Началото – 1700-1704 г.

Преди да проследим фактическия ход на военните действия, остава да направим едно последно уточнение, което за мнозина ще изясни наглед ирационалния развой на кампаниите. Подобно на войните от XVI и XVII век, в началото на XVIII военното дело се концентрира върху краткосрочни стратегически цели и ограничени тактически задачи. Това се дължи на два ключови фактора – продължителността на обсадите и скоростта на движение на армиите. Обсадите са основния елемент от воденето на война в Европа от средата на XVI век и са свързани с развитието на системата от подсилени с бастиони, геометрични крепости (trace italienne) за които вече споменахме. Превземането на една такава крепост „струва“ на обсаждащите сили между няколко седмици и няколко месеца. Това означава, че за една година, армията трудно би могла да превземе повече от две-три такива крепости, като в повечето случаи става дума само за едно ключово укрепление на походен сезон. Съчетано с ниската скорост на придвижване – около двадесет и пет километра на ден, това означава, че армиите са доста мудни и покриването на голяма територия за един „сезон“ е малко вероятно. Това важи с още по-голяма сила за Източна Европа, където големите разстояния и по-лошите пътища допълнително бавят напредването на войските. Разпръснатото население и по-малкия обем провизии, които могат да се „извлекат“ от местните жители означават, че въоръжените сили са постоянно заплашени от липса на храна, което кара командирите да са предпазливи и да напредват само след като са се запасили добре с припаси.

Времето също е ключово. За онази епоха е обичайно походния сезон да започва през март и да приключва през октомври. В Балтика, Русия, Полша и Украйна, обаче, климатът е доста по-различен от Западна и Централна Европа и походите изместват своя фокус. Пролетта, свързана с повече валежи и превръщането на големи части от степта в блата, прави преходите невъзможни и офанзивите се изместват за лятото. Същото важи и за есента. Парадоксално, в Русия е по-лесно да се напредва през зимата, отколкото през есента, именно заради валежите и наводняването на равнините. В този контекст, Петър действа изключително находчиво, залагайки на употребата на речен транспорт за сметка на сухопътните преходи. Де факто, Швеция, владеейки Балтийските провинции контролира единствените земи, които са по-проходими през пролетта и есента, като това се дължи и на по-високото ниво на урбанизация и на по-добрата пътна мрежа. Подобен  фактор е нож с две остриета – от една страна шведите могат по-лесно да маневрират с армиите си, от друга- балтийските пристанища са по-лесна мишена отколкото градовете, разположени във вътрешността на Русия и Жечпосполита. Тук идва и другото голямо предимство на шведите – към 1700г., те са доминиращата военноморска сила в Балтика и могат да си позволят да прехвърлят силите си по море от различните фронтове, докато опонентите им трябва да използват заобиколни, сухопътни маршрути.[1]

Всички тези предпоставки обуславят стратегията, избрана от двете страни в конфликта. Първоначалната цел на датчаните е да завладеят няколко ключови крепости (най-важната сред които е Тьонинг) в Холщайн, като по този начин превърнат херцогството в плацдарм за повеждане на експедиции към Шведска Померания или към Верден-Бремен. Саксонската армия се стреми да атакува и превземе голямото пристанище Рига, което да използва като отправна точка за проникване в Ливония. За руснаците, целта е да се завладее столицата на Естония Талин, но преди това Петър трябва да подсигури крепостта Нарва, която контролира Ботническия залив и подстъпите към Талин. Нарва е главната опорна точка на шведите в провинция Ингрия (Ingermanland), която е и ключа към руски достъп до Балтика. Логично, царят съсредоточава своите усилия в превземането на тази стратегическа точка.

За разлика от своите опоненти, Карл XII избира неконвенционалната, от гледна точка на онова време, стратегия. Вместо да се опита да спаси обсадените гарнизони в ключовите крепости чрез изпращането на спомагателни армии, младият крал избира да концентрира силите си и да атакува опонентите си един по един. Уверен в превъзходството на своя флот, Карл вярва, че може да повтори подвига на дядо си си, изваждайки Дания от войната с един директен удар в сърцето. След този успех, кралят иска да съгради собствената си легенда, достигайки бързо Ингрия, където да се разправи със руснаците и накрая, като коледен подарък от Провидението да получи победа над саксонците. Карл е уверен в способността на своите войници да се движат по-бързо, по-организирано и по-ефективно от разнородните опоненти. Младият монарх залага на очаквания висок морал в защита на родината от външните врагове, както и на факта, че шведската армия и преди се е сражавала срещу толкова много врагове и то с нелош успех. Карл добре е изучил ситуацията от 1659г. и от стратегията му личи, че след като не може да избегне война на три фронта, той ще се стреми да я приключи светкавично или поне да отслаби до толкова враговете си, че в последствие да може да маневрира и да ги атакува един по един. Отбраната никога не седи на дневен ред в плановете на младия владетел-воин.

В Холщайн, Великата Северна война започва  през пролетта на 1700 г. Около 20 000-на датска армия навлиза в германското херцогство и поставя под обсада една от ключовите му крепости – Тьонинг. По същото време, саксонската армия, водена лично от Август II нахлува в Ливония, превзема пограничния град Дюнамунде (февруари, 1700 г.) и поставя под блокада Рига. В този важен за стратегията на Карл момент, ключова роля изиграва шведската дипломация. Младият крал се обръща за помощ към Нидерландия и Великобритания (които по това време се управляват от общ владетел – Уилям III), настоявайки двете страни да изпълнят ангажиментите си съгласно конвенцията от Алтона (1689 г.), по която двете морски сили са гарант. Накратко, в Алтона Дания и Холщайн се договарят за няколко спорни земи, правото на събиране на данъци в тях, както и за изясняване по въпросите на суверенитета на Холщайн. Англия и Нидерландия, които посредничат за запазване мира в Балтика се обявяват за гаранти, в случай че някоя от двете страни наруши клаузите, сред които е и забраната за въвеждане на въоръжени сили на територията на Холщайн. В друг контекст, ходът на шведската дипломация би могъл и да се провали, но през 1700 г., Англия и Нидерландия се готвят да влязат в поредната анти-френска коалиция и мирът в Балтика е ключов за опазване на търговските им интереси.  Морските сили изпращат флот от 28 кораба, който да подпомогне шведите и да принуди датчаните да сключат мир. От своя страна, Карл XII се задължава да изведе Швеция от про-френската орбита, която кралството традиционно следва.

През юли, 1700 г, шведите събират 16 000 души в Скания, които да атакуват директно датските владения. Начело лично застава крал Карл XII. Към армията е добавен и флот от 38 линейни кораба и допълнителни съдове за припаси и транспорт. Експедицията се отправя директно към най-важния датски остров в Йорезунд – Шеланд, на който е разположена и столицата Копенхаген. Пътят на шведската ескадра е препречена от датския флот, наброяващ 40 кораба. Вместо да влезе в открито сражение, Карл предпочита да заобиколи по-по дългия и труден маршрут през пролива Флинтеренден (Flinterenden/Flintrännan). Макар и забавени от негостоприемните води, шведите успяват да заобиколят датската блокада, съединяват се с англо-холандския флот при о. Вен и напредват към Шеланд. Датчаните правят отчаян опит да спрат настъплението по море, но флота им е отблъснат и принуден да се прибере в пристанището на Копенхаген, където остава под блокадата на съюзническите кораби, докато няколко съда, ръководени от Карл XII се насочват към Хъмлебек, малък залив, недалеч от Копенхаген. Датчаните се окопават на плажа, разполагайки 350 пехотинци и още толкова конници, докато основните им сили (около 4000 души) остават в столицата.

Шведите започват своя десант на четвърти август, 1700г. с първоначална сила от 2 500 души, която до края на деня се увеличава на 4 700. Пехотата на левия фланг успява да отблъсне датската кавалерия с минимални загуби и успешно установява плацдарм на брега. В последваща атака, Карл XII повежда лично десния фланг и достига брега, подгонвайки датската пехота. Шведите губят около пет убити и още десетина ранени, датчаните – около тридесет убити и ранени. Още на следващия ден шведите изграждат укрепен лагер на брега и изпращат корабите за нови подкрепления от Скания. Липсата на кавалерия им пречи директно да поемат към Копенхаген. Ситуацията скоро се променя с идването на ген. Магнус Стенбок, който води със себе си така необходимите ескадрони. Общата численост на шведките сили в Зеланд става 10 000. Карл, уверен в силите си поема към Копенхаген и блокира датската столица.

По същото време, в Холщайн, крал Фредерик IV се вижда принуден да иска мир Представителите на Англия и Нидерландия ясно са заявили позициите си – незабавен край на военните действия и изтегляне на датската армия. По същото време, техните колеги в шведския лагер поставят ултиматум на Карл, че Дания не бива да губи територии. Фридрих, херцог на Холщайн, който води отбраната на Тьонинг влиза в преговори с Фредерик IV и на 18 август, 1700 г., двете страни се договарят чрез спогодбата от имението Травентал. Дания излиза от войната срещу Швеция и се задължава да не започва нова офанзива срещу шведите, нито да сключва договори, насочени срещу Стокхолм. Освен това, кралството трябва да изплати на Холщайн репарация в размер на 260 000 имперски талера. Гарант на мира стават Франция, Свещената римска империя, Англия и Нидерландия. Внезапното изваждане на Дания от войната сериозно променя баланса на силите в конфликта и окончателно превръща Балтика в свободно за плаване „езеро“ на Швеция. Карл XII може смело да продължи с плана си за ликвидиране на части на своите опоненти, а неговия братовчед Фредерик IV е принуден да приеме унизителното поражение и се превръща в безгласен наблюдател на шведския триумф.

Докато на запад Карл XII комбинира ловка дипломация и дръзка офанзива за да срази Дания, на изток саксонската и руската армии преминават към активни обсади на своите основни цели. По времето, по което мастилото от Травентал още съхне, армията на Август II най-сетне получава необходимата артилерия, с която да премине към активни обсадни действия срещу шведския гарнизон в Рига, командван от граф Ерик Далберг[2], който успешно се противопоставя на своите опоненти, водейки агресивна защита и залагайки на чести излази срещу вражеските позиции. През есента на 1700 г., Август II, неспособен да постигне победа срещу Рига, изтегля войските си и изоставя обсадата. В края на август, 1700 г., Русия подписва мир с Османската империя, слагайки окончателен край на Войната на Свещения съюз. Освободен от ангажименти на юг, Петър повежда своите сили към Ингрия и през октомври поставя под обсада крепостта Нарва. Карл, който в края на август прегрупира силите си в Скания, трябва да избере на къде да поеме. Мудните действия на Август II при Рига и заплахата от страна на руските сили да разполовят източните балтийски владения чрез овладяване на Ингрия, карат младия крал да поеме на североизток.

Руският поход към Нарва е твърде муден и зле организиран. Грамаден обоз от над 10 000 каруци телени от волове, пренася необходимите оръжия, муниции и барут, заедно с част от храната и багажа на войниците. Руската армия е организирана в походна колона, която често засяда в съсипаните от дъждовете пътища. Войниците страдат от липса на достатъчно припаси, а много от конете умират заради недостатъчното храна, предвидена в обоза. Често полковете са заети да изтеглят каруци от калта и да помагат с придвижването им. За щастие на Петър, на около няма шведска кавалерия, която би ликвидирала руската армия още докато е на път. Според най-новите изследвания, руската армия наброява между 34 и 40 000 души и е съпроводена от артилерийски парк, включващ над 380 оръдия, много от които твърде стари, без стандарт в калибъра и типа на използваните муниции.  По време на похода колоната се проточва толкова дълго, че отделните отряди пристигат с по седмица разлика един от друг. Първи край Нарва (на 20 септември) пристига ариергарда на полковете от Новгород, командвани от Иван Трубецкой[3], заедно с тежка кавалерия, вероятно част от местните дворяни. В последствие пристигат гвардейците, водени от Иван Бутурлин[4], две седмици след новгородците (4 октомври), като в техните редици е и Петър, който оставя командването на своите генерали. На 12 октомври пристигат още седем полка под командването на Адам Вейд[5], а на 25-ти идват и последните сили на Автоном Головин[6]. Така, руската армия се нуждае от над един месец за да се съсредоточи под стените на Нарва.  Общата и численост е поделена между 21 солдатски полка[7], 7 полка стрелци, 2 полка драгуни, Преображенския полк, кавалерийски дворянски полк и тежко кавалерийски полк (рейтари) от Новгород. Освен тези сили, още около 20 000 души не успяват да пристигнат при Нарва – 10 000 пехотинци остават в Новгород под командването на княз Аникита Репнин[8], а около 11 000 казаци заемат позиции край Псков, ръководени от Иван Обидовский.[9]

Отбраната на Нарва се командва от граф Хенинг Хорн[10], който командва гарнизон от 1200 пехотинци и 200 конници, както и една доброволческа част от 400 души. Освен крепостта Нарва, Хорн разполагал с малкото укрепено предмостие Ивангород, което контролирало левия бряг на река Нарва. Това означава, че всяка армия, която искала ефективно да обсади града трябвало да блокира и двете укрепления. Докато полевото командване на руските части останало в ръцете на царските приближени, Петър назначил за ръководител на самата обсада саксонския инженер и благородник Лудвиг Николаус фон Халарт,[11] който бил „даден под наем“ на царя от Август II. Въобще, за онази епоха било характерно преотстъпването на пълководци така, както днес футболните отбори обменят футболисти или треньори. Петър, недоволен от прекалената взискателност, с която Халарт се заема да организира обсадата, поема пълен контрол над организацията и пришпорва своите войници. Руснаците изкопават поредица от валове, които да пазят тила им от шведски подкрепления, идващи да спасят града, а Ивангород и Нарва са обкръжени с батареи, които откриват огън на 31 октомври, 1700 г.

Основните шведски сили, водени от Карл XII пристигат в Естония на 16 октомври. Кралят оставя своята 10 000 армия да почине от трудния път по море, от който мнозина от воините му хващат морска болест. Той самия започва преговори с местните естонски първенци, обещавайки привилегии в замяна на 5000-ен контингент войници. Общата численост на шведските войски в Естония към края на октомври, 1700 г., възлиза на около 18 000 души. Петър научава за придвижването на шведите още в края на септември и в началото на октомври изпраща своята кавалерия, начело с Борис Шереметев[12] по пътя към Ревал (дн. Талин), където се очаква да се концентрират основните шведски сили. Кавалерийският отряд на Шереметев наброява около 5-6000 души, включвайки по-голямата част от конниците в царската армия. Руските сили изминават половината път до Талин без съпротива и на 14 октомври заемат град Везенберг. Няколко дни по-късно, руснаците успели да блокират спомагателна шведска армия, командвана от ген. Ото Велинг при Пулц и дори съумяват да пленят няколко шведски офицери. След разпита им, шведите, подучени предварително по заповед на краля си, заявили че силите им в Естония са между 30 и 50 000 души, което сериозно притеснило Шереметев и той заповядат оттегляне в посока Нарва, като последна отбранителна позиция била изградена край селцето Пюхаюхи. Карл XII, известен за забавянето на Велинг повел малък отряд от около 5000 войници, с цел да се съедини със шведските сили и да напредне към Нарва. Основната част от шведските войски останали да пазят Ревал и да защитават Естония срещу евентуални атаки на саксонците от Ливония или на руските контингенти при Псков и Новгород. В кара на ноември, Карл XII се съединява с Велинг при Пулц и двамата, начело на около 9 000 войници напредват срещу кавалерията на Шереметев. Руската конница е хваната неподготвена, тъй като повечето войници напускат постовете си за да търсят храна поради лошото снабдяване. Само един отряд от около 600 души брани основния път към Нарва. Тази съпротива е лесно преодоляна и Шереметев панически напуска бойното поле, следван от остатъците от кавалерията си. Без да може да проведе нормално разузнаване на врага, генералът уверява Петър, че към тях приближават над 50 000 шведски войници. На 28 ноември, 1700г., царят поверява командването на армията на херцог Карл-Ойген де Круа, който протестира за назначението, но не успява да убеди царя. Самият Петър, под предлог че трябва да решава важни държавни дела, заминава за Новгород.  В последствие, шведите обвиняват царя в проява на малодушие и дори секат възпоменателни медали от Нарва с лика на плачещия Петър, уплашен от шведските войски. Подобно на напускането на Константин IV по време на обсадата на Онгъла, оттеглянето на Петър си остава предмет на прекалено много теории.

Битката при Нарва
Къде: Нарва, провинция Ингрия (дн. Естония)

Кога:  30.11.1700г.

Резултат: Решителна шведска победа

Участващи страни
Русия Швеция
Пълководци
Карл-Ойген де Круа

Борис Шереметев

Иван Трубецкой

Адам Вейд

Иван Бутурлин

Автоном Головин

Карл XII

Ото Велинг

Карл Густав фон Реншьолд

Армии
28 000 войници

над 190 оръдия

9 000 войници

37 оръдия

Загуби
6-7 000 убити и ранени

ок. 1 000 пленени, в това число около 70 офицери и висши офицери

190 оръдия

200 знамена

ок. 680 убити

ок. 1200 ранени

Битката при Нарва се явява първото решително сражение за Великата Северна война. По отношение и на двете армии то е своеобразно изпитание, тъй като нито една от тях не е водила подобно мащабно стълкновение след проведените пълни или частични реформи и реорганизации. От представянето им на бойното поле ще стане ясно до каква степен усилията на стария владетел Карл XI са се увенчали с успех и до колко Петър I може да разчита на армията, която получава в наследство от Алексей и Феодор III.

Narva

Когато на 29 ноември де Круа научава, за приближаването на шведската войска от запад, той нарежда на основната част от армията си да заеме предварително подготвената отбранителна линия. Руската полева защита се състои от два успоредни вала, които опасват града в посока север-юг. В различните точки между двата вала, разстоянието варира от 1200 метра на десния руски фланг, през около 240 метра в центъра и едва 100 метра в левия фланг. Армията на де Круа е разделена на три части. На десния й фланг се намирали силите на Головин, около 14 000 души. В центъра се разполагал отрядът на Трубецкой, около 6 000 души. Левия фланг бил зает от Адам Вейд начело на 3 000 пехотинци. В най-левия край на руския фронт стоял Шереметев, начело на 5 000 конници.[13] Позициите били подсилени от 40 оръдия и мортири, а останалата част от артилерията била разположена около Ивангород. Щабът на Круа е разположен на крайния десен фланг върху остров Камперхолм. Цялата руска армия е приведена в единична линия, без резерв. Разполагането на руския щаб в края на бойното поле и сегментирането на армията  сериозно затрудняват комуникацията между отделните полкове. Относително малкото пространство между двата отбранителни вала не дава особени възможности на руснаците за разгръщане и маневриране. Круа остава уверен в успеха си, тъй като получава малко по-реални сведения за размера на шведската армия (но отново силите на шведите са надценени) и изключва вероятността Карл XII да го атакува. Убеждението му се подхранва и от започналата рано сутринта на 30 ноември снежна буря. Херцогът е така уверен че шведите ще останат на позиция, че кани останалите руски генерали на вечеря.

Когато Крал XII пристига при Нарва на 29 ноември, той използва прикритието на нощта, както и хълмовете западно от Нарва за да придвижи силите си максимално близо до руските позиции. На сутринта на 30 ноември, шведите се строяват в две линии, като пред центъра е изнесена цялата шведска артилерия, разположена в батарея на хълма Хермансберг. Левия фланг на скандинавците е поставен под командването на Карл Густав Реншьолд, а десния е поет от Ото Велинг. Карл заема центъра и се подготвя за предстоящата битка. Както вече отбелязахме, кралят-воин разполага с около 9 000 души и по-малко от 40 оръдия.

Сутринта на последния ноемврийски ден е вледеняваща. Виелицата скрива двете армии една от друга и обезсмисля всякакви маневри. Руснаците са непоклатими на своите позиции, убедени, че врага им ще остане на място. Около десет сутринта вятърът сменя посоката си и преминава в направление юг-югозапад, като по този начин целия сняг се изсипва директно в лицата на руснаците. Карл моментално използва открилия се шанс и заповядва настъпление в пълна тишина. Шведите достигат едва на петдесетина метра от предния руски вал, преди силите на Круа да ги забележат. Шведите веднага прилагат своята тактика га –па – приемат руския залп, поразяват враговете със своя ответен, след което на бегом преминават късото разстояние и на нож се врязват във вражеските позиции, разделени на два грамадни клина, единия, воден от краля на левия шведски фланг и Велинг на десния. Светкавичната атака и снега объркват руснаците, които продължават да вярват че срещу тях има поне 20 000 шведи. Когато първите шведски роти пробиват изцяло линията и я разкъсват на три части, сред руснаците настава паника. Шереметев хвърля своята конница директно в р. Нарва. С цената на 1000 удавени и премръзнали, генералът успява да се измъкне. Двата пробива буквално разпиляват силите на Вейд и Трубецкой, макар числеността им да е равна с тази на цялата шведска армия. След този успех Карл започва да навива фланга на Головин. Единствено двата „царски” полка – Семьоновски и Преображенски оказват някаква по-съществена съпротива, прикривайки паническото отстъпление на останалите части. По време на бягството, понтонният мост, който руснаците са построили над р. Нарва рухва и мнозина се давят или измръзват в реката. До края на деня всички гнезда на руска съпротива са ликвидирани, а генералния щаб е принуден да капитулира на следващия ден, заедно с левия фланг, където откъснатия от основните сили Вейд се бори отчаяно срещу шведите. Условието на капитулацията е, че руснаците могат да напуснат бойното поле, но само след като оставят всички свои оръжия и цялата артилерия. В плен на Карл пада и походната хазна на Петър с около 30 000 рубли в нея. Поражението е катастрофално и позорно. Русия губи над 7 000 убити и ранени (според някои изследвания – 10 000), около 70 офицери остават в плен, а 20 000 войници са пленени първоначално и освободени едва след като се разделят с оръжията и знамената си. Сред пленниците, останали в ръцете на шведите са и мнозина от висшите офицери и генерали. От своя страна, силите на Карл дават около 680 убити и малко над 1200 ранени. Младият крал побеждава три пъти по-многоброен враг, давайки 5-6 пъти по-малко загуби. Нарва безспорно е една от най-категоричните и блестящите победи за целия XVIII век.

Решението на Карл да освободи по-голямата част от руската армия е брилянтно в две отношения – първо, не се налага да храни, пази и транспортира голямо количество врагове, които превъзхождат двукратно собствената му армия. Второ – това са 20 000 деморализирани, отчаяни мъже, които трудно ще бъдат мотивирани да водят война със Швеция. Това развързва ръцете на шведите да преследват последната си стратегическа цел – атакуването на полските сили в Ливония.

За Русия първоначално разгрома е шок. Едва след като печели войната през 1721 г., Петър ще си позволи да даде оценка за понесената катастрофа, отдавайки загубата на зле структурираната армия, чието многообразие от различни типове войски и липса на комуникация между частите водят до отсъствие на контрол и координация. Петър, който удобно е напуснал Нарва два дни преди битката, успява да си измие ръцете с неефективната стара армия, изтъквайки качествата на двата гвардейски полка, както и на некомпетентността на чуждите офицери, което го карат в бъдеще да залага най-вече на руснаци. Тук ясно личи политическия фарс, който царят разиграва за да оправдае последвалите преобразования, които налага без да дава право на мнение на аристокрацията. Представянето на Круа не е на ниво, но същото може да се каже и за Шереметев, който пръв бяга от бойното поле. Вейд и Головин демонстрират далеч повече решителност, а адмирации заслужава и княз Дулгоруков, който договаря изгодните в общ план условия за капитулация, спасявайки армията от плен.

Загубата на артилерията и голям брой мускети е тежък удар по руската логистика. Манифактурите няма как да компенсират подобен обем  отнето въоръжение. Налага се царят да се заеме с пълно преобразуване на военната индустрия на страната както и ускорени темпове в железодобива и разработването на ресурсите в Урал. Трескаво се строят нови „мелници“ за барут, леярни и ковачници се преустройват в арсенали.

Мнозина критикуват Карл XII, че в момента на своя най-голям триумф проиграва войната като не преследва тотална победа над Русия. Тази логика диктува, че шведите трябва да навлязат във вътрешността на Русия, да вземат Новгород, а след това да се насочат към Москва и да принудят Петър да моли за мир. Подобно елементарно разсъждение не издържа по-задълбочена проверка. Първото и най-важно нещо, което трябва да вземем под внимание, е настъпването на същинската зима в началото на декември. Всякакво по-нататъшно напредване на шведите в Русия ще затъне в лошите, затрупани с преспи пътища, докато във фланг на армията действат 11 000 казаци от Псков, а пред тях стои 10 000 гарнизон на Новгород, който има числен превес над шведите. Линиите за снабдяване, „приковани“ към балтийското крайбрежие ще се разтеглят на стотици километри без реални пунктове, които да служат като допълнителни звена в логистичната верига. Дори шведите да успеят да вземат Новгород, те ще трябва да оставят около 1/3 от армията си като гарнизон на многохилядния град. Всичко това ще отнеме седмици, ако не и месеци, в които освен набезите на казаците, армията на Карл XII ще намалява числено от студа, липсата на храна, болестите и т.н. Дори по някакво чудо да победи при Новгород, до Москва ще достига едва един на 10 от шведите и кралят, ако въобще доживее, ще застане пред Москва с около 700 души, които по-скоро ще се разпилеят из пивниците на града, отколкото да водят адекватни военни действия. Карл взема най-правилното възможно решение – да завие на запад, да зимува във владенията си в Естония и на пролет да се придвижи срещу саксонците в Ливония. По този начин армията може да бъде снабдявана по море с храна, муниции и нови попълнения. След като се разправи със саксонската армия, Карл би могъл да атакува отново Русия през лятото и да се възползва по-добре от опасния климат на страната.

Както вече споменахме, саксонската армия в Ливония не действа особено убедително. Август II се опитва да превземе Рига на два пъти, но безуспешно и в крайна сметка армията му се оттегля отвъд река Двина (Даугнава), оставяйки отряди, които да наблюдават земите северно от реката. След като разбива руснаците при Нарва, Карл заповядва на граф Ерик Далберг да започне подготовка за набиране на речен флот и построяване на понтонен мост, по който шведите, след пристигането си, да форсират реката и да атакуват съюзниците. След няколкомесечно зимуване и реорганизация, в края на юни, 1701г., в Рига са концентрирани 17 000 шведски войници под личното командване на краля. Междувременно, голям шведски конен контингент е изпратен срещу Кокенхаузен за да прикове съюзническите сили там и да не им позволи да подпомогнат частите при Рига.

Саксонската армия, междувременно, е подсилена от 20 000 руски войници под командването на Аникита Репнин, които Петър изпраща в помощ на Август Силния. Двете съюзнически сили се съединяват при град Кокенхаузен (дн. Кокнесе). Върховното командване на войската е оставено в ръцете на саксонския пълководец граф Адам Хайнрих фон Щейнау[14], който потегля към Рига за да поднови обсадата. По-голямата част от руския контингент остава в Кокенхаузен, а с граф Репнин потеглят 4 000 руски войници, разпределени в три полка и поставени под командването на немеца Томас Юнгар. Саксонските войски блокират града от юг и изток и разполагат батареи по протежението на реката. Когато Карл пристига в Рига, опонентите му са се окопали добре и са уверени в способността си не само да вземат града, но и да разбият всяка шведска армия, притекла се на помощ. Саксонците нарочно са се разположили на няколкостотин метра от реката, така че да дадат шанс на шведите да стоварят малка сила на брега, която лесно да бъде унищожена от масирания залп на германската артилерия. Както се оказва, това им изиграва лоша шега.

В нощта на 18 срещу 19 юли, 1701 г., Карл XII събира авангардна сила от около 6 000 пехотинци и 550 конници, която натоварва на 190 съда и започва форсирането на Двина. Преди да отплават, скандинавците подпалват няколко лодки и ги пускат по течението на реката, за да може светлината и дима да заблудят опонентите им. Заедно с транспортните съдове, в реката са спуснати четири речни батареи (оръдия, качени на грамадни салове), които да осигурят огнева поддръжка по време на десанта. Със същата цел голямокалибрените крепостни оръдия на Рига бомбандират вражеските позиции през целия ден на 18-ти и продължават залповете си и през нощта. Шведските сили са забелязани от саксонците едва когато изминават половината път през реката. Огънят, който германците откриват се оказва недостатъчен и е заглушен от речните батареи и оръдията в Рига. Към седем сутринта, първите шведски части – лейбгвардейски и гренадирски отряди, водени лично от краля, стъпват на брега и от ход завземат първите саксонски укрепления. Към тях постепенно се присъединяват и останалите шведски части. Възползвайки се от малкия брой дебаркирали врагове, германските войници (около  3 500 души) се хвърлят в атака, какъвто е и първоначалния им план. Шведите одържат и дори контра атакуват превземайки още един вражески редут. Втората саксонска атака също е разбита и отхвърлена, както и третата. В средата на утрото, цялата скандинавска армия вече е на брега,  а зад нея усилено се сглобява понтонния мост, по който да се прехвърлят и другите 10 000 войници на Карл XII. Пристигането на фон Щейнау от Кокенхаузен, начело на голямо подкрепление не променя хода на битката. След кратък съвет с командващите до момента Ото фон Пякул и Фердинанд Кетлер, Щейнау решава, че позицията не може да бъде задържана и заповядва изтегляне. За целта, една ариергардна част извършва последен щурм на шведските позиции, докато основния контингент се изтегля към Кокенхаузен. Отчаяната атака е разгромена, но дава шанс на съюзниците да отстъпят. Шведите прочистват всички останали редути без особени затруднения и Карл XII се приготвя да последва враговете си и да ги изтласка окончателно от Ливония. Шведите дават около сто убити и четиристотин ранени от около 6 600 души, с които участват активно в битката. Саксонско-руската армия, която наброява около 11-12 000 при Рига, губи между 1300 и 2000 убити и ранени и 700 пленени. Август II изтегля силите си първо към Кокенхаузен, а после към Дюнамунд, докато А. Репнин, начело на своя руски контингент, който почти не участва във военните действия, потегля към Псков. До края на 1701 г., шведите успяват да си върнат Кокенхаузен, да окупират повечето крепости по поречието на Двина и да поставят херцогство Курланд под ефективна окупация. Последните саксонски сили са изтласкани след превземането на Дюнамунд през септември и са принудени на бягат в неутралната Прусия.

1701 година бележи уникален триумф в историята на Швеция. Страната за пръв път печели категорична победа на три фронта. Карл XII е разбил и прогонил всичките си опоненти и към началото на есента разполага с пълна и неоспорима стратегическа инициатива. Руснаците се опитват да възстановят армията си след Нарва, саксонците са напуснали панически Курланд, а полските аристократи са силно притеснени тяхната страна да не бъде въвлечена в конфликта.

В този момент, пред младият шведски владетел има три възможни пътя. Първият е този на разума и умереността. По този път го насърчават да поеме канцлера Бенедикт Оксенстиерна и Рикстага, които настояват краля да подпише мир при запазване на териториалното статукво  и изискване на финансови компенсации. В контекста на избухналата Война за Испанското наследство (1700-1714 г.)[15], Швеция, освободена от ангажименти в Балтика, би могла да изиграе ролята на медиатор между континенталните сили и да извлече максимални облаги  и от двата лагера. Основният минус тук, е че се дава шанс на Русия и Саксония да се прегрупират и да подновят опитите си за офанзива срещу Швеция в рамките на година-две.

Вторият възможен вариант е пътя на агресивността и силата. Той предполага Карл да форсира границата на Жечпосполита и да преследва саксонската армия до победен край, като в процеса отстрани Август II от полския трон и постави някой близък до Стокхолм кандидат, който да обезсили евентуален нов съюз с Русия. Тук не става дума за териториална експанзия, а по-скоро за окончателно ликвидиране на опасен противник.[16] Големият недостатък тук, е че Карл XII ще проиграе шанса си да наблюдава отстрани развитието на войната в Западна Европа и да се намеси в ключов за страната му момент. Съществува и реална опасност войната в Полша да се проточи прекалено дълго и Русия да удари отслабените шведски гарнизони в Ливония и Естония.

Третият вариант пред Карл  е пътя на дързостта и риска. Той предполага Карл да изостави кампанията с Полша, да завие на изток и да удари Русия, превземайки Псков, Новгород и евентуално Москва.  За разлика от ноември при Нарва, сега Карл разполага с около 17 000 войници и би могъл да поеме по стъпките на отстъпващия Репнин. Една нова победа над руснаците окончателно ще ликвидира тяхната военна сила и ще принуди Петър да отстъпи от конфликта за доста време. Тук недостатъците са свързани с прекомерния логистичен риск, свързан с напредването на подобно разстояние от продоволствените бази в Балтика. Друг проблем е, че никой не знае колко голяма армия може да събере Петър в защита на земите си. Една по-продължителна обсада срещу Смоленск или Новгород ще обрече шведите на зима в полеви условия без адекватен подслон. Подобно на войната с Полша, война с Русия крие риска от прекалено проточване във времето и изпускане на златния шанс спрямо европейската политика.

Карл несъмнено подлага на доста разсъждение тези три опции. Той е методичен и практичен човек, който по интересен начин съчетава вродения си прагматизъм с младежката екзалтираност от постигнатите победи. Въпреки това, решението на Карл е по-скоро логично, отколкото емоционално. Младежът познава отлично историята и знае, че на всеки десетина години, съседите на Швеция се обединяват срещу нея с цел да я разкъсат. Единствено победите на бойните полета и помощта на френската дипломация спасяват страната. В този смисъл, връщането към статуквото от 1699 г. е едно краткосрочно решение. Карл осъзнава че е въпрос само на няколко години, преди унизените му врагове да скрепят нов съюз, който по-силно и по-успешно да удари Швеция. Единственият вариант пред него е да следва инстинкта си и да направи това, което умее най-добре – да атакува. Кралят вярва в себе си и в мъжете, които командва и смята че може бързо и категорично да се разправи с опонентите си преди Швеция да е понесла твърде много от икономическите и военни тегоби на един дълъг конфликт. Русия, както вече отбелязахме, не влиза в сметките на краля като прекалено опасен противник. Саксония и все още неизпитаната мощ на Жечпосполита се явяват основен дразнител в плановете на владетеля. В крайна сметка, той избира да поеме на юг, преследвайки Август II в Литва, а в последствие и в Полша.

След окупацията на Курланд, шведите навлезли в Литва и зимували там, след което подновили настъплението си през пролетта, без да срещнат сериозна съпротива. Именно в тази ситуация политическите позиции на Август в Полша започват да се пропукват. Силна великополска групировка от шляхтичи, центрирана около родовете Сапиеха, Лешчински, Потоцки, Радзиевски и Собиески (които все още не могат да преглътнат факта, че Якуб, сина на Ян не успява да вземе трона през 1697 г.) се обявява против владетеля, а мнозина други са по-склонни да посредничат за мир между двамата владетели, отколкото да подкрепят краля-елетор. За Карл подобна ситуация е повече от задоволителна. Шведският владетел решава да навлезе дръзко със силите си, планирайки решителна пролетна офанзива през 1702г. Несигурен в подкрепата на своите поданици, Август II избира да се изтегли към Краков, където се опитва да събере подкрепа от южните магнати. Възползвайки се от неговото отсъствие, през май 1702 г., шведите влизат безпрепятствено във Варшава, което окончателно хвърля в паника полската аристокрация. Шведите се стремят да избегнат всякакви провокации спрямо местното население. Карл XII няма намерение да повтаря събитията от Потопа, предизвикан от дядо му, които антагонизират местното население и водят до краха на шведската кампания през 1658 г. След като подчинява столицата, Карл поема на юг, насочвайки се към Краков. По средата на пътя, шведите са пресрещнати от полско-саксонска армия, оглавявана от Август II. На полският неутралитет окончателно е сложен край. Сега за магнатите остава да избират между саксонската и шведската партии. Както обикновено, повечето предпочитат да изчакат хода на битката.  Двете армии се разполагат на лагер, на 5 километра една от друга, край градчето Клишов.

Битката при Клишов
Къде: Клишов, Полша

Кога:  19,07,1702г.

Резултат: Решителна шведска победа

Участващи страни
Саксония и Жечпосполита Швеция
Пълководци
Август II

Адам фон Щейнау

Йохан фон Шуленбург

Якоб фон Флеминг

Йероним Любомирски

Карл XII

Фридирх IV от Холщайн (убит в сражението)

Карл Густав фон Реншьолд

Ото Велинг

Армии
24 000 войници от които:

8 340 пехотинци

15 660 конници

ок. 50 оръдия

12 000 войници

8 000 пехотинци

4 000 конници

4 оръдия

Загуби
2 000 убити и ранени

1 700 пленени

300 убити

800 ранени

Около 9 сутринта, на 19 юли, Карл XII извежда армията си от укрепения лагер и я повежда към полско-саксонските позиции. Карл строява армията си две линии, като фланговете са заети от кавалерия, а центъра – от пехота. На дясното крило командва фон Реншьолд, първата линия в центъра е поверена на Ханс фон Лейвен, втората на Кнут Посе, а левия фланг е поставен под командването на Фридрих IV, херцог на Холщайн. Карл XII и Ото Велинг остават на позиция, с цел да ръководят общите действия на армията.

Klishov1

Полско-саксонските войски също напускат лагера си и се строяват в начупена линия между селцата Ребов и Горки. На левия фланг се построява саксонската конница, командвана от фон Щейнау. В центъра се разполагат германските пехотинци под командването на Шуленбург. Десния фланг, отново съставен от кавалерия е разделен на две части – още един саксонски контингент под водачеството на Флеминг и целия полски контингент, състоящ се от кавалерия и две малки пехотни звена, ръководени от Любомирски. Саксонската позиция е защитена от малък поток и блатиста равнина, която заема пространството между двете армии. Саксонските офицери са така убедени в победата си, че заповядват на своите адютанти да поддържат обяда им топъл. Времето също е тихо и спокойно, за разлика от Нарва, няма стихия, която да помогне на малобройните шведи.

Klishov2

След като преценява позицията на своите опоненти, Карл XII забелязва основната им слабост – десния фланг е набързо зает от полската кавалерия, принудена да оперира на прекалено малко пространство. Кралят подсилва левия си фланг с отряди от дясно и центъра и повежда атака срещу позициите на Любомирски. Атаката е отхвърлена от поляците, които провеждат две последователни контраатаки, които, обаче, са блокирани от стабилните шведски отряди. Междувременно, саксонските атаки срещу отслабените шведски сили в тил са отбити и скандинавците контраатакуват, изтласквайки германските части отвъд потока. В този момент битката се решава от Любомирски. Вместо да се прегрупира и да поведе координирана атака срещу поразтеглената шведска линия, благородникът събира своята конница и напуска бойното поле, изоставяйки Август и неговите саксонски части. Карл XII не губи време в чудене, а продължава маневрата, която е замислил първоначално – обход по фланга и навиване на саксонската линия. Германците се оказват притиснати между „клещите“ на двете шведски подразделения и разположеното в тила им блато. Макар и да оказват отчаяна съпротива, към четири следобед скандинавците смазват защитат на врага. Краля-елетор бяга заедно с остатъците от армията си, а бойното поле и 1 700 пленници остават в ръцете на Карл XII. Шведите губят 300 души, сред които е и херцогът на Холщайн, разкъсан на две от полски снаряд, както и 800 ранени. Саксонците дават около 2000 убити, а полските загуби остават неизвестни, но вероятно са незначителни. Категоричната победа на шведите им отваря вратите на Краков и орисва съдбата на Август II и Жечпосполита.

Триумфалното влизане на шведите в Краков на 31 юли, 1702 г., бележи нов връх в начинанията на Карл XII. Двата най-важни града на Жечпосполита са поставени под негов контрол, а зле скалъпената армия на опонента му е разбита, което допълнително засилва анти-саксонските настроения сред шляхтата.  В този момент, Карл XII отново е изправен пред важно стратегическо решение. Първата му опция е да завие на северозапад, да прекоси границата между Жечпосполита и Свещената Римска империя и да навлезе в Саксония, където да окупира последните останали владения на Август II и окончателно да го извади от войната. Подобен дързък план крие един основен недостатък – срещу него застават посланиците на Англия и Нидерландия, които заявяват, че подобен ход може лесно да се тълкува като намеса на Швеция в полза на Франция в контекста на Войната за Испанското наследство.[17] Това би антагонизирало Морските сили, на които Швеция разчита като партньор за стабилността и статуквото в Балтика. Вторият вариант е да се продължи със завоюването на полските земи и да се търси по-сериозна шведска намеса в политическия живот на Жечпосполита. Към подобен ход насочват и действията на Август Силния, който бяга в Сандомеж[18] и се опитва да привлече около себе си всички останали му верни магнати, най-вече литовските, които подкрепят саксонската партия. Сандомеж има и важно символично значение. По време на Шведския Потоп, именно там Ян II Казимир формира Сандомежката лига, която изтласква руснаци и шведи от страната. Изборът на Август не е случаен и старите сантименти скоро могат да възкръснат с нова сила.

Карл избира да се вслуша в позицията на Морските сили и се заема да ликвидира окончателно саксонското влияние в Жечпосполита. В тази посока го насърчава и про-шведската партия, която търси начин да отнеме короната от Август и да я даде на свой собствен избраник. Карл решава да даде кратка почивка на войските си през лятото с идеята да продължи похода си през ранната есен. Тук съдбата се намесва и по време на езда краля пада от коня си и чупи бедро, което сериозно забавя продължаването на похода. Макар да се възстановява от нараняването, младият владетел остава куц до края на живота си.  Забавянето  вероятно предизвиква спадане на морала сред шведите и краля търси начин да повдигне духа им с нова победа. Това му се отдава едва през пролетта на 1703 г., когато една малка част от 3 000 души, водени лично от Карл, пресреща сходна по численост саксонска част край град Пултуск. Германците, командвани от Адам фон Щейнау, са пратени от Август към Великополша[19] с цел да съберат около себе си привържениците на краля-електор и да вдигнат областта срещу шведите. Щейнау допуска грешка като разделя корпуса си на две части, които заобикалят Пултуск от двете страни.[20] Карл заповядва на по-голямата част от войската си, начело с драгуните, да атакува единия скасонски контингент. Подплашени, саксонците се опитват да се скрият в града, но драгуните на Карл ги настигат при портите и започват да ги изтласкват през целия Пултуск, докато накрая не ги приклещват край източния мост на града. Щейнау успява да се измъкне с падането на нощта. Втората половина от саксонците, останали без връзка с командира си, са атакувани привечер от шведите, които ги разбиват и прогонват. Карл губи  18 убити и 40 ранени, докато саксонците дават 200 убити, 600 ранени и 800 пленници, което е около 50% от цялата им сила. С разгрома на Щейнау, за шведите не остава нищо друго освен да превземат Познан и Гданск с което поставят под свой контрол всички големи градове на Жечпосполита.

Поредната победа на шведите дава шанс на анти-саксонската партия да се задейства. Сред поредица от преговори, продължили през зимата на 1703-1704 г., онази част от полските магнати, които искат да отхвърлят Август II, създават т.нар. Варшавска конфедерация, официално обявена на 16 февруари, 1704г. Карл им засвидетелства пълната си подкрепа и насърчава избора на нов крал в лицето на познанския воевода Станислва Лешчински. За да докаже добрите си намерения, шведския владетел избягва да води активна кампания през първата половина на годината. Идеята му е да държи войниците си на позиция и да избегне всякакви конфронтации с местното население, които биха могли да дискредитират каузата му.  След поредица от заседания и множество вътрешни борби и интриги, Лешчиснки си осигурява подкрепата на Варшавската конфедерация. Събраните обявява избора на Август II от 1697г. за недействителен и дава короната на Станислав на 20 юли, 1704 г.

Паралелно с тези събития, Август също се заема да мобилизира своите поддръжници. Оказва се, че около две трети от армията на Жепосполита застава зад него, както и голяма част от полските и литовски магнати. Събрани в Сандомеж, те създават контра-обединение, станало известно като Сандомежка конфедерация. Тя е ратифицирана с акт на 20 май, 1704 г. След като в края на юли Станислав е провъзгласен за крал, Сандомежката партия предприема нова стъпка и на 30 август, 1704 г. подписва с Русия договорът от Нарва[21], с който Жечпосполита най-сетне официално влиза във войната срещу Швеция.  Това противопоставяне на двама полски крале води до открита гражданска война и превръща Жечпосполита в основна арена на бойните действия през следващите три години.

Но какво се случва на североизток? Къде е Русия? Поражението при Нарва и неуспеха при Рига са сериозни сигнали за липсата на интегритет и стабилност в руските сили. Петър I е наясно с този факт и започва агресивна политика за реформиране и преструктуриране на армията. На първо време, всички полкове на стрелците и солдатските полкове са разформировани. От тази свободна маса мъже са формирани нови полкове, които са устроени на териториален принцип. Петър изоставя старата система на повинност и решава да копира и въведе система, подобна на шведския териториален набор. Определен брой домакинства трябва да осигуряват екипирани войници и конници, като в случай на смърт, домакинствата трябва да излъчат нов кандидат. Докато в Швеция това заменяне е предвидено да се случи до пет пъти, Петър го налага като непрекъснат ангажимент. Броят домакинства, отговарящи за един войник се променя през различните годни, както и броя наборници, които царят изисква и събира от своето население. Основният проблем на Петър е, че трудно може да контролира и набира мъже от цялата грамадна територия на царството. Основният поток наборници идва от т.нар. Същинска Русия или Стара Русия – земите на Московското царство от времето на Иван Грозни. Земите по поречието на Волга, Малорусия ( дн. източна Украйна), както и владенията в Прикавказието (земите северно то Кавказ) осигуряват по-скоро спомагателни контингенти, сред които най-важни са казаците. Петър се стреми да промени това положение, при което около половината от владенията и около 1/3 от населението остават извън административната му хватка. За целта през 1708 г., страната е разделена на 8 губернии, като земите по поречието на Волга са обединени в Казанска губерния, Украйна – в Киевска, а поречието на Дон – в Азовска.  Губернаторите са натоварени с разширени военно-административни правомощия, сред които е и провеждането на набора. Основна опозиция се явяват дворяните, които се стремят всячески да запазят своите крепостни от набор и често изпращат най-негодните си мъже или дори изплащат подкупи да  военните комисии. Въпреки това, след 1702 г., започва постепенно увеличаване на събраните войници, което води до поетапно изграждане и стабилизиране в числеността и структурите на отделните полкове. Както вече споменахме, Петър залага на стабилна пехота, изградена по западен модел – с гренадирски и фузилиерски роти и кавалерия съставена почти изцяло от драгуни. Изключение прави една лейбгвардейска рота кираисири и един експериментален хусарски полк, сформиран около 1710 г, в който влизат предимно бежанци от Влахия, Сърбия и България.[22] След 1705г., започва да дава ефект и ускорения темп в производството на оръжия и барут, които все повече изместват вноса, предимно холандски.

Основен проблем за Петър остава тактиката и представянето на бойното поле. Да набереш голям брой войници е едно. Да ги облечеш, обучиш и използваш правилно – съвсем друго. Първите сблъсъци със шведите доказват, че военните игри в Преображенское са били забавни и са повдигали юношеската гордост и адреналин, но въпреки това са далеч от реалностите на войната. Петър е наясно, че генералите му са далеч от нивото на своите опоненти. Вероятно, дълбоко в себе си е знаел, че той самия не е по-добър командир от Карл. Тук практичността надделява над гордостта. Петър ще се стреми винаги да атакува врага с ясно изразено числено превъзходство в своя полза. Друг важен елемент от руската тактика става полевата отбрана. Петър отделя много време в обучаването на своите бойци как да се окопават и как да строят полеви укрепления (т.нар. гуляй-город). Това е едно завръщане към практиките от XVI век, които доста наподобяват вагенбурга, използван първо от хуситите, а в последствие и от унгарците, поляците и османците. Подвижните и стационарни полеви укрепления, съчетани с насипи и ровове се превръщат в характерен белег за откритите сражения, водени между руснаци и шведи до 1710 г. Едва след Полтава, когато шведите губят инициативата във войната, руските войски ще си позволят един по-маневрен и открит маниер на водене на сраженията.

Паралелно с това, Петър продължава да кани все повече западни офицери на своя служба, като особено голям е контингента от Острова, сред които личат имената на Брус[23] (командир на артилерията), Чеймбърс[24] (командващ гвардията) и Огилви[25] (командващ руските сили в Жечпосполита). До края на царуването на Петър, а и при неговите директни приемници, чужденците ще останат значителен елемент от руския офицерски елит.[26]

Царят избира да подходи предпазливо спрямо шведите. През пролетта на 1701 г., в Псков и Новгород са организирани нови сили, които са поставени под общото командване на Борис Шереметев. Той получава заповед от Петър да не влиза в решителни бойни действия през лятото, а да тормози слабите шведски гарнизони с набези. Едва след като Карл XII окончателно насочва главните си сили към Жечпосполита (м. септември, 1701 г.), Петър решава да действа. В края на ноември, началото на декември, Шереметев застава начело на около 18 000 войници и 20 оръдия, които са насочени към Ливония, атакувайки малките шведски селища южно от Нарва, по направление към Дорпат. Експедицията е разделена на три бойни колони, чиято цел е да покрият максимално голяма територия.  На девети януари, 1702 г., руските сили се срещат със шведите при Ерстфер. Първоначалния бой се води между двете кавалерии, като постепенно на бойното поле пристигат и руската пехота и артилерия. Шведите, командвани от Волмар фон Шлипенбах[27] и отстъпващи девет пъти (или шест според руските източници) по численост са разбити и принудени да отстъпват на запад. Руснаците плащат около 1000 убити за своята първа победа. Шведските загуби зависят от източниците – шведите посочват около 660 убити от общо 2000 души, докато руснаците дават около 3 000 убити от общо 3 750. Във всеки случай руската статистика е сериозно завишена, имайки предвид че шведите се изтеглят от бойното поле преди да бъдат ударени от противниковата пехота. Въпреки че победата не може да се сравнява с успехите на скандинавците, тя все пак дава сигнал на руските воини, че врага не е непобедим и че начинът да бъде сразен е чрез подобно разбиване на части на гарнизонните сили в Ливония и Естония. Шереметев, доволен от победата се върнал в Псков за остатъка от зимата.

Военните действия от страна на руснаците са подновени едва през лятото. На 23 юли, 1702г., Шереметев потегля от Псков начело на около 17 500 войници и 20 оръдия, поемайки на югозапад с цел да удари шведските територии в южна Ливония. Руското настъпление е прихванато от фон Шлипенбах, който начело на около 9000 войници се опитва да попречи на своите опоненти. Шведите успяват да надхитрят силите на Шереметев и се оттеглят отвъд река Ембах, изгаряйки мостовете след себе си, което сериозно затруднява плановете на руското командване. По същото време, към армията на Шереметев се присъединява и още един отряд от 6000 души, който преди това разбива шведския флот в Чудското езеро. Руският генерал дава кратка почивка на своята армия, след което изпраща кавалерията в марш по поречието на Ембах, за да открият брод, през който да премине основната армия. Авангардът се състои от драгуни, казаци и калмици[28], които бързо намират подходящо място, форсират реката и се заемат да изградят временен мост. Шлипенбах решава да атакува този преден отряд преди пристигането на основните руски сили и хвърля своите собствени войски в атака. Окло 6 000 шведски войници успяват да надделеят над вражеските части, но отрядите на Шереметев започват да пристигат един по един, да форсират реката и да се включват в боя. Макар шведите да успяват да отбият първоначалните атаки, руското числено превъзходство позволява на Шереметев да започне обход по фланга. Шлипенбах избира да се изтегли за да не бъде обкръжен. Сражението, останало в историята като битката при Хумелсхоф е втората голяма руска победа във войната. От 24 000 руски войници, в сражението участва около половината, а загубите на Шереметев са  между 1 000 и 2000 убити и ранени. Шведите губят около 1000 души, а около 2000 попадат в плен, което е половината от армията, с която влизат в сражението. Ако Ерстфер е победа за самочувствие, то Хумерсхоф е наистина значим успех, който дава шанс на Шереметев да окупира южна Ливония и да използва ресурсите на шведската провинция за да изхранва армията си. След победата, Петър се заел да организира методично следващия си ход – превземането на ключовата крепост  Нотебург, която контролирала река Нева и южните брегове на Ладожкото езеро. Целта на Петър била да си осигури контрол над Финския залив и по-специално на неговата най-източна част. Именно по това време, в главата на Петър започнала да се заражда идеята за изграждане на нова морска база и укрепление в Ингрия, чрез които Русия да  установи присъствие в Балтийско море. През цялото лято на 1702 г., силите на Петър в Псков и Новгород действали с цел изолирането на Нотебург и елиминирането на възможността шведите да придвижат по-сериозна армия за спасяването на града. Когато всички предварителни маневри били изпълнени успешно, в края на септември в Псков била събрана голяма армия – около 25 000 души, начело на която застанали лично Петър и Борис Шереметев.

Първоначалният гарнизон на крепостта се състоял от около 220 души, заедно с множество оръдия (над 100). Самата крепост била опасана с дебела 14 стъпки (ок. 4.5 м ) стена, висока около 9 метра. Стената била защитавана от седем кули, като отделно от това имала и цитадела. Крепостта Нотебург била разположена на малък остров, който се намира на изхода, от който река Нева напуска Ладожкото езеро за да се влее във  Финския залив след около 70 километра. До средата на октомври, гарнизонът е допълнен с още около 200 войници и така общата численост нараства до 420 души. Когато последните 34 шведски гренадири преминават през руската блокада, в гарнизона са останали едва 230 боеспособни мъже, а останалите около 100 са или ранени или страдат от разразилите се в крепостта болести. Командир на гарнизона е Густав фон Шлипенбах, брат на командващият шведите при Ерстфер и Хумерсхоф.

Първите руски части – Преображенския и Семьоновския полкове пристигат при Нотебург в началото на октомври, 1702г. Към 12 октомври, руснаците вече са обкръжили крепостта от всички страни и започват да  я бомбардират. На 13-ти, Петър изпраща ултиматум на шведите да се предадат. Ден по-късно, съпругите на шведските офицери молят Петър да им позволи да напуснат крепостта. Царят, който  не се проявява като джентълмен, заявява, че това може да стане само, ако водят мъжете си със себе си. На 22 октомври, след като  са достигнали предела на насипите и подготвителните работи, руснаците започват своя финален щурм. В един през нощта, руската артилерия започва да бомбардира крепостта, последвана от атака на пехотата час по-късно. Шведите, от които по-малко от 220 все още могат да държат оръжие, заемат позиции в ключовите точки и се приготвят да дадат отпор. Руските щурмове продължават в течение на 13 часа, като в самата операция участват над 10 000 души, от които поне 5-6 000 се сражават активно под стените на Нотебург. В крайна сметка, шведите успяват да отбият всички атаки, но за Шлипенбах става ясно, че не може да удържи крепостта. Изпратените парламентьори договарят условията за капитулация. Шведите ще напуснат позицията си заедно с толкова оръжие, колкото могат да носят. Когато на 23 октомври скандинавците отварят портите на града, през тях излизат 83-ма войници в добра форма и още 156 ранени или болни. Загубите са около 200 души и над 130 оръдия. Руснаците губят, по свои данни, над 550 убити и още около 800-1000 ранени, много от които са войници от елитните гвардейски полкове. Шведите оценяват руските загуби на 2000 по време на щурма и 6 000 за цялата операция. Истината, вероятно е по средата. Макар и скъпо, Петър получава желаната победа. Зимата заварва централна Ингрия в руски ръце. Пет месеца по-късно, при устието на Нева, сред блата, които никога до тогава не са били заселвани, Петър ще постави основите на своята нова столица – Санкт Петербург. Зает с работата върху този монументален проект, царят преустановил военните действия и дал почивка на армията си за цялата 1703 г. Строежът на новия град означава само едно – за руския владетел възстановяването на статуквото от преди войната е немислимо.

След като през 1703г., подчиняват по-голямата част от Ингерманланд, руснаците обръщат поглед на юг към Ливония. Отслабена от походите на Шереметев, провинцията разчита за отбрана само на най-големите си крепости. Именно вторият по големина град – Дорпат (дн. Тарту) се превръща в следващата руска цел. Градът е културен и икономически център, разполагащ с най-стария университет в Ливония  Освен това контролира западните брегове на Чудското езеро и не може да бъде оставен незавзет ако Петър желае да продължи към Ревал (Талин) и Рига. Походът на руснаците започва в началото на юни, 1704г. Начело застава издигнатия в ранг фелдмаршал Борис Шереметев, следван от около 22 000 войници, сред които и сериозен конен контингент (10 от общо 24 полка са драгуни и нередовна конница, вероятно казаци). За обсадата са предвидени и 60 оръдия.

Дорпат е отбраняван от сравнително многочислен гарнизон – 5 000 войници, под командването на Карл Шюте. Крепостта разполага с около 100 оръдия, но стените й са построени в старинен маниер и когато руснаците пристигат в края на юни, шведите все още не са успели да довършат земните насипи, които да предпазват каменната крепост от вражеската артилерия.

Петър I пристига на 2-ри юли, 1704г. и лично поема командването на обсадата. Идването на царя води до мобилизация на частите и работите по копаене на траншеи и по-предни позиции за артилерията започва с подновена сила. До 12-ти юли подготовката за финалния щурм е завършена, а руските оръдия съумяват да разрушат част от стената и сериозно да повредят една от портите – т.нар. Руска врата, където именно насочва отрядите си царят. Щурмът, подобно на този при Нотебург, започва около полунощ на 12 срещу 13 юли. Руснаците хвърлят няколко елитни пехотни части в атака, след което изпращат още подкрепления. Общо в атаката участва около 4 000 души, които успяват да отнемат две от портите на града и един от ъгловите бастиони. Шведите задържат по-нататъшния им устрем, но Петър продължава да хвърля подкрепления в боя и след десетчасово сражение, Шюте капитулира. Царят му позволява да напусне крепостта със всички останали му войници, но трябва да предаде знамената, оръдията и оръжията си. Шведите губят между 1 500 и 2 000 убити и ранени, докато руснаците дават около 1000 убити и още 2000 ранени. Превземането на Дорпат е ключова победа за Петър, която дава шанс на руснаците да сложат ръка над източна Ливония.

След като превзема Дорпат, Петър насочва армията на Шереметев към Нарва, около която вече са разположени няколко хиляди войници, най-вече кавалерия, под командването на генерал Аникита Репнин и Пьотър Апраксин.[29] Отделно от силите, блокиращи крепостта, руснаците използват един отряд от 8000 конници, който блокира идването на помощни части от Талин. С пристигането на Петър и Шереметев, общата численост на руските сили при Нарва достига 43 000.

Самата Нарва се отбранява от гарнизон, чиято численост варира в изворите между 2500 и 4500 войници и множество оръдия (среща се цифрата 500, но това е очевадно преувеличение). Командир на гарнизона е полковник Рудолф Хорн.

Същинската обсада на града започва на 30 юли, с пристигането на голям брой (над 60) оръдия. Концентрираната стрелба на руската артилерия разрушава част от крепостната стена и сериозно поврежда два от бастионите. На 9-ти август, руските войски са готови да проведат финален щурм. Атаката започва към обяд и продължава до късния следобед. Руснаците буквално заливат шведските позиции и в крайна сметка гарнизона е пометен. Шведите губят около 1500 души убити и ранени, а повечето от останалите попадат в плен. Един малък отряд успява да се укрепи във външната крепост Ивангород, но и тя капитулира на 16 август. Руснаците губят около 3 000 убити и ранени. След победата, в руски ръце попадат голям брой оръдия и мускети. За да ознаменува поврата във войната, на 30 август, Петър кани представителите на Август II да подпишат включването на Жечпосполита във войната. Актът на Петър е прозрачен – царят иска да заличи позорното петно, което тежи на репутацията му заради поражението от 1700 г. и с един замах да прекрои историята, давайки нова символика на Нарва. Днес, историята помни и победата и поражението.

[1] С изключение на Дания, която, както ще видим, не успява да се възползва навреме от своя военноморски потенциал.

[2] граф Ерик Далберг (1625-1703г.) – шведски фелдмаршал и военен инженер, спомогнал много за строежа на крепости по времето на Карл XI и Карл XII. Роден в селско семейство, Ерик се издига до благородническата си титла благодарение на своите качества. Наричан е „Вобан на Швеция.“

[3] Инан Юриевич Трубецкой (1667 – 1750г.) – руски дворянин и пълководец, достигнал до ранг фелдмаршал. Близък приятел на Петър I

[4] Иван Иванович Бутурлин (1661-1738г.) – дворянин и приближен на Петър I, който заема различни постове в руската армия, достигайки до чин генерал-аншеф (1721г.)

[5] Адам Адамович Вейд (1667-1720г.) – руски дворянин от германски произход, приятел на Петър I и един от генералите в армията му.

[6] Автоном Михайлович Головин ( 1667-1720г.) – руски дворянин, генерал от пехотата и сподвижник на Петър I

[7] Полковете от чуждестранен строй са наричани и солдатски в руската историография, тъй като солдати е названието на редовите войници в тях.

[8] княз Аникита Иванович Репнин (1668-1726г.) руски аристократ и пълководец, достигнал до ранг фелдмаршал.

[9]  Иван Павлович Обидовский (1676-1701г.)  – казашки предводител, племенник на хетман Иван Мазепа.

[10] Граф Хенинг Рудолф Хорн (1651-1730г.) – шведски благородник, воин и държавник

[11] Лудвиг Николаус фон Халарт (1659-1727г.) – саксонски благородник и военен инженер, който постъпва на руска служба през 1706г.

[12]  граф Борис Петрович Шереметев (1652-1719г.) – първият граф в Русия (1706г.) и един от първите, издигнати в ранг фелдмаршал от Петър I.

[13]  Конкретните цифри са при обща численост от 34 000 за цялата руска армия. Освен 28 000, които участват в битката, още 6 000 продължават да блокират самата Нарва и крепостта Ивангород.

[14]  граф Адам Хайнрих фон Щейнау (1653-1712г.) – саксонски фелдмаршал и аристократ.

[15]  Война за престола на Испания, в която Франция, Испания и Бавария воюват срещу Англия, Нидерландия, Австрия, Прусия и Савоя.

[16]  За Карл XII към 1701г., Жечпосполита и Саксония са по-опасния враг от Русия, за чиято армия Карл няма особено високо мнение.

[17]  Това се дължи на факта, че Франция се стреми да пробие имперските сили по поречието на Рейн и да подпомогне своя съюзник Бавария. Една шведска армия в Саксония, вклинена между Австрия и Прусия може да се окаже заплаха за анти-бурбонската коалиция.

[18]  Град в дн. югоизточна Полша. През Средните векове и Ранномодерната епоха е важен търговски и административен център.

[19]  Историческа област, разположена в северозападната част на днешна Полша. Това е най-старата полска територия, където възниква самата държава през X век. Там се намират най-старата столица – Гнйезно и град Познан.

[20]  Градът, тогава, е разположен върху остров на река Нарев и контролира преминаването през нея. Намира се на 70 километра от Варшава.

[21]  Руснаците превземат Нарва на 9ти август, 1704г. За Руско-полските военни действия, виж по-долу.

[22]  Броят на българите в руската кавалерия се увеличава през целия XVIII век. По времето на Екатерина II, в руската армия има два български хусарски полка., съществували между 1756 и 1790г.

[23]  Джеймс Даниел Брус (рус. Брюс) (1669-1735 г.) – граф (от 1721 г.), пълководец, военен инженер, реформатор на руската артилерия.

[24]  Джон Чеймбърс (1650-1713г.) – воин, аристократ и командир на гвардейските полкове на Петър.

[25] Джордж Бенедикт Огилви (1651-1710 г.) – шотландски воин и аристократ, фелдмаршал от руската армия. Служил първо в австрийската, а след това и в армията на Петър. Един от основните умове зад военните реформи на царя.

[26]  Като например фамилията Гордън, от която на руска служба има не по-малко от 8 души между 1680 и 1750 г.

[27]  Волмар Антон фон Шлипенбах (1653-1721 г.) – офицер от шведската армия от ливонски произход и генерал-губернатор на Естония и Ливония за периода 1704-1706 г.

[28]  Калмиците са азиатско племе, дошло от Сибир в долината на Волга през XVII век. За разлика от другите степни народи, калмиците не приели исляма и останали езичници. Заклели се във вярност на царете в Москва и водили ожесточени сражения с татарите и другите потомци на Златната орда, които обявили за свои врагове. Техни контингенти служели в руската армия през целия XVIII век.

[29] Пьотр Матвеевич Апраксин (1659-1728 г.) – руски аристократ, воин и държавник, сподвижник на Петър. Служи като околничен на Новгородска област преди въвеждането на губерниите през 1708 г. След това е назначен за губернатор на Казан.