ДАНИЯ

Кралство Дания и Норвегия, както е официалното название на държавата, е последната голяма страна, участвала в започването на Великата Северна война. Копенхаген е и основния политически опонент на Стокхол, винаги готов да атакува своя източен съсед, с цел да отмъсти за загубените територии – Скания, Емтланд и Готланд, които до 40-те години на XVII век гарантират позицията на Дания като водеща балтийска сила.

Но от къде идва датско-шведския конфликт? Както вече споменахме, до началото на 20-те години на XVI век, Швеция е част от т.нар. Калмарска уния, създадена от датската кралица Маргарет през 1397 г. и обединяваща Дания, Швеция и Норвегия в една свръх-държава, най-голямата за времето си в Европа. По този начин Дания се превръща в една от великите сили на своето време, доминирайки търговията в Балтика, където единствения й опонент остава Ханзата.[1] Краят на XV и началото на XVI век се превръщат в период на големи надежди за бъдещето на Дания. Ханзата залязва, изместена от емпориите[2] във Фландрия, Англия и най-вече от морските „империи“ на Генуа и Венеция, които, въпреки конфликтите си с Османската империя, продължават да монополизират търговията между Европа и Азия. Появата на Португалия като първа колониална империя също измества центъра на европейската икономика на югозапад. В тази ситуация, Дания, разполагаща с голям флот и пълен контрол върху Йорезунд[3] се явява медиатор в търговията между Западна Европа и Балтика и печели сериозни суми от таксите, събирани от преминаващите през пролива съдове. С нарастване населението на Европа след Черната смърт (средата на XIV век), житото, внасяно от руските земи през Балтика става все по-търсена стока. Паралелно със забогатяване на кралството, върви и процесът на религиозна еманципация на Дания, която е сред първите държави, отхвърлили католицизма и наложили лутеранството като своя религия. Натрупаните от короната църковни земи и средства, се превръщат в солидна база за реализиране на амбициозна вътрешна и външна политика. Изглежда всички фактори са на лице. Но защо Дания не успява да се изкачи на върха? Отговорът се корени в недалновидната политика на датските крале Ханс (1481-1513 г.) и Кристиан II (1513-1523 г.) по отношение на другите две владения в Калмарската уния. Амбициозните крале пипат с прекалено твърда ръка по отношение най-вече на Швеция, която се явява и слабото звено в унията. Войната срещу Стен Стуре Стария и неговите поддръжници (1501-1512 г.), макар и спечелена, само влошава отношението на шведите към техните датски владетели. Разходите по продължителната война настройват и аристокрацията срещу краля. Подобна е и съдбата на Кристиян II, който успява да спечели войната срещу Стен Стуре Младия (1520г.), но последвалите репресии в Швеция и избиването на множество аристократи, останало в историята като Стокхолмското клане дават нов тласък на анти-датското движение. Шведските сили, водени от Густав Васа, постигат решителна победа, прогонвайки датчаните и печелейки независимост за Швеция. Провалът на Кристиан II му коства короната. Аристокрацията и свободните селяни се вдигат едновременно срещу краля, подкрепяйки неговият чичо Фредерик, който е провъзгласен за крал. За разлика от своя племенник, Фредерик действа далеч по-умерено и дипломатично по отношение на поданиците си. Именно по негово време се извършва големият прелом в религиозната политика на страната, за който вече споменахме. Фредерик умира през 1534 г., което дава повод на католическата партия да подкрепи краля в изгнание Кристиян II и да се опита да бламира избора на Кристиян III, син на Фредерик. С помощта на Густав Васа, Кристиян III се справя с католическите си опоненти по време на т.нар. Спор на графовете (Grevens Fejde 1534-36 г.), който завършва с окончателното премахване на католическата църква от Дания и подчиняването на аристократите-опозиционери на новия крал. Въпреки загубата на Швеция и Финландия, Дания продължава да владее Скания и о. Готланд, с което запазва монопола си върху Йорезунд и балтийските търговски пътища. Въпреки двете десетилетия на войни и икономически застой, кралството отново набира сили, а хазната скоро се възстановява от тежките военни разходи. Единствения сериозен пробив в датската политика е договорът от Шпеер (1544 г.), съгласно който нидерландските търговски кораби са освободени от такси при  преминаването си през датски води. Това е сериозен удар върху приходите на кралството и дава шанс на търговците от Седемнадесетте провинции[4] да доминират балтийската търговия през следващите два века. След смъртта на Кристиян III, тронът е поет от сина му Фредерик II, който решава да поднови войната със Швеция, възползвайки се от ангажираността на шведите срещу Русия в Ливонската война и вътрешните междуособици между синовете на Густав Васа – лудият Ерик XIV и Юхан III. Войната между двете държави продължава близо десетилетие и завършва без реален победител, но показва, че Дания не разполага с финансовия и военен потенциал да се справи със своето бивше владение. По-сериозен успех е постигнат в Ливонската война, където Дания успява да си осигури владението на ключовия остров Йосел[5] без да да води активни военни действия и да влошава отношенията си с Московското царство.

През 1588 г., Фредерик II е наследен от своя син Кристиян IV. Младият крал е едва 11 годишен когато поема трона. През своето дълго царуване (общо 60 години до 1648 г.), той води Дания през поредица от възходи и падения, свързани с намесата на страната в международните конфликти от онази епоха и най-вече – Тридесетгодишната война. След като поема контрола над страната от регентството, Кристиан IV се заема с амбициозна реформена политика, която цели да стабилизира икономиката, да канализира притока на финанси в следствие на разрасналия се европейски стоков пазар и най-вече да укрепи военната мощ на Дания. Външната политика на Кристиан е насочена към активизиране на презокеанската политика и създаването на датски колонии. Макар опитите му в Гренландия и Северна Америка да пропадат, датчаните все пак успяват да се установят в Индия (1620 г.). Паралелно с колонизационната практика, върви и реформа във флота, който към 1613 г. вече наброява над петдесет съда, докато десетилетие по-рано се е състоял от едва двадесетина. По отношение на сухопътните сили, Кристиян кани специалисти от Нидерландия, които строят крепости в Ютланд и Норвегия с цел защита на границите на кралството. Единствения сериозен неуспех в реформите на краля е опита за създаване на държавна армия, базирана на стария модел за набор на селяните и повинност на аристократите. Неспособен да се наложи над Риксрада и съсловията, Кристиан IV използва нарасналите средства в хазната за да окомплектова наемническа армия. С нейна помощ, през 1613 г., кралят напада Швеция в т.нар. Калмарска война. Шведите са победени и принудени да платят сериозен откуп за пристанището Алфсборг. Въпреки победата, става ясно че датската армия не е достатъчно силна за да се наложи в решителен конфликт със своя съсед. За съжаление, Кристиян не схваща нещата по този начин и с пораснало самочувствие решава да се включи в Тридесетгодишната война, защитавайки интересите на лутераните в Свещената римска империя. Датското участие във войната е печално. Армията на Кристиян е бита многократно от имперските сили, командвани от Тили и Валенщайн и в крайна сметка силите на императора дори окупират Ютланд. През 1629 г., Кристиян е принуден да се оттегли опозорен от войната, но запазва териториалната цялост на своите владения в Германия и Ютланд. Година по-късно, Швеция вдига падналото знаме на протестантската кауза и го понася със смайващ успех към победите при Лех и Брайтенфелд. Густав II Адолф достига чак до Рейн, а на Дания й остава само да седи и да наблюдава хода на войната. В края на 30-те и началото на 40-те години, Кристиян IV крои планове как да се върне в голямата политика, залагайки на евентуален съюз с император Фердинанд III срещу отслабената от войни Швеция. Стокхолм не седи безучастен. Възползвайки се от разрива между холандци и датчани в следствие на новите мита, наложени от Кристиян на нидерландските кораби, канцлерът в Стокхолм – Аксел Оксенстиерна пренасочва част от армиите в Германия към Ютланд и събира нова армия в Швеция, с която атакува датските владения в Скания. Въпреки отчаяната съпротива, водена лично от Кристиян, шведите излизат победители от т.нар. Торстенсонова война (1643-45 г.). Дания е принудена да подпише унизителния мир от Бромсебрьо, предавайки на шведите провинция Халанд за срок от 30 години, както и островите Готланд и Йосел. Отделно, от Норвегия са отнети провинциите Емтланд и Хередален.

Scandinavia_1645

Територии, отнети от Дания по договора от Брьомсебро

Последните години от управлението на Кристиян IV и първите няколко от царуването на сина му Фредерик III преминават под сянката на върховния съвет – Риксрада, доминиран от братовчедите на Фредерик – Корфиц Улфелт и Ханибал Сехестед. В крайна сметка, през 1651 г., владетеля успява да се отърве от своите роднини и започва да играе все по-значима роля в политиката на страната. Когато през 1657 г., позициите на Швеция са сериозно застрашени от избухналата Руско-Шведска война в Полша, Фредерик решава да се намеси и да нападне стария враг на Дания. Първата Шведско-датска война (1657-58 г.) се оказва катастрофална и Дания губи окончателно Скания, а централна Норвегия преминава временно под шведски контрол. В тази трудна ситуация, шведите решават да компенсират загубите си в Полша и да нападната отново Дания през 1659 г. Този път Фредерик излиза победител и Крал X Густав е принуден да върне норвежките земи на датчаните. Победата във войната и личния героизъм на краля по време на отбраната на Копенхаген (1659 г.), му печелят всенародни симпатии. Възползвайки се от набраната инерция, Фредерик свиква народното събрание и прокарва замяната на дотогавашната изборна монархия[6] и полагането на специфична клетва от владетеля (Haandfæstning) с де факто абсолютна монархия, в която краля се избирал „по Божията воля“ и седи над всички закони. Това било потвърдено от приетата през 1665 г. Конституция (Lex Regia), съгласно която върховната власт в страната принадлежала на краля. Тази конституция останала в сила до 1848 г., когато с Пролетта на Народите, политическата ситуация в страната рязко се променя.  След смъртта на Фредерик III, тронът е наследен от неговия син Кристиян V, който управлява като абсолютен монарх до смъртта си през 1699 г. Основния елемент от вътрешната му политика е назначаването на германски аристократи от Холщайн и представители на средната датска класа на ръководни позиции в кралската администрация. По този начин владетелят формира едно ново съсловие, което да се бори с влиянието на традиционната висша аристокрация. Докато двете фракции се съревновават за вниманието му, владетелят се заема да реорганизира правната система на страната, въвеждайки Датския закон (1680 г.) и Норвежкия закон (1687 г.) – първите общи корпуси със законодателствата на двете корони. По същото време кралят прави и административна реформа, създавайки първия пълен регистър на собствеността в своите владения, което води до по-успешното облагане с данъци и увеличава приходите на хазната. Въпреки неуспешната Сканска война, в която намесата на Франция и военния потенциал на Швеция сломяват датските амбиции, крал Кристиян V остава любимец на своя народ и се радва на висок престиж през цялото си управление. Владетелят умира през 1699 г., в следствие на инцидент по време на лов. На трона го наследява синът му Фредерик IV на когото е писано да води страната си по време на Великата северна война.

Нейната армия

Дания започва Великата северна война с относително малка по численост, редовна армия, разделена на два основни сегмента. Единият е норвежката армия, свиквана по система, подобна на шведската и базирана на стария средновековен набор, свързан с подсигуряването на определен брой войници от определен брой домакинства. Общата численост на норвежката армия е около 13 000, които, обаче, така и не са използван извън пределите на своята родина, където най-вече се сражават по време на обсадите на пограничните крепости.

От своя страна, датската армия наброява около 23 000 души, като преобладаващата част са пехотинците (ок. 17 000), разделени, първоначално в 11 полка, съставени от 29 батальона, с численост, варираща от 600 до 700 души на батальон. В периода 1700-1709 г., датчаните експериментират със създаването на изцяло гренадирски полк, извеждайки ротите гренадири от останалите полкове и формирайки една кохерентна единица. В последствие, след 1710 г., когато броят на армията се увеличава след свикване на местното опълчение, гренадирският полк остава цялостен, а отнетите от полковете роти са възстановени с нови попълнения.

a1b75ac6ba52d11c47eb004d089405a1

Датски войници, началото на XVIII век

Подобно на останалите армии от онова време, датчаните са въоръжени с мускети с кремъчен затвор, а в навечерието на войната въвеждат и щиковете, които постепенно са модифицирани от такива, поставящи се в дулото, в такива, които се закрепят към долната част на цевта.

Отново подобно на повечето европейски армии, датчаните използват няколко вида кавалерия, като тежката е ограничена най-вече до гвардейските полкове. Основната конница, въоръжена със саби и пистолети, съставлява около 60% от кавалерийските  ескадрони. Относително малък е и дела на драгуните, които към началото на Северната война са едва 4 ескадрона.

Интересното при датската армия е, че тъй като страната е бързо извадена от началния етап на Северната война, нейната армия е давана под наем на австрийци, англичани и холандци в рамките на тяхната война срещу Испания и Франция.[7] В последствие, част от тези полкове с ветерани ще формират ядрото на датската пехота по време на втория етап от нейното участие в борбата срещу шведите.

Датската артилерия, макар и да отстъпва сериозно на шведската, се намира в далеч по-добро състояние от тази на останалите й съюзници към началото на конфликта. За това говори факта, че короната успява да отдели оръдия не само на полково, но и на батальонно ниво, залагайки на леки, малокалибрени оръжия, които лесно да маневрират по бойното поле.

Нейният крал

Фредерик IV е роден на 11 октомври, 1671 г. в замъка Копенхаген. Той е втори син на крал Кристиян V и наследява трона след смъртта на брат си, принц Кристиян. Фредерик е най-възрастният сред монарсите, повели своите държави към война. Той е добре образован и находчив мъж, който проявява малко интерес към точните науки, но се увлича по архитектура и сценичните изкуства. Не му липсва смелост и на няколко пъти застава на бойното поле, начело на войските си, но подобно на Фридрих Август, той не е добър пълководец и предпочита да оставя генералите си да командват военните действия. Отново подобно на полския си колега, Фредерик IV е женкар и бохем, който често сменя любовниците си и не крие предпочитанията си към доста по-млади от него графини или техните сестри. Макар да не може да се мери с Август Силния по брой потомци, Фредерик оставя след себе си поне девет деца.

032wXWxXgrb8

Фредерик IV, худ. Балтазар Денер

Фредерик е може би най-успешния абсолютиски крал на Дания, далеч по-твърд от баща си в отношението към своите министри, като не допуска издигането на фаворити в двора. Вътрешната и външната му политика не се променят спрямо тенденциите, наложени от неговите предшественици. Подобно на Жечпосполита, и Дания влиза в един от най-сериозните конфликти в историята си, оглавена от владетел, за когото войната не е нито интерес, нито приоритет.

[1] Съюз на градове-държави, разположени в Северна Европа и сближени от взаимни търговски и политически интереси.

[2]  Търговски пристанища и икономически центрове

[3]   Пролив между Ютланд (континентална Дания) и Скания (Южна Швеция).

[4] До 1568 г., дн. Белгия, Холандия и Люксембург са обединени под общото название Седемнадесетте провинции.

[5]   Днес островът е част от Естония и се нарича Сааремаа

[6]   Всеки нов крал се утвърждава от Рисрада, макар да принадлежали към една и съща династия.

[7]   Войната за Испанското наследство (1700-1714 г.)