Европа в навечерието на Войната

Европа преди четиристотин години е един континент, който за мнозина днес би изглеждал като част от един друг свят. След седем десетилетия, прекарани повече или по-малко в състояние на мир, европейците от последните две поколения, предпочитат да разглеждат войната като нещо, което се случва само на другите. Но четири столетия по-рано, в началото на XVII век, Европа е континентът, на който се воюва най-много, най-често и най-ожесточено. Но дори онова поколение, видяло краха на Армадата[1], Дългата война между Австрия[2] и Османската империя (1593-1606г.) и Смутното време в Русия (1598-1613г.)[3] остава изумено от жестокостта, кръвопролитията и невероятната продължителност на един конфликт, който бележи края на една епоха – тази на Религиозните войни и началото на нова – т.нар. Стар режим (Ancien Regime).[4] Тридесетгодишната война не е  очаквана, нито желана от която и да е от страните в нея. Както ще видим, войната е  хаотично, скъпо и непредвидимо начинание дори повече, от колкото това е валидно за днешните конфликти. Армиите са зле дисциплинирани и неуправляеми, съставени от лошо платени наемници, които вземат от цивилното население това, което не получават от своите работодатели. Владетелите с право се страхуват да задържат прекалено големи армии, които могат да се обърнат срещу тях във всеки един момент и за тази цел се стараят да водят възможно най-кратки като продължителност войни.

Въпреки че днес политическата карта на Европа е далеч по-пъстра отколкото преди сто години, когато избухва Първата Световна война, това разнообразие изглежда като едно монолитно цяло в сравнение с политическата карта на континента от началото на  XVII век. Само на територията на днешна Германия съществуват стотици малки държави, свободни градове и феодални владения, които претендират за своята независимост и самостоятелност с по-малък или по-голям успех. Дори самия смисъл на думата държава, който използваме днес изглежда неприложим в онази епоха. Нивото на унификация по отношение на административния апарат, пътната мрежа, валутата, съдебната юрисдикция и търговията изглеждат първобитни в сравнение с техните съвременни измерения. Събирането на данъци, свикването на армии, воденето на преговори и признаването на държави граници от онази епоха биха ужасили всеки съвременен държавен апарат. Всъщност нуждата от все по-адекватно мобилизиране на ресурсите на дадена страна, провокира нейните владетели и управници да усъвършенстват и модифицират начина, по който тази държава функционирала. Именно през XVII век се появяват прадедите на съвременните общински структури, данъчни служби, митници и военни учреждения. Но в началото на този преломен и конфликтен век, държавите в Европа не се различават особено от своите предшественици от  XIV, XV или XVI век. Да наречем тези държави класически монархии, от друга страна, би било погрешно.

Противно на масовото схващане, монархиите не са нито абсолютни, нито пък волята на краля се счита за единствен закон сред поданиците му. Народните събрания, съставени от основните „съсловия“ в дадената страна представляват регулиращ орган, от който често зависи не само политиката, но и съдбата на даден владетел. Англия, Полша и Швеция например, са големи и стабилни монархии, в които, обаче, ролята на парламентите е ключова във функционирането на държавата. Дори във Франция и Испания, често давани като класически примери за абсолютната воля на владетелите си, народните представителства са зачитани и без тяхно позволение, предприетите от кралете мерки се сблъскват с непреодолимата съпротива на населението. Освен това, съществуват писани и неписани закони на съответната държава, които никой владетел не може да си позволи да пренебрегне. Макар да не представляват конституция в съвременния смисъл на думата, тези норми имат стойността на непреходни положения, които произлизат от зараждането на всяка държава и надживяват отделните владетели. Пред подобни правни крепости, дори най-упоритите и целеустремени владетели са склонни да капитулират.

Целия този сложен спектър от противоречия – борбата на владетелите за налагане на власт, опозицията на съсловията, борбата между самите съсловия, конфликтите вътре в отделните социални касти[5], както и постоянната конфронтация между отделните държави или коалиции от по-малки владения, създават сериозна пречка пред бързото развитие на административните, политическите и военните структури. Именно поради тази причина е редно да разглеждаме процесите, които се случвали в рамките на Европа от перспективата на еволюцията, а не на революцията. Нещата се случват, бавно, постепенно и не е рядкост процесите да се връщат в обратна посока, особено в случаите, когато дадена реформа или преобразование, започнати от един владетел, били премахвани от неговите наследници.

Националната идентичност и чувството за принадлежност, които са дълбоко вкоренени в нашата съвременна култура почти не присъстват в съзнанието на европейците през  XVII век. Идеята за етническо и административно единение в рамките на една държава се появява век по-късно, при това като постепенен, бавен процес, достигащ своята кулминация през XIX век. През XVII хората разсъждават по-скоро на регионално ниво – няма французи, а гасконци, провансалци и бретанци[6], а испанците са по-скоро кастилци, наварци, арагонци или каталунци.[7] Религиозната принадлежност е доста по-съществена за тогавашните хора, отколкото тяхната етническа идентичност. Например един германец-протестант от Хановер[8] се чувства по-близък до датчаните протестанти, отколкото до германците-католици в Бавария[9]. Шотландците-калвинисти[10] се сражават с хиляди за каузата на германските лутерани[11], а срещу тях често застават ирландци-католици, подкрепящи Испания и Австрия, които остават верни на папата. Въпреки това, религиозните войни от втората половина на XVI век сериозно изтощават европейците и Тридесетгодишната война се явява последния голям конфликт, в който вярата, изповядвана от една страна или народ се явява определяща при избора на съюзници и врагове. Разрухата, разочарованието и тежката криза, която войната причинява сред всички участници в нея изиграва значителна роля за изместването на религиозното самосъзнание първо от етническото, а по-късно и от националното.

Не на последно място, политиката на държавите се влияе и от династическите връзки между техните владетели. Ние сме свикнали да разсъждаваме за европейските монарси, като членове на едно голямо семейство, в което всички са поне трети братовчеди. Това схващане важи с пълна сила за XVII век, когато бракът между близки роднини се е смятал за жизненоважен при опазване на династическата и териториална цялост на държавите. Тъй като всяка принцеса вървяла с териториална зестра, владетелите се стремят да женят дъщерите си за преки роднини, за да запазят земите в рамките на същото семейство. Браковете между династии се налагат по-скоро за скрепяване на съюзи или подпечатване на мирни спогодби или с цел евентуалната превенция срещу конфликти. Така, например, браковете между френски и испански принцове и принцеси са често срещани през XVI и XVII век, макар това да не спира двете държави да воюват помежду си през по-голямата част от тези две столетия. Но никоя друга династия не е така изкусна във воденето на династическа политика така, както Хабсбургите. Майстори в сродяванията на първи братовчеди и придобиването на територии чрез сложни схеми за унаследяване, Хабсбургите се издигат като водеща европейска династия в началото на  XVI век и продължават да бранят тази своя позиция и в началото на XVII в. Идеята за престижа и честта на семейството е също толкова важна за определянето на държавната политика, колкото и естествените нужди на страната като например сигурни граници или ликвидиране на опасен съсед. Именно това опазване на реномето на Династията довело до включването на Хабсбургите в Тридесетгодишната война, обединявайки за последен път двата основни клона – испански и австрийски в едно грандиозно усилие веднъж за винаги да доминират Стария континент.

– Свещената Римска империя –

За да разберем Тридесетгодишната война, трябва първо да разбираме Свещената Римска империя. Тази уникална политическа структура, появила се на Коледа, 800г. и орисана да съществува без прекъсване през следващото хилядолетие, играе ключова роля във всички основни политически процеси в Европа. С население от над петнадесет милиона души, разположена в центъра на континента, Свещената Римска империя е едновременно Ябълката на раздора и Рога на изобилието за Ранномодерна Европа.[12] Обединяването на империята под твърдата власт на един владетел е мечтата на Хабсбургите във Виена и кошмарът на всички нейни съседи. Заграбването на богатите и урбанизирани провинции по поречието на големите реки – Рейн, Дунав, Одер и Висла представлява неотменна част от апетитите на всички големи монархии, заобикалящи империята. Престижът, който притежаването на имперска титла носи за владетелите в Европа е огромен, а самочувствието на херцозите на Бавария и принцовете на Бранденбург[13] и Саксония[14] не отстъпвало на това на кралете на Франция, Дания и Швеция.

Свещената Римска империя представлява един политически парадокс по смисъла на своите съставни части. Отделните владения в рамките й се стремели едновременно да са независими от волята на императорите, но същевременно настоявали да са част от тази най-стара и най-влиятелна свръх-държава. Преследването на синекурните длъжности и получаването на титли, привилегии и облаги от императорите се съчетава със съюзи, насочени срещу същите тези императори, в мига, в който те се опитвали да наложат властта си над цялата империя. Не бива да се изненадваме, че един херцог или граф може да е съюзник на императора, в последствие да стане негов враг, а след това отново двамата да се съюзят. Това се дължи на сложния баланс, който стотиците владетели се стремят да пазят в рамките на Свещената Римска империя. Намесата на външни сили понякога е инструмент за налагане на влияние, но същевременно се приема като нещо отрицателно, един вид заплаха за самата империя. Тази система от дипломатически, административни и династически парадокси превръща Свещената Римска империя в огромна латентна маса от множество по-малки и по-големи държави, които почти никога не успяват да заемат една и съща позиция. Конфликтите, избухващи между тези държави често били продължителни, спохождани от допълнителни кризи и често въвличали съседни на империята страни във водовъртежа на войната. Тридесетгодишната война е еманацията на тази система от взаимоотношения и именно липсата на единство, ясна позиция и следване на праволинейна политика към съюзници и врагове е причината войната да се проточи в рамките на три десетилетия.

Административното деление на Свещената римска империя и нейното функциониране са също толкова сложни и тромави, колкото и взаимоотношенията между нейните съставни части. Основните управленски структури на империята били Императорът, Колегията на електорите и Имперския парламент. Императорът е върховния владетел, най-висшето стъпало в светската йерархия на Европа. Всички други владетели на самостоятелни държави стоят под него по достойнство и престиж, макар реалната власт на мнозина от тях многократно да превъзхожда тази на императора. Той има право да призовава армиите на империята, да обявява война на чужди държави и да налага възбрана над всеки владетел в рамките на империята, чийто действия заплашвали нейната цялост и сигурност. В по-ранни векове, императорите разполагали със сериозна власт върху по-голямата част от своите владения, но с течение на времето тази власт отслабва, заменена от различните привилегии и автономии, които отделните императори раздавали на своите подчинени владетели. Към началото на  XVII век, императорът е по-скоро символ отколкото реален политически субект, макар правото да свиква армии и да налага възбрана[15] да съществува. Въпреки това, императорите от династията Хабсбург били точно толкова силни, колкото силни били техните армии. Налагането на политическата воля на владетеля над подчинените му монарси можела да се случи или чрез употреба на директна сила или чрез водене на ловка дипломация. Горчивия опит на Карл V (управлявал в периода 1519-1556 г.) в средата на XVI век доказва, че императорите не разполагат с достатъчно ресурси да подчинят цялата територия на своята власт така, както правели техните предци от династията на Щауфените.[16] Договорът от Аугсбург[17] (1555 г.) и абдикацията на Карл V (1556 г.) маркират преломен момент в историята на взаимоотношенията между различните владетели и императорът. Религиозните свободи, заложени в договора от Аугсбург дават шанс на протестантите да изповядват свободно своята религия, но и залагат основата за един по-мащабен религиозен конфликт, тъй като важни точки по спора между отделните религиозни фракции остават нерешени.

Съветът на електорите представлява изборният орган, който разглежда кандидатурата на различните претенденти за имперския престол и с мнозинство избира един от тях. Електорите на Свещената Римска империя са най-уважаваните и стари светски и религиозни първенци в нея и титлите и привилегиите им са пряко свързани с императорския двор. Така например електорът на Бранденбург бил шамбелан на империята, а електорът на Саксония – маршал на империята. Позицията и привилегиите на тези електори е окончателно фиксирана през 1356г., когато император Карл IV издава своята прочута „Златна була“. Съгласно този документ,броя на електорите се ограничава до седем – четирима светски (маркграфа на Бранденбург, херцога на Саксония, пфалцграфа на Рейн[18] и краля на Бохемия) и трима духовни (принцовете-епископи на Майнц, Трир и Кьолн). Макар императорската титла да изглежда наследствена в рамките на Хабсбургската династия, нейното преминаване от баща на син не е  сигурен процес. Обикновено владетелите на Австрия започват да подкупват и манипулират електорите години преди смъртта си, за да са сигурни, че техните наследници ще бъдат избрани да носят императорската корона. През 1519 г., Карл V трябвало да преведе сериозни суми в хазните на електорите, за да може да получи императорската корона, въпреки че тя била неразделна част от рода му от 1440г. За целта му се налага да заема крупни суми от германски и италиански банкери и дори от хазната на кралство Кастилия, което управлявал от 1516 г.

Имперският парламент (Райхстаг) се състои от три отделни елемента – Съветът на електорите, за който вече споменахме, Съветът на Принцовете, разделен на две части – светска и духовна, в който влизали останалите владетели на държавиците в империята и Съветът на имперските градове, разделен на швабска и рейнска част. На теория Имперският парламент притежава върховната законодателна власт и в някои отношения има правомощия, превишаващи тези на императора. Имперските парламенти се свиквали за взимане на жизненоважни за империята решения, свързани с териториалната й цялост, защитата й от външни врагове и решаването на законови и политически противоречия. Многопластовата конфронтация между отделните елементи на имперското управление, различните касти и отделните религиозни групи правят функционирането на парламента изключително тромаво и лишено от решителност и категоричност на взетите решения.

Karta1

Разпределение на „кръговете“ в Свещената римска империя съгласно едиктите на Райхстага от 1512г.

Отделно от тези основни административни звена, империята била разделена на десет „кръга“, създадени през 1505г. По инициатива на император Максимилиан I. Целта на тези кръгове била да сплоти държавите в тях с цел обща отбрана срещу външни врагове и за по-лесно мобилизиране на войски и ресурси при  защита на цялата империя. Всеки кръг трябвало да мобилизира определен брой войници, които да предостави в състава на обща имперска армия. Съгласно поредицата от едикти, приети до 1512 г., десетте имперски кръга били следните:  Баварски, Горен Саксонски, Долен Саксонски,  Франконски, Швабски, Горен Рейнски, Вестфалски, Бургундски, Австрийски и Електорален Рейнски. Швейцарската конфедерация и кралство Бохемия остават извън тези кръгове, както и италианските държави.[19] По време на Тридесетгодишната война, императорът и неговите опоненти се опитват да се възползват от структурата на кръговете, за да  мобилизират ресурсите им в борбата за надмощие в империята.

– Хабсбургската монархия –

Владенията на династията Хабсбург съществуват в своеобразно единение в периода 1519-1556 г., оглавявани от Карл V, император на Свещената Римска империя и крал на Кастилия и Арагон. След абдикацията му, земите са поделени по волята на императора между брат му Фердинанд I (който получава Австрия, Бохемия[20], Унгария и наследствените земи на Хабсбургите в Елзас и Баден) и синът на Карл V – Фелипе II (който получава Кастилия, Арагон, Неаполитания, Милано и Нидерландите). Макар и разделени, двете половини на Хабсбургските владения продължават да работят в тясно сътрудничество помежду си, действайки в синхрон срещу общите си врагове – Франция и Османската империя.

Австрия е по-компактната и монолитна територия, но не може да се сравнява по богатство с проспериращите, гъсто населени територии на Неаполитания, Нидерландите и Милано, към чието богатство се прибавят и огромните финансови постъпления, които прииждат към Испания под формата на сребро и търговски стоки от Новия Свят. Властта на австрийските Хабсбурги е подложена на сериозно изпитание не само в Свещената Римска империя, но и в териториите на династията извън нея. Унгарската аристокрация създавала постоянни проблеми със своята склонност към сепаратизъм, а османците често финансират опитите на трансилванските князе да оспорят правото на императорите във Виена да носят унгарската корона. Местните съсловни събрания в Бохемия, Моравия[21] и дори в самата Австрия могат сериозно да затруднят способността на императора да налага нови данъци, да събира вече съществуващите или да мобилизира военния ресурс на отделните провинции. Проблемът идва от механизма, по който Хабсбургите идват на власт в тези земи – а именно чрез наследство. Това означава, че наследявайки съответната корона, австрийският владетел наследява и конституционните задължение на съответната държава. На практика между отделните части на Австрия има сериозни различия по отношение на правната система и устройството на администрацията, които владетелите във Виене не могат да преодолеят с лека ръка. Другият сериозен проблем идва от големия брой протестанти, които живеят в австрийските земи. С изключение на земите в Баден и Тирол, както и граничните марки Щирия, Каринтия и Карниола[22], по-голямата и по-богатата част на Австрия е населена с протестанти, които са изключително чувствителни към действията на своите владетели-католици. Както ще видим, именно протестантското мнозинство в съсловните събрания става причина за избухването на бунтовете, довели до началото на Тридесетгодишната война.

По отношение на външните заплахи, Австрия е една от най-застрашените от османците страни в Европа. Между 1529 и 1606 г. Земите по средното течение на Дунав се превръщат в постоянна арена на т.нар. Малка война[23] между Хабсбурги и османци, прекъсвана от няколко по-сериозни конфликта, сред които най-продължителен е  Дългата война (1593-1606 г.). Това означава, че по-голямата част от отбранителния ресурс на Австрия е насочен към източната граница – там отиват основните разходи за строеж на крепости, поддържане на гарнизони и водене на походи и набези във вражеска територия. Въпреки че в началото на XVII век Османската империя навлиза в дългогодишен период на вътрешна нестабилност и неуспешни войни с Персия в Ирак, Истанбул все още има ресурса ако не да предизвиква, то поне да застрашава източните граници на Хабсбургите и да отвлича вниманието от процесите, които вземат връх в Свещената Римска империя. В самата империя, възможностите на Виена да мобилизира ресурса на германските земи остава по-скоро фиктивен. Макар на теория императорът да има право да свиква армиите на десетте „кръга“, това става само със съгласието на техните владетели, които трябва единодушно да се съгласят, че срещу империята има насочена външна заплаха. В епоха на религиозни раздори, вътрешни противоречия и постоянен страх от страна на принцовете, които се боят от налагането на Хабсбургски контрол, императорите във Виена не таят особени надежди за свикването на 100 000-та имперска армия. Нещо повече, дори принцовете да се съгласят на подобна мобилизация, нейното осъществяване става мудно и би се проточило в продължение на месеци, а може би и години. Де факто, Хабсбургите в Австрия разполагат единствено с малките гарнизони в Унгария, а всяка друга военна сила, от която се нуждаят, трябва да бъде допълнително наета или мобилизирана в последния момент.

Нерешителната външна политика на императорите Рудолф II (1576-1612 г.) и Матиас (1612-1619г.), както и липсата на консеснсус по отношение на протестантите и техните права залагат поредица от политически клопки за владетелите, които поемат управлението на Австрия след 1619 г. Матиас не успява навреме да подсигури трона на Бохемия за сина си Фердинанд, нито да успокои чехите, че неговия наследник, известен със своите контрареформаторски идеи, няма да застраши привилегиите на протестантите щом поеме властта. Както ще покажат събитията от 1618 г., Австрия била голяма по площ държава, управлявана от владетели с малки по обем възможности.

– Испания –

Към началото на XVII, в Европа изглежда съществува един единствен хегемон – Испания, който се бори със своите по-малки съседи, за да може един път завинаги да наложи своята върховна политическа и религиозна власт. Владенията на испанските Хабсбурги се простират от Белгия на север до Сицилия на юг и от Милано на изток до Португалия на запад. Отвъдморската империя на Испания е първата в историята, над която слънцето никога не залязва. Натоварени със сребро галеони пристигат ежегодно от Южна Америка и Мексико, а препълнени с подправки съдове от Индия и Индонезия допълват огромния поток от богатства, който се стича към двете основни пристанища на монархията – Севиля и Лисабон. Армиите на Испания не са понасяли голямо поражение в открито сражение от столетие, а средиземноморската й флота е единствената надежда на християнските търговци срещу берберските пирати[24], служещи на султана в Истанбул.

Така, може би, е изглежда Испания в лицето на своите най-страшни врагове и най-верни приятели, които обичат да изтъкват мощта й или за да изтъкнат своето величие от факта че й се опълчват или за да успокоят себе си за това, че разчитат на нейната подкрепа. Но по-реалистичен поглед към Испания от началото на XVII век ни разкрива една децентрализирана монархия, чийто съставни части не желаят да имат нищо общо по между си, нито да спомогнат за реализирането на единна външна политика под патронажа на Хабсбургската династия. Португалия, на която испанците дължат ½ от своите отвъдморски владения, отказва да споделя приходите от своите търговски флоти с хазната в Мадрид. Кралство Арагон и неговите съставни части Каталуния и Валенсия, категорично отхвърлят опитите на краля и неговите министри да получат повече данъци или правото да използват арагонската армия извън границите на това кралство. Същото се отнася за Милано и Неаполитания, където назначените от краля управители, властват по-скоро като самостоятелни владетели, които се съобразяват само с най-основната линия на външната политика на Мадрид. Но в сърцето на испанските проблеми стои въпросът за Нидерландите. През 1568г., Вилем Орански, любимецът на Карл V, вдигнал бунт срещу испанския крал Фелипе II, отхвърляйки правото на испанците да налагат религиозната си политика в земите на Белгия и Нидерландия, както и върху идеята за увеличаване на данъците и подчиняване на търговията на фламандските и холандските фамилии. Това дава начало на т.нар. Осемдесетгодишна война (1568-1648 г.), която непрекъснато изцежда испанските ресурси, без иберийските армии да успеят да постигнат решителен пробив срещу все по-организираните бунтовници.

Karta2

Владенията на испанските крале в Европа към началото на XVII век.

Въпреки привидното върховенство на кралете в Мадрид, те се сблъскват със същите проблеми, с които се борят братовчедите им във Виена. Протестантите в Нидерландия се вдигат на открит бунт, а местните съсловни събрания отказват да приемат исканията на владетелите, бранейки със зъби и нокти конституционните си права. Фактът, че испанската монархия била изградена посредством династични бракове и наследства пречел на налагането на единна административна и законна рамка, която да обедини отделните части на владението. Етническите различния и взаимната непоносимост между иберийските националности допълнително утежнявала положението. Кралете разчитат на подкрепата на кастилската аристокрация, но местните администрации в Арагон и Португалия отказват да включват в редиците си кастилци, а аристократите в Италия буквално изнудват испанските губернатори, които от първа ръка се запознавали с фамилиите и техните методи.

Финансите на страната също били доста по-нестабилни и ограничени отколкото изглежда от страни. Кралете могат да разчитат единствено на приходите от короната Кастилия и от все по-намаляващия обем на презокеанските доставки на сребро и ценни стоки. Огромното бреме на данъците довело до западане на индустрията в Кастилия, обезлюдяването на цели области и чести финансови сривове на кастилската валута, съпроводени с огромна инфлация и постоянна девалвация на парите, които от своя страна водят до фалити на частни предприятия, банкерски фамилии и търговци.

Липсата на решителен владетел и адекватни кадри, които да наложат необходимите реформи се оказва воденичен камък на врата на Испания. Въпреки че през 1621г. начело на страната застава енергичния граф-херцог Оливарес, този кастилски аристократ и защитник на имперското величие се оказва самотен остров, заобиколен от бурното море на дворцовите интриги, популизма и откровената липса на интерес и подкрепа от страна на кастилската аристокрация, която отчаяно се бори да опази своите привилегии. Както ще видим, намесата на Испания в европейските конфликти в Германия, Нидерландите и Франция, ще се окаже пагубна за този великан с глинени крака.

– Швеция –

Швеция несъмнено е голямата изненада на европейската политическа сцена през XVII век. Страната придобива своята независимост от Дания през 1525 г., а до края на XVI век кралете от династията Васа са заети да стабилизират и опазят своето ново владение, борейки се както срещу външните неприятели, така и срещу сериозната опозиция на местното население срещу опитите за централизация и налагане на стриктна данъчна политика. Швеция преминава през своите периоди на възход и падение, влизайки в постоянна конфронтация със съседите си – Дания, Русия и Полша (Жечпосполита). Върхов момент в развитието на кралството през XVI век е годината 1592 г., когато крал става  Сигизмунд Васа, който четири години по-рано е избран и за владетел на Полша, създава за кратко най-голямата персонална уния в историята на Европа. Йохан се оказва неспособен да задържи властта и над двете държави и става жертва на дворцов преврат, след което на власт в Швеция идва чичо му Карл IX. Враждата между двете Балтийски сили ще продължи през следващите седемдесет години, в които полските крале католици от династията Васа ще оспорват правото на своите братовчеди протестанти да носят шведската корона. Дания също се чувства длъжна да наложи повторно своето върховенство над разбунтувалата се бивша територия. И поне до началото на XVII век изглежда, че е напълно способна да го направи. По-богатите датски земи дават шанс на кралете от династията Огденбург да притиснат своите източни съседи, като кулминацията е Калмарската война от 1611-13г., в която датчаните унизяват Швеция и окупират единственото им пристанище на Северно море – Алфсборг.

В тази тежка за страната ситуация, на престола в Стокхолм се възкачва осемнадесетгодишния Густав II Адолф – владетел, чийто амбиции и способности съответстват напълно на нуждите на Швеция. Първата работа на новия крал е да събере необходимата сума за откупа на Алфсборг, след което, в близко сътрудничество с висшата аристокрация, водена от канцлера Аксел Оксенстиерна, Густав започва поредица от реформи, чиято цел е да изведат Швеция от състоянието на второразрядна северна страна и да я издигнат в ролята на първостепенна Балтийска сила .

Кралят преструктурира държавната администрация, създавайки поредица от колегии[25], които започват да се занимават с основните сфери на интерес на тогавашните държави – армия, флот, хазна, съдилища и кралския двор. Всяка колегия заседава редовно през годината и консултира своята дейност с Държавния съвет – висш съвещателен орган, който помага на краля да ръководи страната и управлява монархията, когато владетеля отсъства. Друга важна стъпка във вътрешната политика на Густав II Адолф е насърчаването на фламандската емиграция страната. Търговци и занаятчии, изповядващи протестантството често напускат размирните територии на днешните Белгия и Холандия и търсят нова родина за себе си и своите семейства. Густав II следва политиката на баща си Карл IX и им предлага щедри възможности за заселване, особено в богатите рудодобиви области по границата с Норвегия. Това дава сериозен тласък на металургията и рудодобива в Швеция и скоро страната се превръща в един от основните доставчици на стомана и мед за цяла Европа. Монархията успява да монополизира износните мита върху тези два метала и тези приходи стават едно от основните пера в бюджета на кралството. Друг основен източник на приходи за хазната са кралските земи, които се намират под директната юрисдикция на владетеля. Крепостните и свободни селяни, които населяват тези земи плащат данъци директно на хазната, без да се намират в зависимост от аристократи-посредници. От друга страна, тези държавни земи служат и като разменна монета, с която Густав плаща за услугите на своята аристокрация и генерали и тяхното значение за хазната непрекъснато намалява в хода на неговото управление.

Истинската насока на реформите остава Армията, както ще видим по-нататък, шведската армия се превръща в основен инструмент за прилагане на външната политика на владетелите от династията Васа. За сега е достатъчно да отбележим, че Швеция използва своята армия за да атакува и разгроми своите противници в източната част на Балтика – Русия и Полша, като по този начин си осигурява сумите, необходими за воденето на агресивна политика на запад. Мира с Русия води до придобиването на Ингрия и Кексхолм,[26] с което Московското царство е отрязано от достъп до Балтика, а търговските пътища от Сибир ще трябва да навлизат в шведска територия, преди стоките да продължат към трюмовете на английските и холандските кораби. От Полша Швеция успява да отвоюва Ливония[27] и правото да събира 2/3 от всички пристанищни и митнически такси на полските балтийски пристанища. Сумата се оказва по-голяма от което и да е друго перо в приходите на кралството и благодарение на тези пари, Швеция успява да се намеси адекватно във битката за Германия.

– Франция –

Седемнадесетото столетие е наистина преломен век за Франция. След като през втората половина на  XVI век страната става най-сериозния потърпевш от религиозните конфликти в Европа, кралството се стабилизира под твърдата ръка на крал Анри IV от династията Бурбон. След като се справя с католическата съпротива на фамилията Гиз и омиротворява протестантите в Аквитания[28] и Гаскония, Анри IV се заема да реформира и възстанови своето изтощено от войни владение. Разумната фискална политика, съчетана с избягването на конфронтация със съседите се оказва изключително ползотворна за Франция и когато Анри умира в резултат на политическо убийство през 1610г., хазната в Париж е пълна за първи път от десетилетия. Оставена без държавен глава, Франция попада в ръцете на регентството, доминирано от кралица  Мария ди Медичи, която управлява с подкрепата на поредица от фаворити. Франция изпада в едно относително инертно състояние, подпомагано от факта, че престолонаследникът Луи е едва на девет, когато баща му умира. С настъпването на кралското пълнолетие през 1619 г., нещата във Франция започват да се променят постепенно, като Луи XIII първоначално запазва своята зависимост от позицията на кралицата-майка, но постепенно започва да изгражда своя собствена аристократична клика. Един от хората, които се издигат заедно с младия крал се нарича Арман Жан дьо Плеси, но в историята завинаги ще остане като кардинал Ришельо. Потомък на дребно аристократично семейство и мъж, чието физическо състояние не му позволява да замени расото със шпага, Ришельо, подобно на Оливарес, е концентриран в идеята за издигане престижа и могъществото на своята страна. Подобно на Оливарес и Ришельо вярва, че унификацията на страната, справянето със сепаратистките тенденции и приобщаването на висшата аристокрация към благото на кралството и подчиняването им на кралската воля е пътя, по който страната трябва да поеме. Разликата между двамата се корени във факта, че Оливарес трябва да унифицира около десет различни държави, докато дьо Плеси ще се бори само с една.

Кардинал Ришельо става част от Държавния съвет през 1624 г., а две години по-късно де факто се превръща в първи министър на Франция. Позицията му е циментирана след като през 1628 г., Ришельо успява да се справи с бунта в Ла Рошел и окончателно сломява съпротивата на протестантската аристокрация в Аквитания. В последствие, вниманието на кардинала се насочва към Италия, където испанските амбиции за наследството на Мантуа[29] (1628 г.) заплашват да засилят изолацията на Франция. Французите не се колебаят да атакуват Испания. Въпреки, че през 1631г. войната завършва без двете страни да постигнат реален успех, Франция е успяла да осуети испанските кроежи и да отслаби допълнително изтощените ресурси на Мадрид. Паралелно с намесата в Италия, Ришельо започва да манипулира протестантите в Свещената Римска империя, целта му, както ще видим в последствие, е да продължава максимално дълго конфликта, с цел пълното изтощаване на Хабсбургските ресурси и засилването на френското политическо влияние в империята.

Макар през първите десетилетия на XVII век Франция да не разполага със значителна военна сила, кралството остава най-богата държава на континента, притежавайки най-плодородните земи, едни от най-гъстонаселените градски центрове, както и големи търговски пристанища на Средиземно море и Атлантика. Този финансов капацитет е постепенно усвоен с централизирането на местната администрация и налагането на стриктна данъчна политика. Практиката за откупуване на данъците се премахва и се заменя от държавна данъчна администрация. Същевременно Ришельо непрекъснато подклажда конфронтацията между големите аристократични партии в двора и извън него, давайки шанс на краля да лавира между тях. Погрешно е да се смята, че Бурбоните и техните министри Ришельо и Мазарини се стремят да смажат аристокрацията и да я подчинят на краля под формата на безропотно служебно съсловие. Всъщност, това, което се случва във Франция е един вид симбиоза между аристокрация и крал, в която и двете страни извлича съответните ползи. Ришельо се стреми да назначава аристократите от старите родове в армейските редици, докато по-новото съсловие на служебната аристокрация е привлечено в изграждащата се централизирана бюрокрация в ролята на провинциални управители и глави на отделните колегии, които управляват страната. Така, на практика, по-голямата част от елита е привлечен с помощта на служебни постове, привилегии и служба във висшите ешелони на армията. Останалата клика е сведена до ролята на опозиция, разединена в своите идеи и стремежи. Както ще видим в последствие, кралството дължи много на своята аристокрация, която многократно подкрепя страната по време на тежките години след включването на Франция в Тридесетгодишната война.

– Нидерландия –

Най-особения и различен от останалите големи играчи в Европейската политика през XVII век несъмнено е Нидерландската република. Подобно на Венеция и Генуа, Нидерландия е страна, в която богатата клика на търговци и банкери ръководи и държавните дела, сливайки благото на своите финансови начинания с благото на страната. При вземането на решения и определянето на външнополитическия курс на републиката, нейния държавен глава – шатхолдера и останалите аристократи от седемте провинции, съставляващи страната, са принудени да си сътрудничат с богатите търговски фамилии, както и със все по-засилващата се каста от индустриалци, които контролират производството на луксозни стоки, оръжия и продукти в ежедневието. Всъщност, разликата между аристокрация и богатата средна класа постепенно изчезва и двете съсловия се сливат в едно неделимо цяло. В този смисъл, управляващата династия Насау-Оранйе не се притеснявала да се меси директно в търговски и индустриални начинания, за разлика от техните съвременници във Франция, Испания и Свещената Римска империя, където владетелите като цяло стоят на страна от подобни проекти, а аристокрацията била задължена да използва посредници за финансовите си операции. Друг важен момент, който трябва да се отбележи е, че домът Насау нямал монопол върху управленските постове в Нидерландия. Така например, Маурис, син на Вилем Мълчаливия не държи щатхолдерската[30] позиция във всички части на републиката и едва в зенита на своята политическа кариера – 1620г., той стои начело на пет от седемте провинции. Това означава, че налагането на една единствена политическа линия под водачеството на династията Насау било ако не невъзможно, то поне трудно постижимо. От друга страна, самия икономически интерес на династията диктувал нуждата от компромис и сътрудничество с останалите политически и икономически фактори в страната.

Още със създаването си (1568 г.), Нидерландската република започнала да воюва със своя бивш сюзерен Испания. Т. нар. Осемдесетгодишна война, завършва едва през 1648г., помага на холандците да се издигнат сред останалите страни в Европа, а победите им над могъщите Хабсбурги засилват сериозно международния престиж на републиката. Разбира се, този процес на възход не е непрекъснат и минава през множество повратни точки, в които изглежда че страната е на ръба на оцеляването. Така, например, през 70-те и 80-те години на XVI век, републиката била сериозно застрашена от дипломатическите и военни успехи на испанския губернатор на Фландрия – Алесандро Фарнесе (1545-1592 г.), херцог на Парма и Пиаченца. Фарнесе успява да нанесе поредица от поражения на формиращата се нидерландска армия, както и да превземе някои от ключовите крепости, които контролирали отбраната на седемте провинции по поречието на Рейн. Върхът на испанските успехи бележи Унията от Арас (1579 г.), с която южните католически провинции отхвърляли бунта на своите протестантки братовчеди на север и заставали твърдо зад Испания.В този тежък период, единствено непристъпните блата на рейнската делта, финансовите инжекции на Елизабет I (1558-1603г.) и прекомерната заетост на испанците с Религиозната война във Франция дали необходимите глътки въздух на притиснатите холандци. Две десетилетия по-късно, в следствие на тежката икономическа криза, поразила Европа в средата на 90-те години на  XVI век, Нидерландия отново била на път да се сгромоляса заради липсата на достатъчно финанси в борбата с испанците, но Фелипе III (1598-1621 г.), притиснат от проблеми у дома, подновен пиратски натиск в Средиземноморието, както и поради собствения финансов крах на Испания се принуждава да търси примирие с „бунтовниците“ в Амстердам, което се оказва навременна пауза за изтощената холандска икономика. Подписано през 1606 г., примирието е с давност петнадесет години с възможност за подновяване, възможност, която би могла да промени хода на европейската история в случай че бъде приложена.

В другите големи сили в Европа развитието на данъчната администрация, канализирането на търговските потоци и засилването на индустрията с държавна помощ били по-скоро следствия, отколкото причини за засилване на държавните механизми и способности за мобилизация на военния потенциал. В Нидерландската република нещата се развиват в противоположна посока. Укрепването на финансовите институции, пристигането на десетки хиляди имигранти-занаятчии и евреи-банкери от Испания, Португалия, Франция и Германските земи дава небивал тласък на холандската икономика. Генералните щати[31] са принудени да реагират на тази експлозия на икономически потенциал и с поредица от мерки, закони и облекчения канализират финансовия поток в своя полза. Намесата на холандските търговци и предприемачи в политиката и обратно – на политиците в търговията и финансите създава една интересна обществена среда, в която държавните и частните финансови интереси съвпадат и дори се сливат. Това дава шанс на водещите представители на обществото да инвестират част от своите значителни средства в развитието на страната – строят се пътища, диги и мелници, отводняват се стопански площи (пондери), изгражда се система от сложни фортификации по южната и източна граница на страната. Поддържането на адекватен търговски флот означава и поддържането на стабилна военноморска сила, която да брани интересите на търговците от конкурентните държави, както и от пиратите, които тормозят търговските пътища в Карибите, Атлантика и Индийския океан. Паралелно с изграждането на силен държавен флот, щатхолдерите от фамилията Оранйе започват систематично да реформират и изграждат една професионална армия, която да охранява границите на страната и при нужда да атакува противниковите територии. Благодарение на стабилния финансов поток, както и на ниско лихвените заеми, които нидерландските банкери и търговци отпускат, републиката се радва на висок „кредитен рейтинг“ и може щедро да финансира своите военни и обществени проекти.[32] Високият жизнен стандарт, от друга страна, позволява събирането на по-висока данъчна ставка, без това да предизвиква по-сериозни социални сътресения вътре в страната. След 1621г., Нидерландия започва активно да предлага заеми и на останалите големи държави в Европа, като стандарта, който се търсел не била религиозната принадлежност на получателя, а нивото на доверие с който съответната страна се ползвала сред финансистите в Амстердам.

[1] Великата испанска армада – флота от 130 кораба, която испанския крал Фелипе II изпраща срещу Англия през август, 1588г. След поредица от неуспешни схватки и най-вече заради преживените множество бури,Армадата е разгромена, а остатъците от нея се завръщат позорно в Испания, без да са постигнали целта си. Фелипе прахосва голяма част от парите си в  нейната подготовка, което се отразява изключително тежко на испанската икономика.

[2] Правилното название е Хабсбургска монархия, но за по-голямо удобство на читателя, от тук нататък държавата ще бъде наричана Австрия. Всъщност, през XVII век, Хабсбургската монархия се състои от множество съподчинени територии, някои от които имат свои собствени владетели, които също са от Династията Хабсбурги, но имат свободата да водят автономна вътрешна политика.

[3] Междуцарствие, настъпило след смъртта на цар Феодор I през 1598г.. В хода на този период различни претенденти за московския трон водят войни помежду си, а Полша и Швеция издигат свои собствени кандидати и изпращат армии на руска територия. В крайна сметка, през 1613г. Михаил Романов е обявен за цар, с което се поставя началото на Романовата династия, която ще управлява Русия до 1917г.

[4] Исторически период, свързван от българската историография с т.нар. „абсолютизъм” и наследилия го „просветен абсолютизъм”. В най-общи рамки, става дума за периода от около 1660 до 1789г. Характерен е с изграждане на централизирани монархии, ръководени от амбициозни владетели, чийто реформи в администрацията поставят началото на съвременните държавни апарати. В западната историография терминът „абсолютизъм” се възприема по-скоро като съвместен компромис между аристокрация и владетели, а не като стремеж на владетеля да обезличи своята аристокрация, както е прието от българската историография.

[5]   аристократи, духовници, търговци и т.н.

[6] От областите Гаскония ( в югозападна Франция), Прованс (в югоизточна Франция) и Бретан (полуостров в северозападна Франция)

[7] През XVII век Испания е съставена от три основни части или „корони” – Кастилия, Навара и Арагон. Каталунците, макар и част от Арагон , имат своя собствена етническа самоличност, която ги отличава от арагонците, населяващи околностите на Валенсия например.

[8] Херцогство в северозападната част на днешна Германия, управлявано от династията Брауншвайг-Люнебург.

[9]  Херцогство в днешна югоизточна Германия. Тогавашната държава е доста по-малка по размери от съвременната провинция. Херцогството се управлява от клон на династията Вителсбах.

[10] Протестантска деноминация, свързвана с името на духовника Жан Калвин (1509-1564г.), който развива своя собствена концепция за християнството, различа от тази на Мартин Лутер. Калвинистите вярват в предопределението и това, че всички хора са грешни по начало и че само онези, които Бог предварително е избрал ще получат опрощение и Спасение, без значение от делата си. Тъй като никой човек не знае дали е избран или не, всеки трябва да се стреми да живее възможно най-праведно и да се труди усилено и всеотдайно.

[11] Протестантска деноминация, свързана с името на Мартин Лутер (1483-1546г.). Според лутераните, спасението на човека зависи единствено и само от вярата му в Бог а не от делата му. Лутераните отхвърлят сложния църковен ритуал на католицизма и следват Библията като единствен източник на Божиите закони.

[12] В българската историография е прието да се говори за период на Новото време (1453-1914 г.) Авторът възприема едно по-подробно разделяне на епохата на Ранномодерна (1453-1789 г.) и Модерна (1789-1914 г.). Това е и делението, прилагано от английската историческа школа.

[13] Държава в днешна Североизточна Германия, управлявана от електор от династията Хоенцолерн. В началото на XVII век, владетелите на Бранденбург наследяват херцогство Прусия (дн. Калининградска област) и съединяват двете държави в една – Бранденбург-Прусия, която в началото на XVIII век се превръща в кралство Прусия, около което във втората половина на XIX век се появява обединена Германия.

[14] Държава в североизточна Германия, управлявана от електор от династията Ветин.

[15]  Която води до отнемане на титлата и имотите на съответното лице

[16] Средновековна германска династия (съществувала в периода 1079-1268г.), към която принадлежи и прочутия император Фридрих I Барбароса. При управлението на тази династия, Свещената Римска империя достига своята най-висока форма на централизация и реална политическа сила.

[17] Компромисен мир, с който Карл V слага край на войната между католици и протестанти в Свещената Римска империя. Мира признава правата и свободите на лутераните, но остава множество неясноти по отношение на правото на притежание на църковни земи и назначаването на католически или протестантски духовници в определени области. Освен това, в мира от Аугсбург не са дадени никакви права или признание на калвинистите.

[18] Владетелите на т.нар. Рейнски Палатинат – държава в дн. Западна Германия, разположена по течението на реките Рейн и Майн и съществувала от 1085 до 1803г.

[19]  С изключение на херцогство Савоя, което е част от Горния Рейнски кръг

[20] Старото име на Чехия. Бохемия е кралството съставено от четири основни области – Бохемия, Моравия, Лужица и Силезия, както и самата област Бохемия, разположена на територията на дн. Западна и централна Чехия. От тук на сетне в текста чешките земи ще бъдат наричани Бохемия, както са известни през тогавашната епоха.

[21] Днешна източна Чехия.

[22] Щирия и Каринтия са провинции, които днес се намират в югоизточна Австрия, докато Карниола е на територията на днешна Словения.

[23] Историографки термин, който обозначава малък по мащаб конфликт, свързан с чести рейдове на малки бойни единици във вражеска територия. В рамките на подобни конфликти, използването на по-големи армии е рядкост.

[24] Пиратски пристанища на територията на дн. Алжир и Тунис, които служели като част от османския флот, но често действали на своя глава срещу християнските търговски флоти.

[25]  Един вид прото-министерства

[26]  Области, разположени на границата между Финландия и Русия, днес в Русия.

[27]  Най-общо –  територията на днешна Латвия.

[28] Област в Югозападна Франция, по крайбрежието на Атлантическия океан.

[29]  Град-държава в днешна северна Италия

[30] Щатхолдер – висша административна длъжност в отделните нидерландски провинции, един вид държавен глава, работещ в унисон с местния парламент.

[31]  Основно ръководно тяло на Нидерландката република. Представляват парламент, съставен от представителите на отделните провинции.

[32] Де факто сами на себе си, тъй като повечето от тези лица участват и в Генералните щати.