Вестфалският мир

Още към 1641 г. страните, участващи в Тридесетгодишната война, започват да дават признаци на изтощение и желание да седнат на масата за преговори. Променливият ход на бойните действия, липсата на решителен успех на бойното поле, който да доведе до рязък дисбаланс в съотношението на силите, както и предпазливостта, с която генералите се опитват да опазят своите армии, разкъсвани от лошо снабдяване, болести и дезертьорство удължават агонията на германските земи. Въпреки успехите при Рокроа, Витщок и Ньордлинген, шведи и французи не успяват да прекършат силите на своите противници до толкова, че да ги принудят да капитулират. Истината е съвсем прозаична – финансовия колапс на Испания, свързан с  чудовищни нива на инфлацията, обезценяване на валутата, замиране на вътрешното производство, както и резкия спад в притока на сребро от Южна Америка изваждат от равновесие иберийската монархия. Бунтовете в Каталония, Португалия и Италия са по-скоро резултат, отколкото причина за този колапс. Оливарес хвърля последните си сили в опазване на земите на короната, но в крайна сметка кризата се оказва извън възможностите и последния велик испански министър е заменен. Ситуацията в Австрия не е по-различна. Бохемия – перлата на Хабсбургската монархия е опустошена. Силезия и Моравия се намират в ръцете на шведите, а повишаването на данъците в останалите провинции не може да компенсира цялостната липса на средства. Изчерпват се и възможностите  за наемане на контингенти, Загубите на бойното поле, макар и да нямат твърде тежки последици в стратегически план, сериозно уронват престижа на императора и службата в негово име става все по-непривлекателна за наемническите капитани, които предпочитат да залагат живота и съдбата си на силните на деня. Възможностите на Фердинанд III изчерпват със всяка изминала година, също както и съюзниците му. Първо Саксония, а след това и Бавария излизат от войната. Завръщането на баварците в конфликта през 1647г., по-скоро отлага неизбежното, отколкото да донесе някакви сериозни дивиденти на имперската кауза. Когато през есента на 1648г. поредната имперско-баварска армия е само спомен, пометен от французи и шведи при Зусмархаузен,  а последните остатъци от силите на австрийците отчаяно се борят да запазят Бавария, окупирана за пореден път, за Фердинанд III, също както и за испанците няколко месеца по-рано, става ясно, че всички възможни варианти са изчерпани и е време да се поиска мир.

Мирът идва тъкмо на време за Франция и Швеция. Двете кралства воюват заедно срещу Хабсбургите вече четиринадесета поредна година, а шведите са във война от общо осемнадесет години. Подобно на своите опоненти, скандинавци и французи не очакват войната да се проточи толкова във времето. Ако можеха да избират, биха я довели до край доста по-рано, но липсата на решителен пробив прави постигането на исканията им невъзможни. Упоритостта, с която Хабсбургите бранят своите наследствени владения и своята позиция на върховенство е удивителна и на няколко пъти заплашва да засенчи стремежите на Стокхолм и Париж да доведат войната в Германия до победен край. Мирът от 1648г., е желан еднакво силно и от двете страни. Франция е на прага на гражданска война, след като аристокрацията, изнурена от конфликти и подозрително към регентството на италианеца Мазарини и кралицата-майка Ана Австрийска решава да опита силите си и да се наложи като ръководещ фактор в управлението на страната. Подобен сценарий ще се случи и в Швеция две десетилетия по-късно  но с друг резултат. Самата Швеция вече усеща признаците на колапс в своето военно усилие. Парите започват да не достигат, а наборите в Швеция дават все по-малко войници за фронта. Оксенстиерна, вече в напреднала възраст е уморен от усилието да ръководи едновременно кралството и отвъдморските територии в Германия. Нещо повече, през 1648г., кралица Кристина най-сетне достига пълнолетие и е на път да поеме контрола над страната в свои ръце. За разлика от своя канцлер-протестант, младата кралица не крие симпатиите си към католиците. Оксенстиерна вярва, че трябва да приключи войната в Германия, за да успее да насочи цялото си внимание към променената ситуация у дома.

Преговорите се точат в продължение на седем години, но към 1646 г. Франция и Швеция вече са поставили на масата основните си искания. Французите настояват да получат земите на Хабсбургите в горното течение на Рейн, докато шведите предявяват доста реалистични претенции към Померания, Верден, Бремен, Мекленбург и части от Лужица. През лятото на 1646 г., Фердинанд III може да си позволи да отхвърли тези искания. През есента на 1648 г., този лукс вече не е възможен. Излишно е да разглеждаме на дълго и широко всички сложно стъпки, през които преговорите преминават през тези измъчени седем години. Важен, в крайна сметка, е резултатът, обявен на 28 октомври, 1648 г. в Мюнстер, обявен на войските в Бохемия и Бавария няколко дни по-късно, в началото на ноември.

Преди да изведем някакви по-основни заключения, върху характера на договора, е добре да се спрем на неговата същина. Съгласно териториалните клаузи, Франция получава правата върху Елзас, Брейзнах и правото да държи гарнизон във Филипсбург. Императорът също така признава френските претенции върху Мец, Тул и Вердюн в Лотарингия, които са във френски ръце още от средата на XVI век, но бе за бъдат санкционирани по дипломатически път. Шведите получават западна Померания, заедно със Щетин и о. Рюген, пристанището Висмар, както и епископствата Верден и Бремен, които шведите отнемат от датчаните по време на Торстенсоновата война. Бранденбург, като компенсация за отнемането на половината от Померания, получава епископствата Халберщад, Минден и Камин.[1] Саксония, макар и губеща, получава Магдебург и потвърждение за правата над Лужица, която императорът отстъпва окончателно на Йохан Гьорг още през 1643г. Най сетне, Бавария получава Горния Палатинат и запазва електорската титла, която Фердинанд II отчуждава от Фридрих V по време на Бохемския бунт. Рейнският Палатинат е върнат на Карл-Лудвих, син на Фрирдих V. Като компромис между двата клона на династията Вителсбах, в империята е създадена осма елеторска титла, която е предадена на новия пфалцграф.

karta15_westphalia

Териториални промени след Вестфалския мир, 1648г.

Освен териториалните клаузи, мирът от Вестфалия променя самата същност на Свещената Римска империя, изменяйки нейната конституция. На първо място, отделните държави в империята имат право да водят войни и да градят съюзи с вътрешни и външни на империята сили, като единственото условие остава, че нито една война или съюз не може да е насочен срещу императора. За да се гарантират правата на протестантите в империята, всички съдебни колегии трябва да се състоят от равен брой католици и протестанти, а всички религиозни дела в имперския Парламент трябва да се решават само чрез абсолютно мнозинство на гласовете. Калвинистите, които до този момент нямат права, са признати за равностойни на католици и лутерани.

В реда на други подобни договори, Вестфалският мир прокарва пълна амнистия в рамките на Свещената Римска империя. Това, обаче, не се отнася за земите на херцогство Австрия и кралство Бохемия, в които император Фердинанд III се задължава да опрости само тези, които се надигат срещу него след 1630г. Всички чешки бунтовници от първата половина на войната остават низвергнати. Императорът, също така, си запазва правото да упражнява каквато реши религиозна толерантност в земите си, което де факто развързва ръцете на Фердинанд да ликвидира протестантството в своите земи. Този принцип се прилага за цялата империя и остава известен с латинската формула cuius regio eius religio – на комуто е властта, негова е и религията. Така, религиозните предпочитания на отделните владетели се превръщат в официална религия и за техните поданици.

На последно място идват и финансовите задължения. Водещото сред тях е изплащането на 5 000 000 риксталера от императора към Швеция, с които пари Стокхолм трябва да се разплати със своята армия. Другата основна финансова транзакция идва от Франция, която трябва да плати 3 000 000 ливри на херцог Фердинад Карл Австрийски, който бил владетел на хабсбургските територии в Елзас, предадени на Франция.

Сключен по този начин, мирът дава по нещо на всеки и всичко на никоя от страните. Тази ситуация се дължи на ловкия начин, по който императорът, макар и основен губещ във войната, успява да противопостави Швеция и Франция една срещу друга. Французите, боейки се от прекомерно влияние на Швеция в германските дела, се стремели да ограничат и тушират опитите на Стокхолм да се превърне в основен гарант на протестантските права, както и да получи цяла Померания. Макар шведите да изнесли голяма част от войната на свой гръб, Франция разполагала с един основен коз – своята субсидия, плащана редовно на скандинавците от 1630 г., насетне. Именно благодарение на тези постъпления, шведите успели след 1635 г., да преодолеят загубата на сериозните приходи от полските пристанищни такси, както и от все по-големия процент отчуждена от короната земя, чийто приходи отивали в джобовете на аристокрацията. Използвайки умело своя финансов лост, Франция получила желаните ограничения върху шведските амбиции. Самите французи също трябвало да отстъпят по доста точки, тъй като бунтовете на аристокрацията, станали известни с колективния термин Фронда и продължаващата война с Испания, притискали Париж да търси бърз изход от войната. Казано най-общо, мирът от Вестфалия е един компромис, който оставя у читателя усещането, че Тридесетгодишната война завършва без никой да е напълно спечелил или напълно загубил.

[1]  Територии в централната част на дн. Северна Германия