Действие Трето – Пролетта на 1913-та

С прекратяване на примирието на 30-ти януари, 1913г., войната се открива в няколко ключови направления. Първият, най-значим за нас, фронт е Одрин, където Втора българска армия, подкрепяна от две сръбски дивизии, продължава неуспешната, до момента, обсада на ключовата тракийска крепост. Втората гореща точка на конфликта е Шкодра, където черногорците продължават да държат под обсада непреклонния османски гарнизон, а сърбите, освободени от ангажименти в Македония, им се притичват на помощ. В Йоанина, гърците тепърва им предстои да блокират мощните укрепления на Есад Паша и да реализират своята стратегическа цел в Епир.  В Албания боевете между сърби, османци и албанци продължават, въпреки обявената в края на 1912г., независимост, която Великите Сили признават, но която остава недействителна за воюващите страни. Последният ключов елемент от военният пъзел ще се яви крайбрежието около Галиполския полуостров, където османците ще опитат да стоварят войските си, които да разрежат българските линии, да вдигнат обсадата на Одрин и да обкръжат войските, все още разположени на Чаталджа.

Османският план се заключава в провеждането на паралелна атака по суша и море (чрез десант), като за целта срещу позициите на българите при Булаир трябва да напредне една мощна групировка, която да разкъса предните български линии и да настъпи решително на север, притискайки във фланг частите, охраняващи бреговете край Шаркьой, където да дебаркира X-ти армейски корпус, командван от Енвер бей. След евентуалния успех, двете сили трябва да напреднат заедно към Одрин и да координират атаката си с мощния гарнизон на крепостта. Българската обсадна линия, принудително разделена на сектори от реките Тунджа, Арда и Марица, може да бъде атакувана на части и разгромена. Планът е дързък, но възможностите , които открива са отлични. Единствената пречка пред реализирането му, е най-новата българска армия – IV-та.

Битките при Булаир и Шаркьой
Кога: 08-10.II, 1913г. Къде: Булаир и Шаркой, подстъпите към Галиполския полуостров, дн. Турция Резултат: Решаваща българска победа
Участващи страни
Османска империя	Царство България
Цели
Пробив на българската отбрана и вдигане обсадата на Одрин	Спиране на османското настъпление и задържане на фронта по Мраморно море
Пълководци
Енвер паша (X корпус) Фетхи бей (частите при Буаир)	Стилиян Ковачев (Четвърта армия) Георги Тодоров (VII-ма дивизия) Никола Генев (Македоно-одринско опълчение)
Сили
X-ти корпус (XXXI и XXXII пехотни дивизии, V-ти кавалерийски полк) Две пехотни дивизии (Сборна и XXVII-ма), допълнителни, независими части   57 213 войници	Четвърта армия (II-ра, VII-ма дивизии, Македоно-одринско опълчение)     92 289 войници (от които в бой влизат около 40 000)
Загуби
5-6 000 убити над 10 000 ранени 450 пленени	147 убити 437 ранени[1]

Операцията започва на 8-ми февруари, като османците напредват едновременно  към българските позиции при Булаир, държани отчасти на VII-ма рилска дивизия и започват десант при неохранявания бряг край Шаркьой. Спусналата се мъгла, която покрива целия сектор едновременно помага и пречи на османските действия. При Булаир българските предни позиции сигнализират за атаката, едва след като турските части се приближават на няколкостотин метра от предните окопи. При Шаркьой мъглата забавя началото на десанта и първите транспортни съдове започват да действат едва в 13 часа.

Атаката при Булаир започва успешно за османците, които подхождат в два ешелона. Първия, съставен от шест пехотни полка, разделени в две колони атакува фланговете на българската отбрана, а вторият, съставен от основната маса напредва с цел нанасяне на решителен удар. Основният недостатък на турската позиция е фактът, че българите са подсислили сериозно артилерията си и разполагат със седемдесет и седем оръдия, които бързо смълчават малочислените османски батареи.

Към 15 часа, българите успяват да стабилизират фронта и да блокират всички опити за флангови и фронтални атаки. В този момент, дружините на 22-ри пехотен полк се хвърлят в атака на левия фланг, разкъсват предните османски редици и целия десен сектор на османската отбрана започва поголовно отстъпление, последвано и от центъра и левия османски фланг, където българите също се хвърлят на нож. До края на деня, турците са изтласкани обрано на своите позиции, а загубите в това число и ранените, възлизат на над една трета от общата им численост. Българските жертви са минимални – по-малко от 600 убити и ранени.

При Шаркьой нещата се развиват в подобен сценарий. Османските сили, наброяващи около 8000 души дебаркират през първия ден и част от тях напредва на север към градчето Шаркьой, където попадат на две дружини от Македоно-одринското опълчение. Макар и многократно превъзхождани, опълченците спират османския напор и отбиват всички вражески атаки до края на деня. Падналия мрак парализира османските операции и демонстрира прибързаността и слабата подготовка на X-ти корпус с оглед на заложените му задачи. Въпреки всичко, в утрото на 9-ти февруари, османците завземат Шаркьой, след като българите успяват да се изтеглят на по-добри позиции, северно от градчето. Реакцията на генерал Ковачев е мигновена. Цялото Македоно-одринско опълчение (три бригади) е прехвърлено към бойното поле, заедно с 26-ти пернишки пехотен полк и части от Втора тракийска дивизия. До края на деня, българите, радващи се на сериозно числено предимство обхождат османските части по фланговете и започват да ги изтласкват към морето. На следващият ден, финалната атака на българите, които вече наброяват поне 30 000 души помита османските части. Енвер паша дори не се и опитва да дебаркира с нови сили, а всячески се стреми да спаси притиснатите на брега части. В крайна сметка, османският десант е отхвърлен, а турците губят над 1000 убити и 450 пленени. Поражението е решително и съкрушително за османската кауза в Тракия. По думите на академик Марков, след Шаркьой и Булаир, османците вече не показват признаци на живот в района на Галиполи.

Това, обаче, не слага край на бойните действия в Тракия. Стълкновенията по чаталдженската линия продължават до април, като и двете страни действат с малки части, борещи се  по-скоро в престрелки, отколкото в някакви по-мащабни сражения. Като цяло, боевете в Тракия показват две неща – Османската империя е неспособна да помръдне българските фронтове по никакъв начин; Българската армия е изчерпала целия си нападателен устрем през 1912 г. и по-нататъшно напредване на армиите е невъзможен – нито към Галиполи, нито към Цариград. Вторият факт остава извън вниманието на българското командване, което продължава да се подвежда от успехите, постигнати при Булаир и Шаркьой. Именно тази заблуда ще донесе катастрофата през юни, тъй като военните не успяват да осъзнаят напълно нивото на изтощение както на армията, така и на цялостната тилова система, която я поддържа.

Последната славна страница в българските бойни подвизи се явява превземането на смятаната за несломима одринска крепост. Втора армия блокира града още в началото на войната, а през декември българските сили са окончателно консолидирали своите позиции, подсилени от пристигналите две сръбски дивизии (Тимошка и Дунавска), командвани от генерал Степа Степанович. По-ценна от сръбските войници се явява артилерията, която Белград праща на терен. Когато даваме оценка за успеха на българското оръжие край Одрин, не бива да забравяме за за топовете и гаубиците на сърбите, които накланят везните в полза на българските войски.

Обсадата на Одрин
Кога: X.1912 – 26.III.1913г. Къде: Одрин (Едирне), дн. Турция Резултат: Решаваща българска победа
Участващи страни
Османска империя	Царство България
Цели
Задържане на града	Превземане на града
Пълководци
Мехмед Шукри паша	Никола Иванов (Втора армия) Георги Вазов (Северен и Източен сектор) Степа Степанович (Западен и Южен сектор)
Сили
61 250 войници поне 340 оръдия (Според други източници – 60-70 000 души, 413 или 600 оръдия)	България: ок. 126 000 войници[2] 424 оръдия Сърбия: 47 275 войници 96 оръдия
Загуби
По български данни: 7 000 убити, 63 000 пленени По османски данни: 13 000 убити и ранени, 42 000 пленени	България: 1298 убити 6655 ранени Сърбия: 453 убити 1917 ранени

След като в хода на есенните и зимните кампании става ясно, че българите не разполагат с достатъчно артилерия за да пробият вражеските позиции, генерал Фичев отправя молба към Сърбия за изпращане на войници и артилерия, които да подсилят обсадата. С оглед на лесната победа при Куманово, воеводата Радомир Путник препраща основните части на Втора сръбска армия към Одрин, заедно с 96 оръдия, сериозна част от които са 120 и 150мм гаубици „Шнайдер“, някои от тях докарани директно от заводите. С пристигането на сърбите и окомплектоването на Втора армия с подкрепления от останалите тракийски зони, съюзническият контингент край Одрин нараства до над 170 000 войници и поне 520 оръдия. По този начин е постигнато тройно числено преимущество над османския гарнизон, наброяващ 61 250 бойци през октомври 1912г. и превес по отношение на артилерията – турците имат около 340-400 оръдия, като точната бройка остава неизяснена.

Зимата на 1912/1913г. Взима своя дан от защитниците, като запасите от храни и муниции сериозно намаляват към края на февруари,а моралът на населението и гарнизона е допълнително сринат от мощните бомбардировки, проведени от съюзническата артилерия. Операциите по въздуха също оказват своето влияние, но конкретиката в този контекст не може да се установи поради липса на ясни извори. В крайна сметка, към средата на март, одринската отбрана е пред колапс и е въпрос на време града да капитулира. Българският генерален щаб, обаче, се чувства притиснат от засилващата се консолидация на гръцките и сръбски позиции в Македония. Савов настоява пред Никола Иванов за щурм и превземане на крепостта, тъй като българският контингент е нужен на запад, за да се подсилят нашите позиции в онези части от Македония, където български войници са квартирувани редом с гръцките и сръбските.

С тази идея, на 23-ти март, Савов нарежда да се извърши окончателна атака на крепостта, която да пробие вражеските линии и да постигне окончателна капитулация. Следвайки разпоредбите, генерал Никола Иванов заповядва едновременна атака на всички сектори, като преди нея трябва да се извърши стабилна артилерийска подготовка. Тя започва в следобеда на 24-ти март и продължава почти до полунощ. В четир часа сутринта на 25-ти, войниците във всички сектори започват мълчаливото си настъпление, което продължава през целия ден. Най-голям успех постигат силите на Източния сектор, където се стига до пробив в предните османски линии, който обаче е спрян преди обед от концентрирания огън на вражеските батареи. Генерал Вазов издава заповед за спиране на настъплението и преподреждане на артилерията. Малко преди полунощ,  започва нова атака, която се извършва на принципа на огневи вал – артилерията помита вражеските позиции с огън и жупел, а в последствие пехотата разчиства гнездата на вражеска съпротива. Докато пехотата напредва, артилерията води т.нар. Преграден огън, с който пречи на вражеския резерв да навлезе в пробива. Тази методична тактика дава резултат, подпомагана от отвличащи атаки по целия фронт на обсадата. Призори на 26-ти, българските 10-ти и 23-ти пехотни полкове са овладели осем вражески форта в Източния сектор и се намират на прага на Одрин. До обяд града е ефективно подчинен, а Шукри Паша, пленен от българските войници е отведен в щаба на Георги Вазов, а в последствие и при Никола Иванов, на който предава сабята си. Тракия е българска.

Другите две обсади не се развиват така драматично както Одрин. Шкодра издържа на всички вражески атаки до 21-ви април, 1913г., когато албанският авантюрист Есад паша, който поръчва смъртта на своя главнокомандващ Хасан Ръза паша през януари, решава да се предаде на черногорците. Условието му е да получи подкрепата на Подгорица и Белград в надпреварата на новосъздадения албански трон. След като губят над 15 000 души в безплодните атаки, сърби и черногорци приемат и на 23-ти април града е предаден на крал Никола, а Есад паша го напуска, спасявайки повечето си войници.

При Йоанина гърците подхождат методично и внимателно. Провалът на Сапундзакис да превземе крепостта му коста водещото място. Начело на обсадата застава принц Константинос, който изработва нова схема на действие. Докато пръстена около града се поддържа от фронтовите части, една групировка от няколко дивизии ще започне концентрирана атака срещу османските позиции около крепостта Бизани, която пази южните подстъпи към Янина. Принцът залага на диверсионна атака, която да бъде последвана от основния удар по срещуположния вражески фланг на крепостта. След стабилна артилерийска подготовка на 4-ти март, призори на 5-ти гърците започват да изпълняват своя план. До обяд османската позиция е пробита на пет места и всички турски части в сектора отстъпват към Янина за да избегнат обкръжение. Крепостта Бизани е отрязана от останалите позиции и капитулира през нощта на 5-ти срещу 6-ти. В следствие на това, Есад паша[3],  решава да изтегли силите си от града, възползвайки се от по-слабата концентрация на гръцки сили на север от Янина. Въпреки опита му да спаси целия гарнизон, около 8 000 войници попадат в плен, а други 2 800 са убити в хода на боевете. Гръцките загуби са минимални – не повече от 300 убити и ранени.

След падането на трите им останали крепости и провалът на операциите в Тракия, Османската империя се вижда принудена да търси окончателен мир. На 15-ти април в Чаталджа е подписано ново примирие, а десет дни по-късно, когато Черна Гора се съгласява да върне Шкодра на албанците, войната фактически приключва.[4] Балканските страни са несъмнено изтощени от войната, но жертвите и успехите са калили желанието им да защитят териториалните си придобивки. Същевременно, тайните преговори между Сърбия и Гърция са навлезли във финален етап и двете страни започват да изграждат отбранителни позиции по протежение на демаркационната линя, отделяща ги от териториите под български контрол. Настава време на напрегнато очакване по отношение на финалните клаузи на мира, който трябва да се договори в Лондон.

[1]    Данните са само за боя при Булаир. За Шаркьой няма точни цифри, освен че 16 пленени бойци от МОО са убити от турците на 9-ти февруари.

[2]    Тази цифра важи за общото число на българите към март 1913 г. През 1912г. Вероятно са били около 106 000.

[3]    Мехмед Есад Паша, да не се бърка с албанеца Есад Паша Топтани, който отбранява и предава Шкодра.

[4]    Крал Никола е притиснат от Великите Сили, а Австро-Унгария заплашва с открита война.