приближени. Те започват да подозират, че чехът се опитва да играе двойна игра, търсейки начин да се превърне в независим играч на политическата карта. Фердинанд се свързва с генералите Матиаш Галас и Отавио Пиколомини, както и фон Ардлингер, който командва баварските контингенти в армията на Валенщайн. И тримата уверяват императора в своята вярност и след като през януари Фердинанд издава тайна заповед за свалянето на Валенщайн от поста главнокомандващ, Галас и Пиколомини напускат лагера на низвергнатия генералисимус, обявявайки правомощията му за недействителни. Войниците на Валенщайн започват масово да дезертират, присъединявайки се към имперските сили на Галас. Останал с една шепа верни войници, Валенщайн бяга в Егер, където се надява да се свърже със Закс-Ваймар и саксонците и да премине на тяхна страна. На 25-ти февруари, 1634 г., няколко английски наемници от свитата на Валенщайн, верни на императора, избиват неговата свита по време на пиршество в Егер, след което проникват в покоите на генералисимуса и го убиват. Така завършва кариерата на може би най-успешния наемнически генерал в историята на Европа, издигнал се от дребен и обеднял благородник до най-могъщия пълководец в Свещената Римска империя. Останала без главнокомандващ, наемническата армия в Бохемия е оставена под командването на Фердинанд Унгарски, син на императора и бъдещ владетел на Австрия. Фердинанд II е научил урока си – генералите му никога повече няма да бъдат оставяни извън контрола на правителството.
Убийството на Валенщайн
През март, след като преговорите с Валенщайн са прекъснати от смъртта му, Йохан Гьорг, електор на Саксония решава да се обърне директно към императора и да договори примирие. Двете страни откриват преговорите в Лейгниц, Бохемия, с посредничеството на Гьорг, владетел на Хесе-Дармщат. Междувременно, във Франкфурт на Майн се събира Лигата от Хейлброн, формирана под диктата на шведската дипломация година по-рано. Оксенстиерна се надява на новата среща да привлече и Горноскасонския и Долносаксонкия кръгове в лигата и така да добави нови финансови постъпления към хазната на лигата, от която шведите черпят щедро за да плащат на своите армии в Германия. Саксония и Бранденбург отказват да се присъединят към лигата, а Гьорг Вилхелм настоява шведите да напуснат Померания и да му я предадат, тъй като след смъртта на Богуслав XIV, електорът на Бранденбург става пръв претендент за померанската корона. Отказът на Оксенстиерна води до сериозен разрив в отношението на Берлин към шведската кауза и скоро членовете на двата саксонски кръга оттеглят представителите си от Франкфурт, отказвайки да се присъединят към Хейлбронската лига. Оставени без подкрепата на най-силните протестантски владетели, членовете на Лигата се обръщат към Франция, която година по-рано се е обявила за гарант на Хейлбронския договор. Французите приемат да подкрепят германските протестанти срещу предстоящата австро-испанска офанзива, но в замяна изискват и получават жизненоважната рейнска крепост Филипсбург в Рейнския палатинат. Филипсбург дава директно предмостие на французите за нахлуване в Баден, Швабия и Франкония.
Фердинанд, крал на Унгария и престолонаследник на Австрия, поема контрола над оределите сили, оставени от Валенщайн. Енергичен и нетърпелив да стъпи на бойното поле, унгарският крал събира всички налични сили, съединява се с армията на Ардлингер в Бавария и се насочва на запад с цел да се съедини с испанската армия, събрана със сетни сили и финанси от Оливарес. Испанците са командвани от кардинал-инфантът Фернандо, брат на крал Фелипе IV. Планът е двете сили да се съединят в Швабия, да атакуват Елзас и проправяйки си път по поречието на Рейн да отворят т.нар. Испански път, давайки шанс на Оливарес да изпраща свежи подкрепления от Италия към Испанските Нидерландии. Шведско-германските сили, командвани от Густав Хорн и Бернхард Закс-Ваймар потеглят от Франкония на югоизток за да пресрещнат испано-австрийските части и да попречат на принцовете-братовчеди да съединят силите си. Оказва се, че протестантските водачи, неспособни да излъчат единен лидер, избират странна схема – всеки ден един от тях е начело, а другия го „наследява“ на следващия ден. Това сериозно отежнява командната верига и забавя движението на войската. В крайна сметка, превес взима предпазливия Хорн и шведско-германските сили изчакват пристигането на подкрепления преди да атакуват хабсбургската армия. Това, както предрича Закс-Ваймар се оказва груба грешка. Кардинал-инфантът успява да достигне Ньордлинген преди шведите и се съединява с братовчед си. Когато протестантите пристигат в началото на септември, те заварват обединените католически армии, заели удобни позиции край обсадения град. Това, което Хорн и Ваймар не знаят, е че армията им, наброяваща около 26 000 души (16 000 пехотинци и 9 000 конници) е значително по-малобройна от противниковите сили, които наброяват над 34 000, от които 21 000 пехотинци и 13 000 конници. Подценяването на вражеската численост е втората голяма грешка, допусната от протестантското командване. В следствие на нея, шведско-германските сили са изпратени в две поредни атаки срещу окопаните имперски части, които се провеждат на 5 и 6 септември, 1634 г. След като щурма на пети септември се проваля, на следващия ден Густав Хорн решава да атакува вражеските позиции със всички сили. Шведите заемат центъра и десния фланг, а на левия фланг застава Закс-Ваймар и неговите наемници Срещу шведите кардинал-инфантът разполага своите испански ветерани, заедно с италианската кавалерия, командвана от Отавио Пиколомини. Останалата част от центъра и десния имперски фланг са заети от силите на Фердинанд Унгарски и баварците. Шведите щурмуват седем последователни пъти испанските позиции, но калените иберийски ветерани отбиват всичките атаки и в последствие притискат силите на Хорн, подпомогнати от италианската кавалерия. Фердинанд Унгарски, съветван от Матиаш Галас, забелязва че Закс-Ваймар сериозно отслабва позицията си, пращайки подкрепления към фланга на Хорн. Кралят на Унгария заповядва атака със всички сили и имперско-баварските части помитат оределите редици на Закс-Ваймар, който напуска бойното поле, следва но петите си от своите войници. Шведите нямат този късмет. Приклещени от испанците и италианската кавалерия, повечето от тях не успяват да отстъпят и падат убити или са пленени. Сред четирите хиляди пленници е и самият Густав Хорн. Освен пленените, протестантската армия губи над 8 000 убити и ранени, срещу само 2 400 загуби от страна на католическия лагер. Победата на католиците при Ньордлинген ликвидира протестантските сили в южна Германия и дава шанс на кардинал-инфантът да завърши своята мисия, успешно достигайки Испанските Нидерландии. Фердинанд Унгарски завзема без проблеми Франкония, Швабия и Вюрсбург, изтласквайки отстъпващите сили на Закс-Ваймар чак до Майнц.
Военните действия в Свещената Римска империя 1633-35г.
Французите, възползвайки се от затрудненото положение на шведите, действат на свой ред и започват преговори с Хейлбронската лига, като паралелно с това успяват да убедят градовете в Елзас да допуснат френски гарнизони, които да охраняват провинцията от имперските и испански сили. Лигата, притисната от настъплението на унгарския крал, се вижда принудена да приеме френските условия – признаването на протектората над Елзас и задължението членовете на лигата да не нападат владетели, които Франция счита за свои приятели. В замяна, Париж се задължава да изплаща субсидия от 1 000 000 ливри на година и да изпрати 12 000-на армия в Германия, в случай че Франция влезе във война с Испания и императора. Същевременно, една армия, командвана от маршал ла Форш влиза в Рейнланд и окупира двата бряга на реката, на територията на Палатинатът. Въпреки френските успехи, Оксенстиерна отказва да ратифицира Парижкия договор, подписан между Хейлбронската лига и Франция на 1-ви ноември, 1634 г. Търпението му е възнаградено в началото на 1635г., когато имперските сили достигат Рейн и прогонват французите от десния бряг на реката, превземайки Филипсбург и Шпейер. Едва след пристигането на Закс-Ваймар, френските сили, водени от Ла Форш успяват да върнат Шпейер, но не съумяват да преминат от другата страна на Рейн. Франция, принудена да признае нуждата от шведска подкрепа подписва отделен договор на 19 април 1635 г. в Компиен, с който потвърждава субсидията за Швеция, признава правото на шведите да владеят Вьормс и Майнц, както и гарантира правата и свободите на протестантите в империята.
Имперската дипломация също не бездейства. Възползвайки се от решителната победа при Ньордлинген и последвалия бърз напредък на имперските армии, Фердинанд II свиква в Пирна конференция, на която кани всички протестантки фюрстове в империята. Преговорите се проточват до юни, 1635 г., когато в Прага се събират представителите на повечето протестантски владетели, водени от Йохан Гьорг Саксонски. В замяна на амнистията и възстановяването на отнетите земи, император Фердинанд II получава гаранции, че имперските принцове няма да се съюзяват с външни сили, нито да вдигат оръжие срещу императора. Фердинанд се съгласява да отложи прилагането на Реституционния едикт с 40 години, като вместо границите от 1552 г., императорът поставя границите от 1627 г. като отправна точка за възстановяване на земите на католическата църква. С подписването на Пражкия мир на 15 юни, 1635 г., единствено Вилхелм от Хесе-Касел остава верен на шведската кауза. Всички останали протестантски лидери скланят глава пред императора и приемат неговата амнистия. Швеция остава изолирана и сама в Германия. Единствения лъч надежда за Оксенстиерна и неговата германска кауза е нахлуването на испанските войски в епископството Трир, което се намира под френска протекция. Макар и с доста колебания, кардинал Ришельо решава да действа, съзнавайки че помирението на протестанти и католици в Германия заплашва да сложи край на войната в Свещената Римска империя, развързвайки ръцете на Испания да се бори с Нидерлания и най-вече със самата Франция. На 26 май, 1635 г., докато Фердинанд II и фюрстовете изглаждат последните си противоречия, в Брюксел пристига френски глашатай, който изчита манифест, чрез който Франция обявява война на Испания.
History of Wars 