Първи Антракт – Примирието от 03,XII.1912г. и конференцията в Лондон

Провалът при Чаталджа сериозно изнервя българските военни и политически кръгове, които демонстрират тогава това, което виждаме и до ден днешен – невъзможността за преодоляване на психологическите последици от неуспех в момент, в който всички са мечтали победа. Фердинанд настоява пред Гешов за незабавно започване на преговори веднага след като оръдията край Цариград затихват на 18-ти. В крайна сметка и османците, изтощени и неспособни да окажат повече решителна съпротива другаде на Балканите също са склонни да преговарят. Генералите Савов и Фичев, заедно с председателя на НС Стоян Данев действат като представители на България, Сърбия и Черна Гора. Гърците избират да изпратят свой собствен предствител – пълномощният министър в София Деметриос Парас. Преговорите продължават само няколко дни – от 25-ти ноември до 3-ти декември, като след пет последователни срещи се стига до подписване на примирие. Условията са запазване на всичко войски на позициите им, като османците продължават да контролират Одрин, Шкодра и Янина. Същевременно, българите получават правото да снабдяват войските си на Чаталджа чрез ЖП линията Одрин-Истанбул. Гърците, на които османците отказват да предадат Янина, не подписват примирието и така в района на Епир и южна Албания военните действия продължават и през зимата.

Одрин се явява ябълката на раздора, като българите, вече наясно с невъзможността за пълен контрол над Македония, решават да търсят компенсация в Тракия. От друга страна, османците отказват да признаят линията Чаталджа за своя граница на Балканите. Така, териториалният въпрос е оставен за свиканата в Лондон мирна конференция, която трябва да изчисти всички нерешени въпроси.

Конференцията в Лондон се състои от две паралелни срещи – едната в двореца Сейнт Джеймс е на балканските дипломати. Тук България е представяна от енергичния и неотстъпчив Стоян Данев, Гърция – от ловкия Венизелос, Сърбия – от бившия си премиер Стоян Новакович, а Черна Гора – от друг бивш министър председател – черногорецът Лазар Миюшкович. Османската империя е представлявана от своя посланик в Париж – Мустафа Рашид паша.

Срещите между Съюзниците и турците са проточени, мудни и безплодни. Османците отказват да предадат Тракия и островите, разположени на входа на Дарданалите. България и Гърция отказват да приемат подобна трактовка, въпреки че Истанбул е сконен да с еоткаже от Шкодра и Янина, въпреки че още не са превзети. В крайна сметка, в началото на януари, преговорите са прекратени.

Втората среща – т.нар. Конференция на посланиците, събира Великите сили, подписали Берлинския договор през 1878 г. Макар да липсват имената от Берлин, интересите остават. Преговорите между представителите на Европейския Концерт започват на 17-ти декември и целта им е основно да не допуснат превръщането на Балканската война в Европейска. Вземайки под внимание обявената на 28-ми ноември албанска независимост, силите се заемат да преразгледат изключително деликатните гранични въпроси в Македония, Косово и Тракия. За Австро-Унгария, сръбски излаз на Адриатика е еквивалентен на руски и следователно би превърнал морето в капан за Виена. Италия също е против, тъй като Рим, вече вкусил от османското наследство, е жаден за нови придобивки на Балканите, а на Албания се гледа като на евентуален бъдещ сателит, който би могъл да бъде погълнат и като директно владение. В крайна сметка, на 20-ти декември посланиците на Великите Сили признават съществуването на независима Албания, а скоро след това Австро-Унгария и Италия издействат включването на така желания от сърбите Драч (Дуръс) в тази нова държава. Подобна се оказва и съдбата на Шкодра, като за компенсация, сърбите трябва да получат косовския град Джаковица. В най-общ план, руската дипломация претърпява тотален крах в опитите си да защити своите протежета в Белград и техните интереси, а Виена си тръгва със всичко, за което е дошла по албанския въпрос.

И докато Австро-Унгария изковава острието, с което ще ликвидира Балканският съюз, пукнатините, оставени от българската дипломация в хода на пролетните преговори се превръщат в пробойни, подобни на онази, която „Дръзки“ отваря в корпуса на „Хамидие“. Темата е широко дискутирана в историческите изследвания и не е необходимо да й отделяме прекомерно място. Най-общо казано, на претенциите на сърби и гърци, подплатени с реално военно присъствие и постигнати резултати, България противопоставя тезата, че османското наследство трябва да се дели според това кой колко жертви и трудности е понесъл. Този довод е колкото морално обоснован, толкова и реално наивен. В света, доминиран от  бисмаркова realpolitik[1], доводи, подобни на тези, изтъкнати от нашите политици изглеждат абсурдни, дори смехотворни. Именно в хода на зимните преговори, контролът над Цариград би бил онзи лост, от който се нуждае българската кауза. Уви, при Чаталджа всички шансове са проиграни. От тук на сетне, поведението на родната дипломация, най-вече в лицето на Данев, но също така и на премиера, царя и военните е крайно погрешно и опасно за страната ни. Подходът към съюзниците, основаващ се на арогантното им подценяване, както и на всякаква отстъпчивост е ясен сигнал за Сърбия и Гърция, които още през декември започват да сондират опциите за таен договор, който да ги брани от България. Междувременно, в Лондон, Данев, който отказва предложенията за повече български земи в южна Македония в замяна ан Солун, заявява в телеграма до София, че най-вероятно България ще трябва да воюва с Гърция за пристанищният град. Всякакви твърдения за подмолния, предателски удар на съюзниците спрямо нас изглеждат кухи на фона на обективната реалност.

Подобно е и положението със Сърбия, макар тук, нашата западна съседка първа да прекрачва границата на добрата воля. Още в началото на декември, сърбите започват преследвания срещу българите в Македония, стремейки се да обезглавят местната общественост чрез арестите на просветни дейци, първенци и духовници. Реакцията на София граничи с абсурда – вместо да влезе в директен контакт с правителството в Белград, кабинета Гешов избира да изчака арбитража на Русия, която, както видяхме се оказва напълно неспособна да защити сръбските интереси на запад и следователно ще трябва да ги компенсира на изток. София не отчита факта, че българското поведение в Тракия сериозно е раздразнило Петербург и че отношенията между двете страни никога не са се връщали към статуквото след Освобождението, когато България е основното руско протеже на Балканите. Ситуацията е коренно променена към зимата на 1912г., но силният про-руски сантимент замъглява умовете на мнозина. Тези думи не бива да се тълкуват като нападка към Северната империя. Напротив, България и Русия неколкократно доказват една на друга, че в случай на разминаване на интереси, братството отстъпва място на реалността. В този смисъл, ние няма как да се сърдим на една Велика сила, че разиграва ходовете си с балканските пешки така, че да извлече максимална изгода. Нека не забравяме, че първостепенната руска цел пред Балканският съюз не е била война с Османската империя, а създаване на анти-австрийски коалиция. В добавка към окупационната политика, на 12-ти януари, 1913г., Сърбия изпраща официална нота, в която настоява за ревизия на Македонския въпрос, на базата на неизпълнения български ангажимент в Македония, на наличието на голям сръбски контингент в Тракия и на факта, че българите са завладели много повече земи в Тракия, отколкото се е предвиждало. Реакцията на София отново е да се мълчи и да се чака арбитража на Русия.

Последният балкански проблем пред българската дипломация идва от Румъния. През есента на 1912г., София се опитва да постигне спогодба с Букурещ преди началото на конфликта. Румънците увъртат и предпочитат да отложат преговорите за по-късен етап, изчаквайки реалните резултати на фронта. Когато българите постигат първите си победи, румънския премиер Титу Майореску повдига въпроса за предаването на Силистра на Румъния. Тази претенция на свой ред прераства в желание за получаване на всички български земи северно от линията Тутракан-Балчик като компенсация за румънската ненамеса и прекомерното, по формулата на Букурещ, разрастване на България. През февруари, когато българите вече са подложени на сериозен натиск да направят отстъпки на своите съюзници, София се съгласява въпроса за Добруджа да се разглежда на специална конференция в Санкт Петербург. От всички възможни отстъпки, които българското правителство можеше да направи в началото на 1913г., то избра да направи най-опасната.

Всички тези преговори и дипломатически машинации остават на заден план, когато на 23-ти януари Младотурците извършват нов преврат. Кямил паша е свален, а Назъм паша – разстрелян. Османската империя прекратява преговорите и се заема да организира последен, отчаян опит за спасяване на своите балкански владения. Войната се разгаря с нова сила, а всяка от страните отчаяно се вкопчва във завоюваните от нея територии. Събитията в Лондон са показали, че никой няма да получи всичко, на което се е надявал в началото на войната…никой, освен, може би Австро-Унгария.

[1]    Схващането, че политическите решения трябва да се осъществяват на базата на прагматичността,. Логиката и реалното състояние на нещата, а не да се базират на сантименти, идеологии и вероятности.