Действие Четвърто – Междусъюзничската война

В средата на юни, съсредоточаването на противниковите сили по протежението на граничната линия от Дунав до Егейско море достига своята кулминация. Българските войски са почти изцяло изведени от Тракия, с изключение на един контингент от около 10 000 души, оставен да охранява новите територии. Полевата армия достига до 360 000 души при общо 500 000 мобилизирани. Тези сили са разделени на пет действащи армии, покриващи териториите от Видин до Кавала. Първа и Трета армии са разположени по протежението на границата между Видин и Трън. Общата численост на двете войски е около 100 000 души, от които 43 000 са в състава на Трета армия, като силите на Кутинчев заемат фронта от Видин до Берковица, а армията на Димитриев охранява границата западно от София. На юг от тях са разположени Пета армия на Стефан Тошев (75 000 войници), охраняваща границата в района на Радомир и Кюстендил и Четвърта армия (100 000 бойци) на Стилиян Ковачев, която е заела позиция срещу основните сръбски сили в района на Щип и Кочани. Последният сектор от българската линия се държи от 75 000-та Втора армия на Никола Иванов, която пази цялата зона на гръцко присъствие. Фактът, че срещу около 120 000-та гръцка армия е оставена само една българска ясно показва пренебрежението, с което Щабът гледа на южните ни съседи. Същевременно, срещу 300 000-та сръбска армия е разположен контингент от около 275 000 войници разпределени между четири армии. Съвместните действия при Одрин и наблюдението на операциите в Македония са създали една по-адекватна представа за възможностите на Белград да води война.

От другата страна на барикадата, сърбите мобилизират полева армия от 350 000 бойци – същински подвиг, с оглед на факта, че населението на страната е един път и половина по-малко от това на България. За тази цифра несъмнен принос имат и мъжете мобилизирани от новозавзетите територии. Сръбската армия е разделена на три действащи части. Първа и Трета армии са разположени по поречието на Вардар, в района на Щип и Кочани срещу Четвърта българска армия. Първа сръбска армия контролира зоната Кратово-Градище-Страцин, а Трета отговаря за фронта Щип-Криволак-Велес. Позицията на двете армии е подсилена от Черногорската дивизия, заемаща Скопие. Общата численост на сръбско-ченогорските сили е 194 000 души, подкрепени от 235 оръдия, с около 90 по-малко от тези на българите в същия сектор.  Втора сръбска армия и Тимошкия отряд са разположени по границата между Дунав и горното течение на Морава. Общата им численост е 86 000 души, а по отношение на артилерията разликата с Първа и Трета български армии не е голяма – 180 за сърбите и 228 за българите. Резерв от около 50 000 души е оставен да окупира Косово и да подсигурява границата с Албания.

Гръцката армия се увеличава значително в хода на междувоенния период. Въпреки това, на македонският фронт са разположени 120 000 войници, обединение в една единствена армия – Македонската, начело с принц Константинос. Около 30 000 са оставени в Епир и по границата с Албания като превенция срещу евентуални бунтове на местното население.

Отделно от Гърция и Сърбия, Румъния и Османската империя, които още от май водят диалози с Белград и Атина, също мобилизират своите сили. Румъния вдига под оръжие 250 000 войници, като част от тях са разположени в Северн Добруджа с цел да окупират земите по линията Тутракан-Балчик, а останалите трябва да прехвърлят Дунав и да достигнат София по най-краткия път, за да извадят България от войната. Османците събират около четвърт милион в Галиполи и Цариград и се приготвят да ударят към Тракия с цел завземане на Одрин.

Ситуацията е повече от печална. Срещу около 500 000 български войници, които до края на конфликта ще станат 570 000, новите съюзници разполагат с общо около 1 000 000, от които половината са под оръжие в действащи полеви армии, докато 150 000 от българските бойци са мобилизирани, но са поставени в резерв. Нашата армия страда от грамаден недостиг на оръжия, припаси, муниции и униформи. Военната помощ от Русия, която крепи родната логистика в хода на Първата Балканска война е прекратена и България е тотално неподготвена в логистичен план. Нещо повече – три от петте фронта са оставени на практика непокрити поради наивното вярване, че османците са тотално разгромени, а Силистра е била достатъчна да купи румънския неутралитет.

Освен чисто цифровото несъответствие, българската армия се намира в доста по-тежко състояние по отношение на снабдяването, морала и боеспособността на личния състав. За разлика от сърби и гърци, които водят по-леки кампании срещу османците, българската армия изнася на гърба си най-тежкия дял от боевете и това несъмнено взима своя дан от войниците. Уви, няма как да се направи точно изчисление на всички негативни ефекти, които отслабват цялостното ниво на армията ни, но е факт че самото главно командване, изглежда, няма ясна представа за състоянието на войската. Единственото по-сериозно предимство на армията ни е, че има единно командване, което да координира действията на отделните фронтове, докато гърци и сърби продължават да действат само в най-общ консенсус, докато на фронтово ниво всяка от двете страни оперира самостоятелно. Този малък, но съществен плюс е проиграна с липсата на политическо единство между държавен глава и правителство, което на практика се оказва пагубно за разгръщането на военните планове, изготвени от генерал Михаил Савов и полк. Стефан Нерезов в навечерието на конфликта.

2nd-balkan-war-bulgarian-plan

Планът Савов-Нерезов

Съгласно визията, разгърната от двамата военни, Първа и Трета армии трябва да настъпят към Ниш, да овладеят Моравието в рамките на 5-6 дни, след което да завият на юг и да атакуват основните сръбски сили в Македония, докато те са заети да се сражават с Пета и Четвърта армии. Така, силите на Тощев и Ковачев трябва да послужат като наковалнята, върху която бойците на Димитриев и Кутинчев да разбият сърбите. Втора армия трябва да настъпи срещу гърците и в случай на пробив да атакува Солун, след което по сходен начин да послужи за задържане на силите на принц Константинос, до пристигането от север на основните български сили, които да разбият гърците и да продължат настъплението си към Егейска Македония. Основният постулат на замисъла е скоростта – ако българските армии успеят да постигнат заложените задачи в рамките на около две седмици, победата ще е толкова категорична, че Румъния и Османската империя няма да имат време да се включат във войната, а включат ли се, петте български армии ще са свободни да прехвърлят сили на изток за д аги посрещнат. Планът е остро критикуван от генерал Фичев, който има сериозни съмнения относно способността на Втора армия да покрива изключително широкия фронт срещу гърците. Според началникът на генералния щаб, Савов сериозно подценява географските препятствия, с които ще трябва да се справи армията по време на своя обход през Моравието. Интуицията на Фичев не го подвежда, макар той да няма как да знае до каква степен подобни широки и светкавични маневри са, де факто, невъзможни за българската армия през юли, 1913г. Сериозно се подценява и готовността на Румъния и Османската империя да се задействат, както и бързината, с която ще напреднат силите им съответно в Мизия и Тракия.

При новите съюзници нещата са далеч по-прости. Втора сръбска армия трябва да задържа евентуална атака на българите към Моравието, докато концентрираните сили на Белград и Атина трябва да спрат евентуално българско настъпление, след което с мощна контраатака да разкъсат противниковия фронт в района на Кочани и Щип, да отрежат Беломорието от София и да завият на север към столицата. Този план се допълва и от румънската идея да се изпрати една част от армията през Дунав, да се овладее Плевен и в последствие да се премине в посока Ботевград-София. Сръбско-гръцкия план е договорен още с конвенцията през май, а румънския е плод на елементарната военна логика за бързо премахване на вражеската столица. Отделно, основните румънски сили трябва да окупират южна Добруджа до линията Тутракан-Балчик.

Бойните действия започват в утрото на 30-ти юни (17-ти по стар стил), с настъпление по целия фронт на Втора, Пета и Четвърта армии. Втора армия успява да изтласка предните гръцки части от левия бряг на Струма, а превземането на Гевгели реално разкъсва връзката между гръцките и сръбските позиции. Четвърта армия също постига ограничен напредък, изтласквайки предните сръбски линии към Осоговската планина. Единствено напредването на Пета армия се оказва по-мудно и не носи някакъв реален успех през първия ден. Същевременно, в София се случва това, което, по моя лична оценка, се явява по-престъпното безумие – премиерът Данев, воден от сляпата си вяра в Русия заповядва прекратяване на всички офанзивни действия и забранява нахлуването на Първа и Трета армии в Стара Сърбия с цел да се избегне катастрофата и да с едоговори моментално примирие. Идеята, сама по себе си, не е погрешна, но моментът е изпуснат. Веднъж започнала, войната няма да спре туку така. От една страна новите съюзници очакват именно такава провокация, за да извинят своите действия срещу България. От друга – Русия вече поне на три пъти директно е заявила, че няма да спасява България, в случай, че арбитражът й не се приеме безусловно. Сазонов знае, че ще загуби една от двете балкански страни, стояли в руската орбита. От гледна точка на имперските интереси, отхвърлянето на обречената България е правилен и закономерен ход. В този смисъл, заповедта на Данев е пагубна. Настъплението спира за пет дни (времето, което Савов е предвиждал за овладяване на Ниш и заход към Македония), а междувременно, съюзниците се окопитват и поемат инициативата в свои ръце.

На 1-ви юли, сръбските сили преминават в мощно контранастъпление по цялата линия срещу Четвърта армия и я изтласкват на изходни позиции. Особено тежко се явява положението на VII-ма рилска дивизия, която е принудена да се брани от натиска на три вражески пехотни дивизии, както и една конна. Логично, рилци са бити и отхвърлени посока Кочани, а настъплението срещу тях продължава и през следващите два дни. Положението е закрепено с победата на десния български фланг при Криволак, където вражеските сили са разгромени след постигане на локален числен превес от страна на българите. Победата е платена на висока цена и българските сили не успяват да напреднат към Велес. Въпреки това, Путник изтегля част о силите, атакуващи VII-ма дивизия за да прикрие тила си от евентуално българско настъпление.

Такова не последва и сърбите започват прегрупиране с цел нова офанзива. Действията им са забавени от вестта за българско нахлуване на север (на 5-ти юли, Първа и Трета армии най-сетне получават разрешение да се задействат). Воеводата Путник е принуден да изтегли две дивизии от своите сили в Македония и д аги прати на север. Това бавене на сърбите дава шанс на генерал Ковачев да прегрупира Четвърта армия и дори да търси вариант з аконтраатака в района на Кочани. Ситуацията е оценена като подходяща, особено с оглед на разразилата се холера сред сърбите. Втора пехотна дивизия е тайно прехвърлена, зад фронта на VIII-ма дивизия около Щип, като целта й е да атакува единия фланг на сърбите при Кочани, докато другия се нападне от VII-ма  Рилска. В последният момент операцията е отменена и Ковачев заповядва отстъпление на цялата армия към Калиманското плато. Причината – разгромът на Втора армия от гърците и настъплението на вражеската Македонска армия към Струмица.

Както вече отбелязахме, още в първия ден, силите на Втора армия изтласкват гърците на десния (западен) бряг на р. Струмица. В този момент настъплението им е спряно от генерал Савов, който настоява генерал Иванов да изтегли силите си и да подмами противника на север към Струмица, където да му се нанесе контра удар, а същевременно се даде време на Четвърта армия да разгроми сърбите, без те да могат да бъдат подпомогнати от гърците. Подобно отнемане на стратегическата инициатива е непростима грешка на Савов, която в добавка с зле дирижираната офанзива срещу сърбите (армиите са хвърлени в атака по направления, без никаква концентрация или конкретика в целите), лесно могат да ни наведат на мисълта, че качествата на Савов като стратег и тактик са по-скоро посредствени. Генерал Иванов следва стриктно заповедите и изтегля силите си в района на Дойран, Сяр и Кукуш. Липсата на свободна инициатива сред полевите командири за пореден път доказва сковаността на българското командване и невъзможността за адекватна реакция към променената обстановка на фронта. Изглежда уроците от октомври, 1912г. остават неусвоени.

Глътката въздух е достатъчна на гърците, които прегрупират силите си и започват офанзива, която изтласква българите все по на север в дните 2-ри – 5-ти юли. Гърците нанасят поредица от локални поражения при Кукуш (2-4.VII) и Лахна (2-4,VII). При Калиново, 41-ви пехотен пол спира настъплението на X-та гръцка дивизия и дава време на основните сили на Втора армия да се изтеглят. За да прикрие оттеглянето на частите си на север, генерал Иванов разполага две пехорни бригади в района на Дойран, подкрепени от скорострелна батарея. На 05.VII, тези сили са атакувани от X-та гръцка дивизия, чието настъпление е спряно с цената на тежки загуби. На следващия ден, гърците са подсилени с нови две дивизии и започналата атака на широк фронт изтласква българските части, които, макар и да оказва упорите съпротива са бити и принудени да се изтеглят на север в посока Струмица. Жертвите, понесени от гърците също не са за пренебрегване и настъплението е временно задържано. Въпреки това, подранилото пристигане на Македонската армия към подстъпите към Струмица принуждава генерал Ковачев да се изтегли към Калиманското плато, следван от основните сръбски сили, които завземат Кочани, Щип и Радовиш.

По времето, когато частите на Втора армия се бият за всяка педя земя с настъпващите гърци, правителството на Данев най-сетне позволява да започнат операциите на Първа и Трета армии. Както е очаквал Савов, офанзивата се развива изключително успешно. Още на първия ден след началото на операциите (05,VII), българските части завземат Княжевац, а два дни по-късно са на подстъпите към Пирот и Враня. Същевременно, Пета армия разбива сърбите при връх Китка и е на път да пресече и блокира железопътната линия, свързваща Стара Сърбия с Македония.  В този момент офанзивата е спряна. Новият главнокомандващ – генерал Радко Димитриев (който заменя Савов още на 3-ти юли) заповядва на Първа армия да се изтегли от заетите територии и да се прехвърли на юг с цел да се спре гръцкото настъпление. Тук Димитриев допуска фатална грешка. От една страна се губи стратегическата инициатива в Поморавието, от друга той отказва да разреши на Втора армия да заеме отбранителни позиции при Беласица, а оставя силите на Иванов да се изтеглят още на север. Това не само дава шанс на гърците да окупират Петришко но и създава реална заплаха за тила на Четвърта армия.

Събитията през следващите дни се развиват с лавинообразни темпове. На 11-ти юли румънските войски навлизат в Добруджа, а два дни по-късно Букурещ скъсва дипломатическите си отношения със София. Основните румънски сили форсират Дунав при гиген на 15-ти юли и се насочват към Ботевград, като по пътя си завземат Плевен и Монтана, а в последствие при Белоградчик се съединяват със сръбските сили, които след оттеглянето на Първа армия преминават в контра атака. В крайна сметка, към 20-ти юли, цяла Северозападна България, с изключение на обсадения Видин (града е под обсада от 25-ти до 31-ви юли) е под вражески контрол, а три дни по-късно силите на Букурещ достигат Враждебна. Без да напредват към София (спазвайки постигнатата на 17-ти договорка между Фердинанд и Карол I), румънците завиват към Тракия и окупират Златица, Пирдоп и Пазарджик (29-ти юли).

Karta14_SeconBalkanWar

Втората Балканска война

В така създалата се ситуация, сърби и гърци предвиждат, че българските войски ще бъдат изтеглени на север за да бранят столицата. Това предвиждане се оказва погрешно. Радко Димитриев правилно преценява, че е безсмислено да се водят активни военни действия с румънците и пренарежда армиите така, че да охраняват Софийско и поречието на Струма от сръбско-гръцкото настъпление, което несъмнено предстои.

На 17-ти юли, сърбите започват широкомащабна офанзива срещу позициите на Четвърта армия, която остава в историята като Калиманската битка, но всъщност представлява низ от свързани сражения, в които българите спират вражеските атаки (боевете при Баня чука и Гърляни 17-19-ти юли), след което преминават в контра настъпление по десния (северен) фланг, разбивайки черногорските части и подкрепилите ги сръбски войски (битката при Говедарник 18-22-ри юли). По-нататъшното българско напредване е спряно поради извършеното настъпление на гръцките сили, които заплашват да атакуват във фланг и тил  лявото (южно) крило на Четвърта армия. Тази опасност е ликвидирана, когато части от резерва (II-ра пехотна дивизия) спират настъплението на противника при Беяз тепе.

Победата при Калиманци дава шанс да се изтеглят сили от Четвърта армия, които заедно с Първа и остатъците от Втора  се прегрупират и се заемат да пресрещнат и обкръжат напредващата гръцка армия, която към 26-ти юли вече е превзела Кресненското дефиле, овладяла е Предела и е сложила ръка над Гоце Делчев (Неврокоп). Съгласно новия оперативен план, приет от главното командване на 25-ти юли, българските сили, съсредоточени в три звена трябва да прихванат врага и да го затворят в „клещи“ в Кресненското дефиле.  Средният отряд, командван от Никола Иванов, съставен най-вече от части на Втора армия и подкрепления от Първа, трябва да спре и задържи гърците при подстъпите на Благоевград. Десният (западен) отряд, съставен от части на Четвърта армия под командването на Вичо Диков, трябва да напреднат през Влахина и Малашевска планина и да атакуват врага във фланг. Подобно движение, но от изток трябва да предприемат частите на Радой Сираков (Самоковски отряд) и Васил Делов (Родопски отряд), които да върнат контрола над Предела и да притиснат гърците. В последвалите боеве (26-30-ти юли), гърците се сражават упорито и почти провалят замисъла на българското командване, след като спират настъплението по фланговете и успяват да изтласкат силите на Иванов извън Горна Джумая. Самия град е спасен от огъня на българската артилерия, която не допуска проникване на вражески части в селището. Едва на 30-ти юли, в следствие на успешни флангови действия, Четвърта армия успява да се съедини с частите на Васил Делов и да затвори плътен обръч около гръцката армия. Тази тактическа победа е постигната с цената на пълно изтощение на българските сили, които в няколко критични локации са на път да се прекършат при евентуално гръцко настъпление. Въпреки това, операцията, останала в историята като кресненската битка е несъмнен български успех, който принуждава Атина да приеме румънското посредничество и да се присъедини към сключеното на 31-ви юли примирие.

Последния останал фронт е в Тракия. Османското настъпление там започва на 12-ти юли по море, а ден по-късно и по суша. До 23-ти юли турците вече са овладели Лозенград, Бунархисар, Люлебургас и Одрин. Ден по-късно силите на Истанбул пресичат старата граница от 1912г. По пътя си , турците извършват поредица от жестокости и погроми над местното българско население, които с лекота могат да бъдат дефинирани като геноцид, чийто мащаби се ограничават само поради времевите граници на конфликта. В резултат, десетки хиляди бежанци напускат Тракия. Напредването на османците и безчинствата са спрени на 2-ри август, когато българските войски започват да се прехвърлят в Тракия, а Великите Сили най-сетне се съгласяват да окажат натиск върху Високата порта – нещо, за което София моли още от началото на вражеското настъпление. Надвита на всички фронтове, Българи на практика капитулира пред своите съседи, остава само това положение да се узакони по пътя на дипломацията.