Действие Първо – Източният Театър

Османците построяват своите позиции в Тракия на базата на две опорни точки – крепостите Одрин и Лозенград, около които се базира разположението на отделните корпуси. Първи (20 000 войници) и трети (38 000 бойци) корпуси, командвани от Джавид паша и Махмуд Мухтар паша заемат позиции около Лозенград, докато около Одрин се разполагат силите на Шевкет Тургут паша (14 000 войници, втори корпус) и Ахмед Абук Паша (20 000, четвърти корпус). Отделно от тях, около Кърджали действа специалния Кърджалийски отряд на Явер паша, който трябва да поддържа фланга на Одрин и да задържи линията на комуникации между двете османски армии на Балканите.

Стратегията заложена от генерал Фичев е базирана на атаката. Фичев е наясно, че османците трябва да бъдат отхвърлени към Галиполи и Цариград максимално бързо, за да не им се позволи да прехвърлят и разгърнат подкрепленията, които империята неминуемо ще вдигне на крак в Анадола. Както вече отбелязахме, идеята на българската офанзива е да прикове Одрин с Втора армия, докато първа армия притисне османските сили фронтално. Трета армия е скритият коз на Фичев. Генерал Димитриев трябва да използва движението на Първа армия като параван, да прехвърли силите си в отстъп от тези на Кутинчев и в решителния момент да нанесат флангови удар, разбивайки османските сили и отрязвайки пътя им за отстъпление към Цариград. Родопския и Хасковският отряд трябва да настъпят на юг, да овладеят Беломорието и да прекъснат връзките между Тракия и Македония, след което да поемат на изток и да подсилят офанзивата в тракийския фронт. Движението на Трета армия се прикрива и от Конната дивизия на Назълмов, която едновременно разузнава и заблуждава противниковите сили. Уловката е, че Димитриев ще трябва да придвижи силите си през мъчнопроходимите възвишения на Странджа – подвиг, който османците едва ли очакват. В много отношения, движението на Трета армия напомня като ефект операцията на Клайст в Ардените през 1940г.[1] Резултатът е, повече или по-малко, подобен, но за това след малко.

Османската империя обявява мобилизация на 24 септември, последване ден по-късно от България. Според предварителните договорки, България ще изчака войната да бъде открита от Черна Гора, което и се случва на 8-ми октомври. Десет дни по-късно, българските сили са вече на изходните си позиции, изчакващи последен възможен вариант за мирно решаване на конфликта чрез ясен османски ангажимент за реформи в Македония. Ултиматума на балканските съюзници е отхвърлен от Истанбул и на 18-ти октомври Османската империя обявява война на България и Сърбия.

Османската армия, позиционирана по линията Лозенград-Одрин решава да вземе инициативата, следвайки заповедите на военния министър Назъм Паша. На 21-ви октомври,  Абдулах паша дава заповед за атака срещу предполагаемата насока на българското настъпление. Целта на турците е да задържат настъплението на българите и чрез флангови атаки да притиснат напредващите на тесен , както османците смятат, фронт противникови сили. Този план се корени на две погрешни схващания – първото е, че българите са заделили поне половината си сили за атака в Македония; второто – че армията ще напредва само по равнинния терен на Тракия, ограничавана по фланговете от Марица и Одрин от една страна и Странджа от друга. Единственото правилно предположение на щаба в Истанбул е, че българската офанзива няма да се забави при Одрин. Част от османските военни горят от нетърпение да изпробват реформираната си армия в действие. Освен това, за турците е повече от ясно, че разпилените сили в Македония няма как да окажат сериозно въздействие на хода на войната. Победата трябва да бъде грабната в Тракия.

От срещуположната страна, българския генерален щаб е принуден от една страна да се бори с еуфорията, овладяла българите в контекста на започналата война и от друга да се стреми да подхожда изключително предпазливо към „вековния враг“, чиято армия наскоро е модернизирана и чийто силни страни тепърва би следвало да се разкрият. Михаил Савов е самоуверен в победата и уверява Фердинанд, че за провал не може да става и дума. Иван Фичев не е така убеден и посвещава доста внимание на разработването на план за стратегическо изтегляне в случай на османски успех в първата битка. Разглеждат се варианти за изтегляне на линията Ямбол-Елхово, където да се чака намеса на Великите Сили. Повече от ясно е, че генерал Фичев предпочита да гледа песимистично на нещата и да търси вариант за приятна изненада, отколкото да се отдаде на пожелателно мислене и военни химери. Тогавашната ситуация подкрепя доводите на Фичев и би било погрешно, знаейки това, което знаем днес, да го съдим за „пораженческите“ му съждения.

Когато за Великите Сили става ясно, че войната е неизбежна, на Големите им остава само да изпратят наблюдатели и експерти на терен, които да опишат и анализират това, което ще се случи на бойните полета. Сблъсък между османци и българи се очаква с голям интерес – това е ключовият полуфинал, за който днес биха се избивали букмейкърите в цял свят.

На 22-ри октомври, двете армии се срещат в полетата край Лозенград. Този момент е чакан отдавна от българите и това проличава в начина, по който те се хвърлят в боя. Сраженията започват следобеда, когато части от Първа армия отхвърлят анемичен османски излаз от Одрин и успяват да се вклинят между крепостта и 1ви корпус на Източната армия. Междувременно, Втора армия започва да затяга хватката си около ключовата одринска крепост и по този начин изважда около 50-60 000 османски войници от уравнението. Първа армия продължава настъплението си срещу основните османски сили, докато Трета Армия подема своята обходна флангова маневра, прицелвайки се в Лозенград, крепостта, за която фон дер Голц щедро заявява, че може да задържи германската армия за три месеца. Тези думи, разбира се, не бива да се вземат твърде на сериозно, с оглед на факта, че именно Голц е човекът, който е надзиравал създаването на укрепителните линии в Тракия и който би следвало да е отговорен до някаква степен за състоянието на крепостите там. Всъщност, двата най-ключови форта на Лозенград имат общо 4 оръдия.

Битката при Лозенград
Кога: 22-24.Х.1912г.

Къде: Линията Одрин-Лозенград (Едирне-Къркларели), Източна Тракия

Резултат: Решителна българска победа

Участващи страни
Османска империя Царство България
Цели
Отхвърляне на българското настъпление в Тракия Разбиване на османската линия и настъпление в Тракия
Пълководци
Абдулах паша

Махмуд Мухтар паша

Васил Кутинчев

Радко Димитриев

Сили
Източна армия (I, II, III, IV корпус),

115-130 000 войници

Първа и Трета армии

ок. 150 000 войници

Загуби
1500-2000 убити и ранени,

над 2000 пленени

над 50 пленени оръдия

1711 убити и изчезнали

4034 ранени

През нощта на 22-ри октомври, генерал Димитриев заповядва настъпление на Трета армия, залагайки на любимия български прийом – нощните боеве. Отделни части на армията достигат в критична близост до Лозенград, но заповедта за масиран бараж с полева артилерия заблуждава българите, че в Лозенград има значително количества оръдия, и Димитриев предпочита да изчака и да концентрира сили за по-сериозен щурм. Едно доразвиване на атаката на 22-ри би довело до директното падане на крепостта, чийто гарнизон остава относително объркан и всъщност напуска града на следващия ден. Това би довело до по-бързо и решително настъпление на Трета армия, която би излязла в тил на основните османски сили. За съжаление, българите предпочитат да не подценяват противниковата отбрана. Първият шанс за светкавичен пробив е изпуснат, но това личи единствено и само от разстояние на времето. Привечер на 23-ти, използвайки прикритието на мрака, последните части на Лозенградския гарнизон напускат крепостта. Остават само малцина артилеристи, които продължават да водят стрелба за отвличане на вниманието. Междувременно, Първа армия взима решителен превес над противника. Поредица от добре проведени артилерийски подготовки, комбинирани с убийствена атака „на нож“ изтласкват все по-деморазлизираните османски сили назад. Боевете при Гечкенли, Селиоглу, Ескиполис, Петра, Ереклер и Раклица се  водят с ожесточение и решителност от българите, които отбиват османското настъпление и преминават в контраатака. На следващият ден (23-ти), се създава опасна възможност за вклиняване на част от османския фронт между Първа и Трета армия. Атаката на турската дивизия е поета и блокирана от 4та дивизия и 5та дивизия, подсилени с една „шопска“ бригада от дивизията на ген. Тошев. В последствие, ген. Димитриев лично повежда една дружина от 15ти ломски полк – атака, която окончателно стабилизира българската позиция. Успешните действия на преславци продължават до края на деня. Четвърта дивизия разгромява последователно три османски съединения, след което изтласква врага до сами Лозенград, спирайки настъплението си извън обсега на крепостната артилерия.

На сутринта на 24-ти, силите на Димитриев щурмуват Лозенград, заварвайки крепостта напълно празна от към бранители. Няколко часа по-късно, цялата османска линия колабира и преминава в безредно настъпление. Кутинчев води силите си в тактическо настъпление, проведено и от предните части на Димитриев. Заповедите на генералния щаб, обаче, са категорични – врага да се изтласка, но да не се преследва. Предпазливостта на Фичев взема връх над настоятелните молби[2] на Радко Димитриев, който признава, че войниците му са изтощени, но са напълно готови да се втурнат след врага. Генерал Фичев, който все още не е наясно, че разполага с повече войници от противника, се бои, че едно прибързано настъпление може да се натъкне на добре поставена османска засада. Победата, смята Фичев, е достатъчно решителна и в този мащаб. Не бива да пропускаме и факта, че Димитриев, съчетава обвиненията в липса на решителност по отношение на щаба, с провеждане на безсмислен и времегубещ военен парад на V-та дивизия по улиците на Лозенград. Опонентите му, които подигравателно го наричат „Наполеончето“, няма да пропуснат да изтъкват този факт.

Междувременно, османците бягат презглава, изоставяйки оръжия, провизии и артилерия по пътя си. Отчаяния Махмуд Мухтар паша ще заяви, макар и пресилено, че „военната история не познава друг случай, в който армия да избяга така, подгонена само от лошото време, калните пътища, без дори да бъдат преследвани от враговете“. Османският генерал заявява, че българско настъпление в този миг, би обрекло турската армия на тотален колапс. Тов, разбира се, са оценки, дадени месеци по-късно, в безопасността на личната квартира на пашата. През октомври, 1912г., сред калта и коловозите на окървавена Тракия, никой не е можел да знае как биха се развили събитията.  Българите печелят ценна и решителна победа но на висока цена –1711 убити и изчезнали и над 4000 ранени, докато османците дават общо не повече от 2000 убити и ранени (като вероятно става дума за около 1500). Използваната от българите френска тактика за фронтален щурм постига своя замисъл,  но дава първи индикации за пълният й провал в хода на Първата Световна война. Въпреки загубите, българското командване остава уверено че именно това е начинът да се печелят сраженията с врага.

Отстъпващата османска армия постепенно се окопитва, осъзнавайки че врага не я преследва директно. Махмуд Мухтар паша се заема да реорганизира силите си, да ги въведе в ред и да заеме нова отбранителна позиция, по-близо до османската столица. Турските сили се разполагат по линията Люлебургас – Бунархисар (дълга около 30 км), която, с фланговете си, контролира пътищата от Одрин и Лозенград към Истанбул. Османските войски са подсилени с резервните XVI и XVII корпус, като общата им численост достига 129 500 войници (от които 3 500 са кавалерия), 90 картечници и 342 оръдия. Позициите на турските части се разгръщат в хълмистата равнина, като всеки един от шестте корпуса се заема да се окопае до колкото е възможно, в очакване на българското настъпление. Артилерията е разтеглена по цялата линия, като батареите са разположени на неравни отстояния една от друга. Ако войниците успеят да запазят присъствие на духа и приведат в действие наученото в хода на реформите, българската армия би могла да се окаже неприятно изненадана.

Karta11_ThraceTheatre

От другата страна на барикадата, българите са самоуверени и дори еуфорични. Генерал Савов вече вижда триумфалното настъпление поне до Чаталджа, а Радко Димитриев не крие нетърпението си да продължи напред. Въпреки това, на армията е дадена тридневна почивка, която и до днес остава спорен момент сред историци, военни и любители на военното дело. От една страна, заключението, че моментално настъпление, дори само с конницата на Назълмов, би могло да доведе до крах на вражеските позиции е принципно вярно. От друга страна остава въпроса дали такова настъпление е фактически възможно. Българите са уморени, макар и с приповдигнат дух. Прехода през Странджа изсмуква силите на Трета армия, чиято изнурена пехота има реална нужда да спре и да се възстанови от марша през разкаляните, обрасли с храсти и тръни хълмове и възвишения. Отделно от това, българският войник е хвърлен директно срещу врага, без да се даде време за почивка, което допълнително натоварва войниците. Първите проблеми с логистиката започват да се появяват още на третия ден от войната – храна, припаси, палатки, всичко затъва в калта, бави се и недостига се усеща и на фронтовата линия. Прагматичният Фичев е наясно с тези неща, повече дори от полевите командири и за това не бърза да форсира армията напред. Съществува и неяснотата с размера на вражеските сили, както и факта, че Втора армия не е достатъчно голяма за да изолира напълно Одрин. В този контекст, не е изненадващо, че Фичев изтегля III-та дивизия и я поставя в ариергард на основните сили, с цел да се блокира излаз на одринския гарнизон в помощ на Източната армия (която впрочем е реорганизирана в I-ва и II-ра източни армии). Така, челните сили на българите са съкратени на около 108 000 души – т.е. по-малко отколкото са вражеските сили пред тях. Разбира се, нито българските, нито османските командири са наясно с това несъответствие в силите, а и то, само по себе си, не е значително. Огневата мощ на българите се допълва от 360 оръдия и 116 картечници. Големият недостатък на българската страна, освен логистиката, остава разузнаването. Според  Радко Димитриев, основните османски части са изнесени около Люлебургас и дори още по на юг, търсейки съсредоточение по линията Бабаески-Люлебургас. Димитриев смята, че в района на Бунархисар и Виза няма сериозни вражески съединения, и предлага да напредне смело напред, директно към Бабаески. За съжаление, генерал-лейтенантът е доста далече от истината. Българите са спасени от предпазливия Фичев, който отказва да даде заповед за прибързано настъпление, което би довело до прекомерно разтегляне на фронта и отваряне на пролуки в изнесените напред IV-та и VI-та дивизии. Наистина, една офанзива би била полезна, но моментът за нея е изпуснат още на 24-ти октомври. Генералният щаб, взимайки под внимание информацията за концентрация на вражеските сили около Люлебургас издава нов план за действие. Трета армия трябва да прикове врагът по линията Люлебургас – Бунархисар, докато с флангови удар, Първа армия на Кутинчев ще разгроми противника и ще навие линията му по фланг. Целта е османските сили да се изтласкат към Виза, поставяйки Странджа и Черно море в тила им, което би довело до тотален разгром на османските сили. Добър план, но основан на погрешна идея за реалното местоположение на врага. Това се дължи както на плахата употреба на кавалерията, така и на действията на Димитриев, който отказва да изпрати кавалерийски бригади за разузнаване към Виза, убеден че там няма никой.

Битката при Люлебургас-Бунархисар
Кога: 28.X-02.ХI.1912г.

Къде: Линията Люлебургас-Бунархисар (Люлебургаз-Пънархисар), Източна Тракия

Резултат: Решителна българска победа

Участващи страни
Османска империя Царство България
Цели
Спиране на българското настъпление в Тракия Разгром и ликвидиране на османските сили в Тракия
Пълководци
Абдулах паша

Хамди паша

Радко Димитриев

Васил Кутинчев

Сили
I-ва и II-ра Източни армии

(I, II, III, IV, XVI и XVII корпус)

129 500 войници

92 картечници

342 оръдия

Първа и Трета армии

107 386 войници

116 картечници

360 оръдия

Загуби
22-25 000 убити, ранени и пленени ( 2000 души)

45 пленени оръдия

2534 убити

17 628 ранени

Настъплението на българите е подновено на 28-ми октомври, когато предните части на Трета армия влизат в досег с врага при селата Мъндрица-Кулиба, където две от бригадите на V-та дивизия отхвърлят османските части отвъд река Караагач дере, но вместо да се окопаят на ключовата позиция, изчаквайки подкрепа от страна на IV дивизия, дунавци се изтеглят към с. Инджеклер. В последствие, тази грешка, оголваща опасно фланга на дивизията ще коства живота на мнозина български войници. Разположените на Безименната височина войници от Втора бригада ще участват в един от най-тежките епизоди в предстоящите сражения. Сраженията на 28-ми остават неизвестни за главното командване, което на следващия ден издава поредната директива, чийто досег с реалността е нищожен. Подведени и от спокойствието на Димитриев, Фичев и подчинените му чертаят план за лесно настъпление към Виза, съчетано с решителен удар на Първа армия срещу Люлебургас. Същевременно, османците концентрират своята по-многочислена Втора армия именно в този сектор, като идеята е да се разкъса българския фронт и ядрото на Трета армия на Димитриев да остане изолирано от Лозенград. Оказва се, че и двете страни ще търсят обход по фланга за постигане на решаваща победа. Въпросът, тогава, е чий център ще издържи по-дълго.

Операциите на 29-ти започват с настъпление на 2-ра бригада на Дунавската дивизия. Войниците й, заемащи Безименната височина поемат към виза но са спрени и изтласкани от османското контранастъпление. Бойците от 18-ти етърски и 20-ти добруджански полк спират устрема на враговете с цената на сериозни усилия и едва с пристигането на първа бригада, която до тогава бездейства в Инджеклер фронта е закрепен временно. Последния опит на османците да сломят българската позиция е осуетен от появата на 3-та бригада, която спира опита за обход и обкръжение на етърци и добруджанци. В крайна сметка, когато мракът се спуска над бойното поле, Безименната височина остава в български ръце.

Пушките не заглъхват по цялата дължина на бойните линии. Преславската дивизия се хвърля в атака срещу силите на врага при Караагач, щурмувайки нагоре по склоновете добре укрепените вражески батареи. С атака на „нож“, преславци успяват да пробият линията на турците, но враговете вече не са онези нерешителни мъже, бранещи Лозенград. Османците успяват да спрат настъплението и да блокират по-нататъшното разгръщане на българите, възпрепятствано и от липсата на достатъчно мъже в съответния сектор.

По на юг, VI-та дивизия атакува османските позиции около и северно от Люлебургас. Бдинци притискат сериозно врага, но не успяват да постигнат пробив. В тази тежка ситуация, изтеглянето не стои като опция пред Димитриев и той хвърля резерва и на трите си дивизии в боя. Този ход, макар и рискован, успява да стабилизира фронтовата линия. Нещо повече, първа бригада на Бдинската дивизия успява временно да овладее Люлебургас, но е отхвърлен от града в късния следобед след успешна турска контраатака. Въпреки това, българите успяват да се изтеглят в добър ред и да заемат поредица от стратегически височини около градчето. В хода на боевете османците съвсем не са пасивни. Всяка българска атака е редувана с контраатака на турците, които на няколко пъти слагат ръка върху ключови позиции, които българите в последствие са принудени да отвоюват с цената на много пот и кръв.

Същевременно, Първа армия затъва в калта южно от Люлебургас. Силите на Кутинчев напредват изключително бавно и въпреки настойчивите телеграми, които Димитриев постоянно изпраща до своя колега на терен и до генералния щаб, генерал Тошев, командващ шопската дивизия (най-предните части на Първа армия), заявява че ще може да подпомогне Трета армия не по-рано от утрото на 30-ти.

Директивата за бойните действия на 30-ти октомври е издадена в три през нощта от генералния щаб и достига щабовете на двете български армии призори. Трета армия трябва да се задържи на позиция за да даде време на Първа да достигне обозначените позиции и да предприеме флангова офанзива. Пета дунавска дивизия, която сама държи настъплението на Втора източна армия трябва да бъде подкрепена от една бригада на Трета балканска дивизия. От другата страна, османците, които предусещат намеренията на българското командване са решени да не допускат разкъсване на фронта си и изтласкване на силите им към склоновете на Странджа. За целта, новопристигналия XVIII корпус е изпратен в помощ на III-ти.

Третият ден от битката започва с мощно настъпление на османците в района на реките Соуджак дере и Караагач дере, където след мощна артилерийска подготовка, която не среща достоен отговор от страна на българските оръдия, турските сили, наброяващи около 50 000 души се хвърлят в атака срещу изнурените дунавци. Отпорът на българите е сериозен, предприети са и няколко контраатаки, но към 15:30 следобед, дунавци са изтласкани източно от Бунархисар, 6-7 километра назад. Димитриев, осъзнал заплахата за левия си фланг изпраща спешно куриер при Кутинчев, докато командирът на V-та дивизия – генерал-майор Павел Христов получава кратка и ясна заповед – „Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!“.

Докато дунавци се сражават на живот и смърт в ляво, преславци, водени от Климент Бояджиев подновяват своята офанзива, отхвърлят още по на изток османските сили, но опасността от отваряне на пролуки по фланговете им, кара Бояджиев да спре настъплението. Силите на IV-та дивизия са пренасочени на север, за да блокират опита на османците да се вклинят в разтегления български фронт около Бунархисар. Същевременно, генерал Православ Тенев хвърля две от своите бригади в атака срещу турците, разположени между неговите бдници и силите на Климент Бояджиев. Пеейки „Шуми Марица“, двете бригади атакуват врага и го отхвърлят назад, заплашвайки цели османски център с пробив.

Паралелно с воденето на тежките боеве,  в щабовете е разменена поредица от нападки между Димитриев и Фичев, напомняща повече спор на детска площадка. В крайна сметка, след намесата на Савов, Фичев се съгласява временно да се сформира група армии под общото командване на Димитриев, на комуто да се даде повече свобода на действие на базата на реалните, полеви условия.[3] Димитриев и Кутинчев се срещат при Айвали в утрото на 31-ви октомври. Двамата се договарят да се продължи замисъла за флангова атака на Първа армия, съчетана с настъпление на Трета по дължината на фронта.

Спусналата се мъгла забавя настъплението на I-ва и X-та дивизии от юг, но в късния следобед мощната атака на относително свежите сили на Кутинчев разгромява Първа източна армия и я отхвърля в отстъпление на югоизток. Същевременно, докато IV и V-та дивизии задържат фронта около Бунархисар, бдинските бригади атакуват успешно вражеския център и постигат пробив при Сатъкьой. След като десния фланг на преславци най-сетне е освободен от противниково присъствие, двете колони на дивизията преминават в контраатака, която допълва упоритата съпротива на дунавци в крайно ляво. Кавалерийската дивизия също е хвърлена в атака в долината на р. Ергене, овладявайки железопътната линия, но Назълмов прекратява преследването на врага и настоява на частите му да се даде почивка.[4] Междувременно, генерал Димитриев моли да му се изпратят два самолета за въздушно разузнаване, за да се установи мащаба на вражеската армия, нейното реално положение, както и движението на частите й. Фичев отхвърля молбата и заповядва на полевите сили да задържат позицията си и да не се хвърлят в преследване на врага отвъд река Егерне. Началник щабът се страхува от нова мощна концентрация на османците около Виза и се бои, че изнурените Първа и Трета армии могат да се окажат в капан. Този път, предпазливостта на Фичев го подвежда и проваля сериозен шанс за значителен разгром на врага, който би могъл да доведе до фактическото ликвидиране на двете източни армии. Действително, османците отстъпват също така безредно както след Лозенград, и именно поради това е необходимо да се нанесе повторен, решителен удар срещу тях – нещо което не се случва нито на 31-ви октомври, нито на 1-ви ноември. В последният ден от операциите при Люлебургас-Бунархисар, българските войски укрепяват своите позиции по фланговете и извършват минимално напредване в центъра, посредством IV-та дивизия и части от V-та. След края на основните сражения, двете армии отново са разделени в отделни командвания, а Фичев отново взема решение да даде почивка на армията, следвайки същите съображения, диктуващи решението му след Лозенград. В добавка не може да не се вземат предвид и сериозните загуби (20 162 убити и ранени), понесени най-вече от Трета армия. Османците губят между 22 и 25 000 убити и ранени (в това число и 2 000 пленени), както и 42 пленени от българите оръдия. България печели на-мащабното сражение в Европа за последните четири десетилетия и си осигурява комфортно предимство над своя противник в Тракия. Следващата цел трябва да е Чаталджа, но забавянето на българите ще се окаже фатално за офанзивата на изток. Османските войски, останали без алтернатива, ще заемат позиция за отчаяна отбрана на своята столица. Липсата на адекватни настъпателни действия в първите дни на ноември води до критично струпване на артилерия и сили от страна на турците.

Победата при Люлебургас-Бунархисар хваща българското командване тотално неподготвено. Плановете на Фичев за войната са стигали до достигане на река ергене, след което се е смятало, че великите Сили ще се намесят и ще сложат край на войната. Е, Ергене е достигната, а войната все така не спира. Над 100 000 османски войници отстъпват през последните километри на Източна Тракия, а българската армия, победила решително враговете си два пъти в рамките на две седмици, седи на позиция и се лута в стратегическата ситуация като изгубено дете. В продължение на пет дни, българската армия бездейства, а когато най-сетне поема в поход, войниците ни достигат до Чаталджа отново изнурени, носейки със себе си първите признаци на един епидемичен пожар – холерата. Същевременно, османците докарват допълнителни части от Анадола и презапасяват отлично укрепените фронтови батареи. Междувременно, българската армия е зле снабдена, линиите на комуникация и логистика са разтеглени отвъд възможностите на тиловата служба, а невъзможността да се използва железопътен транспорт се превръща в сериозен проблем. Въпреки това, Първа и Трета армии подновяват своето настъпление и достигат Чаталджанската линия на 12-ти ноември, десет дни след като последните части на врага са се изтеглили от района на Люлебургас-Бунархисар.

Битката при Чаталджа
Кога: 17-18.ХI.1912г.

Къде: Чаталдженска укрепена линия, 30км западно от Истанбул

Резултат: Решителна османска победа

Участващи страни
Османска империя Царство България
Цели
Спиране на българското настъпление и спасяване на Истанбул Овладяване на османската столица
Пълководци
Назъм паша Радко Димитриев

 

Сили
Първа източна армия (I, II и III корпус редовен корпус, три корпуса редиф[5])

140 571 войници

62 картечници

316 оръдия

5-6 самолета

17 кораба

10 торпедни лодки

Първа и Трета армии

(I, III, IV, V, VI, IX и X-та дивизии

176 081 войници

146 картечници

462 оръдия

Загуби
До 10 000 убити и ранени 2883 убити и изчезнали

9120 ранени

Силите на българите са увеличени с пристигането на III-та и IX-та дивизии от Одрин, където местата им са заети от две сръбски. Османците засилват позициите си с нови попълнения от Мала Азия, както и със спасилите се остатъци от тракийските сили, разбити при Бунархисар и Люлебургас. Въпреки това, към 14-ти ноември, когато Фердинанд, Савов и Фичев обсъждат варианта за финална атака към османската столица, българските войски имат числено преимущество – 170 081 войници срещу около 140 571 османски (но отново, генералите не е имало как да знаят тези факти). Българите имат предимство и по отношение на артилерията в съотношение около 1.5:1, както и при картечниците, където пропорцията е същата. Основният проблем на Първа и Трета армия е епидемичната холера, от която, към средата на ноември страдат не по-малко от 10 000 войници (но сред османците също има значителен брой болни), като в началото на декември болните са вече близо 30 000 а над 4 500 умират от болестта. В неформален разговор, Радко Димитриев ще заяви, че предпочита войниците му да умират от турски куршуми, вместо от холерата.[6]

На  12-ти ноември, османското правителство официално търси примирие със съюзниците, като нотата е предадена от великия везир Кямил паша на руския посланик в София – Неклюдов. Фердинанд се запознава със съдържанието й и след като се допитва до висшето командване, решава все още да не я препредава към своите съюзници. Преди да заклеймим царя, е редно да се знае, че цяла Европа, в това число и Сърбия и Гърция са наясно още от началото на ноември, че османците търсят европейско посредничество за сключване на примирие. Въпреки това, нито Белград, нито Атина правят специални постъпки за прекратяване на огъня, даже напротив – гърците увещават Фичев да използва корабите им в Солун, за да натовари на тях VII дивизия и сръбски части и да щурмува Дарданелите. Погрешна е и идеята, че Великите сили са против българска окупация на Цариград – Франция, Австро-Унгария и Германия я приемат за закономерен ход. Единствената сериозна опозиция идва от Петербург, но това е достатъчно основание през последните 70 години да се наложи мита за колективното несъгласие. Всъщност, Великите сили се задоволяват с изпращане на международен флот, чиято цел е да гарантира безопасността на християните в Истанбул, в случай на метежи от страна на османското правителство.[7] Скритият подтекст, разбира се, е че при евентуален пробив, българите не бива да бъдат допускани в града сами, но за спиране никой не говори.

В този смисъл е време да се каже в прав текст – освен една действителна фантазия на Фердинанд (която впрочем би имал всеки на негово място), влизането в Истанбул е и политически необходимо за България – Солун вече е окупиран от гърците, а сръбската армия марширува необезпокоявана из Македония. Присъствието на сръбски дивизии край Одрин е уговорено още преди победата при Люлебургас и Пашич не крие явните си стремежи за териториална компенсация за тази помощ. Същевременно Румъния говори за задължителни корекции в Добруджа, а Австро-Унгария не крие апетитите си да преразпределя  османското наследство, включително говорейки за „сръбски излаз на Бяло море“ .[8] От гледна точка на всички тези фактори, е повече от наложително по време на мирните преговори българските войници да пият кафе в османската столица. Русофилското правителство на Гешов е очаквано обезпокоено от перспективата да се ядоса Петербург, но България трябва да избира – да рискува с един удар да се превърне в международен фактор, съперничещ си по влияние с Великите Сили в този конкретен момент или да се довери на Русия и нейния арбитраж спрямо Македония. Фердинанд, уверен в политическата подкрепа на опозицията и в оценките на своите военни (които обещават около 70-90% успеваемост),[9] избира да заложи на българската карта. Решението е правилно, реализацията – плачевна.[10] Радко Димитриев, който като командир на тракийската армейска групировка е натоварен със задачата да планира и проведе щурма на Чаталджа,[11] избира най-елементарният и абсурден вариант за щурм на линията – фронталният. Проблемът тук се корени в терена – блатата, разположени в двата края на укрепленията стесняват фронта за атака и това ще наложи употребата само на 1/3 от армията за първия етап от операцията, като станалите 2/3 са оставени в резерв, който да се вклини в точката на пробив, разкъсвайки вражеските позиции. Най-общо, Димитриев вярва, че може да сломи врага така, както при Лозенград и Люлебургас. Това, което не отчита, е че в последните две битки, османците са изоставили своите укрепени позиции и са атакували първи. Сега, Назъм паша, съветван от опитния Махмуд Мухтар паша, няма да допусне тази грешка. Вторият сериозен проблем е, че адекватната пътна мрежа завършва на над 100 километра преди позицията на двете български армии, останалото разстояние се покрива с волски врпягове, като на ден пристигат по около 3000, които са достатъчни само за снабдяване с муниции, но не и с дрехи и храна. Тежката артилерия също се бави по пътя от Одрин, но османците също имат недостиг на тежки оръдия, като спешно се прекарват топове от бреговата охрана на столицата. Въпреки епидемията сред османската армия, близостта на столицата дава шанс за лесно снабдяване на армията, включително и с железница.

Атаката започва в 5 сутринта, сред потъналите в гъста мъгла, кални поля и хълмове. Координацията между българските части е трудно постижима заради времето и дима от постоянните престрелки. Османските оръдия стрелят с успеваемостта на всеки отчаян бранител, поддържани от едрокалибрените си братовчеди,съставляващи въоръжението на разположените в Мраморно море кораби. Първоначалното настъпление на българските дружини е спряно след няколко стотин метра. Безплодните щурмове продължават през целия ден и през нощта. След полунощ, в ранните часове на 18-ти, една дружина от трета бригада на III дивизия успява да завземе сектор в османската отбрана, разположен в северният край на укрепената линия. В този ключов момент, липсата на адекватна комуникация проваля битката. Балканци не получават необходимото подкрепление и призори позициите им са пометени от концентриран вражески огън, след което българите са принудени да се изтеглят. В 14:00, на 18-ти ноември, Радко Димитриев заповядва прекратяване на атаката – българите губят около 2900 убити и изчезнали и над  9 000 ранени. Османските загуби са по-малки – не повече от 10 000 убити и ранени. България претърпява своето първо поражение, изпускайки шанса си да диктува хода на мирните преговори. Фердинанд, е принуден да се откаже от политическите си амбиции и предложението за примирие е препратено към Сърбия и Гърция. Контингентът на великите Сили влиза в Истанбул на същия 18-ти.  България остава да доминира на Източния фронт, но горчивината от неуспеха остава. Невъзможността за пробив и разгром на врага в Тракия лишава София от всякакъв шанс да прехвърли сили към Македония за да се засили българското присъствие там.

И докато основните армии жънат успехи в Тракия, Родопският и Хасковският отряди водят не по-малко плодотворна кампания срещу силите на Кърджалийския отряд, командвани от Явер паша. След като османците отстъпват бе з да окажат сериозна съпротива, Хасковския отряд влиза в Кърджали, след което е преименуван на Кърджалийски, а част от него е пренасочена към Дрин. Останалите войници продължават победният си марш на юг и влизат в Гюмурджина на 22-ри ноември и в Дедеагач на 26-ти. Родопският отряд също напредва без да срещене сериозен отпор. Смолян е освободен още на 26-ти октомври, а Гоце Делчев – на 30-ти. На 5-ти ноември, родопци влизат в Драма.

На 26-ти ноември, след безплодното си влизане в Солун, който е зает от гърците малко преди пристигането на българските части, VII дивизия е прехвърлена в Тракия, където се съединява с Кърджалийския отряд в Дедеагач и се насочва към Шаркой и Галиполския полуостров, изтласквайки османските сили към Дарданелите. Силите на Явер паша се опитват да окажат последен отпор при Мерхамли, но са разбити и пашата се предава заедно с над 10 000 войници и офицери. Началото на декември заварва българите на подстъпите към Истанбул и на прага на Галиполския полуостров, укрепени и готови да отбият всеки вражески удар. Тракия, Родопите и Беломорието се намират под пълен контрол, с изключение на Одрин, все така блокиран от Втора армия и придадените към нея подкрепления.

[1]    Самата операция е планирана от Манщайн, но изпълнена от Група Армии А, командвани от Герд Рундщед. Острието на операцията е танковия корпус на Клайст и в частност – силите на Гудерян.

[2]    В телеграмите си до щаба, Димитриев настоява за повече стратегическа инициатива на ниво армейски щабове. Генералния щаб, боейки се да изпусне контролът над армията, предпочита да работи с ежедневни директиви, които подробно да контролират цялостната дейност на всяка от полевите армии.

[3]    Създаването на „група армии“ е стар прийом във военното дело, но е факт, че българите са първите, които го използват непосредствено преди Първата Световна война, в хода на която това се превръща в постоянна практика, възприета първо от французите, а след това и от германците.

[4]    Въпреки че кавалерията не участва директно в боевете.

[5]    Резервисти

[6]    Димитриев отново е поставен начело на обединените в група армии Първа и Трета.

[7]    Флотът се намира под командването на адмирал

[8]    Последното е по-скоро с цел да се сплашват българите, отколкото реална цел на австрийската дипломация.

[9]    Освен това Савов коректно изтъква, че османските стремежи към преговори са само протакане за подсилване на силите в Тракия и събиране на нови в Мала Азия. Както показва случилото се през зимата, генералът се оказва прав.

[10]  Остава отворен въпросът доколко тогавашните политици действително са осъзнавали необходимостта от взимане на града. От днешна гледна точка, тя е очевадна.

[11]  Директивата е издадена от Савов на 15-ти ноември, подписана от името на Фердинанд. Правителството не е уведомено.