Еничарите

Йеничери


Увод

Еничарският корпус е една от най-уникалните военни формации на Късното Средновековие и Новото време. По-голямата част от османските военни успехи в периода  ХV-ХVIв. Се дължат именно на дисциплината  и войнските умения на еничарите. От чисто историографска гледна точка, корпуса буди интерес с уникалното си устройство и начин на набор, с дългия и сложен път който еничарите изминават от фанатично предани на султана войни до деградирали и безскрупулни разбойници, който заплашват сигурността на самата Империя.

 Основната част от изворите, върху които се градят разли4ните проучвания на еничарският корпус са от ХV-ХVІІв. Най-основно могат да се разделят на вътрешни-османски-разли4ни фермани и декрети издавани от султана, административни списъци и т.н. и външни-най-често пътеписи на различни Западноевропейски търговци и пътешественици, които прекосявали Империята по разли4но време.

Редица Западноевропейски автори от ХVІІІв. Са се занимавали с Османската империя и еничарите в частност. Задълбочеността е различна при различните автори, като разглеждат корпуса по-повърхностно на фона на цялостната картина на Османската империя. Други изследват темата по-задълбочено и с повече подробности относно числеността на корпуса и наборите, въоръжението на еничарите и т.н.

Настоящото проучване е разделено на четири основни части. Първата проследява  историята на еничарите от ХІV до ХVІв. Във втората е засегната военно-административната структура на корпуса. Третата глава е посветена на дервишите бекташи, една интересна като характер и значима за корпуса секта мистици. Последната глава на кратко обръща внимание  на данъка девширме и на неговите отрицателни последици върху християнските народи.

С тази разработка, макар и в доста тесен обем, се стреми да се докосне до основните елементи в общата картина на еничарският корпус, за да покаже началото на развитието на тази така интересна бойна част, състояща се от особени по статут роби, принадлежащи единствено на отоманския падишах.

 История на корпуса до 1566г.

Периодът от създаването на еничарския корпус до 1566г. Е най-бляскавият, както за цялата Османска империя, така и в частност за османската армия. Въпреки претърпените поражения, най-тежкото от които е битката при Анкара на 28. 07. 1402г., османците излезли победители от всички конфликти, в които се вплитали със своите съседи.

През тези дълги години на война, корпусът на jeni-ceri(нова армия), се наложил като основно звено в пехотата и като най-силното бойно формирование не само в османската, а и сред европейските армии.

Тяхното значение и влияние нараствали непрекъснато, като постепенно се издигнали толкова, че започнали да определят кой ще заема османския престол.

Заедно с това засилване на влиянието и привилегиите им започнало едно постепенно понижаване на нивото на дисциплината и морала.Така се стигнало до 16. 07. 1826г., когато тогавашният османски падишах, наредил корпуса да бъде унищожен. В последствие всички еничари били избити и така се сложило край на продължилото около пет века съществуване на корпуса.

Последните няколко набора еничари нямали нищо общо с преданите до смърт на своя повелител воини, изнесли на свой груб голяма 1аст от завоеванията и пораженията. Те се били превърнали в непокорни и алчни разбойници, които не зачитали централната власт.

Но нека се върнем назад кум създаването на корпуса, неговото утвърждаване като опора на падишаха и основа на османската армия от времето на Сюлейман Кануни.

Корени на еничарския корпус:

Корените на еничарската институция  можем да търсим в две посоки – Древността и Средновековието:

Древността: Подобни, съставени изцяло от роби подразделения не били нещо ново за Изтока. Още древните месопотамски империи Асирия и Вавилон а след това и в Персия, съществувала практиката да се обучават военопленици, които да се превръ6тат във фанатично предани на своя нов господар войни.

Средновековието: От друга страна подобна традиция се наблюдава в Арабския халифат, а след това в Селджушкия султанат, както и при Аюбидите в Египет. В тези страни откриваме три твърде подобни на еничарите корпуса : мустарън (гвардията на халифа), ич-олганите (бойно подразделение към двора на селджу6кия султан) и мамелюците ( гвардията на Аюбидите). На практика всеки един от тези отряди би могъл да се разглежда като предшественик на еничарите, но някои историци смятат че турците заимствали идеи и от трите. Други автори разглеждат като модел, които турците следвали, византийската дворцова гвардия, но тук става въпрос по-скоро за някои структурни заемки отколкото за някакво по-сериозно влияние от страна на гвардията на василевса.

Интерес буди и явната връзка на еничарския корпус с ордена на аахиите. Тази подобна на рицарско братство организация била създадена на територията на Селджушкия султанат през ХІІв. Наличието на такава връзка се подкрепя от факта че казанът и бялата шапка с пречупен връх, която символизира ръкава на Хаджи Бекташ, били символи и на аахиите, макар и с по-различно значение.

В крайна сметка можем да кажем , че във формирането на еничарския корпус са заложени няколко традиции, които се преплитат по необикновен начин, за да доведат до създаването на един уникален тип войска – корпусът jeni – ceri.

Създаване и развитие на корпуса до 1413г.

След като обърнахме внимание на някои от военните формирования, които са смятани за модели при създаването на еничарският корпус, е време да насо4им вниманието си  към самият него. Да разгледаме неговата поява и началният стадий от развитието на това основно за османската армия звено.

Във връзка с появата на еничарският корпус историците са разделени на две групи:

Едните, доверявайки се на по-ранните извори, сочат като начало на корпуса периода на управление на Мурад І ( 1359-1389). Тези извори изтъкват че появата на корпуса е свързана с набезите на Лала Шахин и Ефренус бей, в земите южно от Стара Планина, превземането на Одрин и най-вече с въвеждането на данъка пенджик ( петина ), съгласно който всеки пети военопленик е собственост на владетеля.

По-късните извори, от своя страна определят като начало на оформянето на подобен пехотен корпус, управлението на Орхан Гаази ( 1326-1359г.) и по-точно след завладяването на византийските територии в Мала Азия ( 1326-1331г.). След това разширение, Орхан по съвета на своя брат и везир Алаеддини на караманецът Кара Халил, Чандърлъ паша, който бил кадия на Османския бейлик, се заел да организира пехотен корпус, тъй като станало ясно, че племенната конница  мюселем е твърде небоеспособна, що се отнася до обсада на крепости, за които обсади, той трябвало да използва наемници, които стрували скъпо. Така се появил пехотният корпус яя. Воините от това ново подразделение се оказали ненадеждни и алчни. Ето защо Орхан възприел идеята новата армия да се рекрутира от децата на християните 1.

Едновременно с тези две позиции се появява една трета гледна точка, която не отхвърля твърденията на първите две, а разглежда формирането на еничарския корпус като сложен процес, започнал по  времето на Орхан и за вършил при Мурад, с въвеждането на данъка пенджик ( пенчик ).

Това е един процес на постепенно засилване не централната власт за сметка на аристокрацията и утвърждаване на верните на султана еничари като основа на армията и опора на султанската институция. По времето на Баязид І Ялдаръм (1389-1402г.), започнало постепенното на еничарската роля и влияние. Роля която ясно проличала по време на войните от 1389 до 1402г., както и при започналата след Анкара династична криза, продължила до 1413г. През този период еничарите се доказали като способни войни и наложили влиянието си, влияние, с което султаните след Мехмед І трябвало да се съобразяват.

Еничарският корпус в периода 1413-1566г.

След края на кризата и при започналото управление на Мехмед І Челеби, еничарите, които още по времето на междуособиците се утвърдили като важен вътрешнополитически фактор, оказвайки помощ на разли4ните претенденти за трона,наложили водещата си роля в политиката на османската държава. Това влияние допълнително се засилило след въвеждането от Мехмед ІІ Фатих на “Дар за щастливо възкачване на престола”. Той е бил с размер 3 000 акчета и султанът е бил длъжен да го изплати на всеки еничар.

И все пак дисциплината на корпуса оставала на високо ниво, което позволило на еничарите да се превърнат в основна пехота на османската армия. Благодарение на изключителната им подготовка и умения, били възможни големите завоевания в периода 1516-1566г., по време на които османската държава утроила своите размери.

Така в края на управлението на Сюлейман, пред нас стои един могъщ отряд, наброяващ около 26 000 души, разполагащ със самочувствието на най-елитно формирование в османската армия, на победител във всички войни, на всички фронтове в Азия, Европа и Африка, на корпус, съкрушил армията на не една велика сила. Ала пред погледа ни се разкриват и първите следи на упадък и разруха най-вече по отношение на морала и дисциплината.

Военно-административна уредба на корпуса:

Еничарският корпус се състоял от три  основни подразделения: джемаад( cema’at), секбан ( саймен ) и бюлюк и от две допълнителни части: орденът на дервишите бекташи и корпуса на аджеми-огланите. По времето на Сюлейман Кануни кум еничарите били зачислена и гвардията на Султан-халифа.

 

Частите на корпуса:

Джемаад – първото и най-многочислено еничарско подразделение. Счита се за пряк наследник на пехотата яя, а в началото на своето съществуване и като част от нея. Преносното значение на думата cema’at – религиозна общност от мюсюлмани, ни насочва към факта, че  обединението на войниците е ставало въз основа на религиозната принадлежност. До времето на Мехмед Фатих джемаад били единственото подразделение на еничарския корпус. Броят им в Периода 1389-1451г. варирал между 1000 и 6000 души.За това увеличение спомага подчертано експанзивната политика на османците на Балканите и в Централна Европа. Множеството военнопленници били зачислявани за обучение в корпуса. Девширмето все още не било така широко по мащаб.

Секбан – След реформата наложена от Мехмед ІІ, кум корпуса било за4ислено едно ново подразделение, наречено секбан. Ала то било ново само за корпуса. Имаме сведения за съществуването на поделение с това име още през ХІVв., като част от личната свита на султана.През 1451г., вероятно с масовизирането на девширмето2, те били зачислени към корпуса. С. Шоу посочва, че отделните части на секбан наброявали между 30 и 70 души.

Бюлюк – Последното зачислено към корпуса подразделение е създадено по времето на Селим І Явуз. Заради по-специфичните си задачи, войните, участващи в бюлюк, трябвало да преминат специална подготовка в корпуса на аджеми – огланите. Първоначално броя на войниците в отделните орти бил около 50 души, но  скоро се изравнил с този на другите две поделения.

Аджеми – огланите – всъщност това не бил корпус, по-скоро школа, през която преминавали еничарите, за да придобият необходимите им умения за боравене с различни типове оръжия. Там най-често отивали младежите, събирани чрез кръвният данък, тъй като те не били участвали във военни операции преди да постъпят на служба при падишаха. Времето на създаване на тази школа може да се отнесе кум началото на ХVІв. Обучението продължавало няколко години и след завършване на  ритуала kapuyacikma ( излизане през портата), мъжете се зачислявали към някое от трите подразделения на корпуса.

Дервишите – бекташи – на тази секта, която поддържала духовното ниво на еничарите, ще се спрем по долу.

Военна структура на корпуса:

Ръка за ръка с непрекъснатото развитие на корпуса, вървяло и усложняването на неговата структура. И все пак основата, върху която се градял корпуса, си оставала десетичната система.

Ортата – това подразделение от 100 души било основното звено в структурата, както на отделните подразделения, така и на целия корпус. Но да определяме ортата просто като бойна единица би било погрешно. Ортата е по-скоро една единна общност от мюсюлмани, които споделяли общо ежедневие, както по време на война, така и в мирно време. Всяка орта имала своя отделна казарма, в която еничарите били разквартирувани в мирно време. Всичките им дейности били съобразени с ортата и се извършвали в нея. По орти получавали заплатите си. По орти се хранели и се снабдявали със припаси и муниции За откъснатите от рог и дом мъже, ортата се превръщала в един вид ново семейство. Отделните членове на ортата се наричали йолдашии – другари, което трябвало да подчертае близостта между тях.

Символите на ортата – основните символи както на всяка отделна орта, така и на корпуса като цяло били казанът и бялата шапка с пречупен връх, която символизирала ръкава на робата на Хаджи Бекташ.Казанът, от своя страна служел да напомня на еничарите, че султана ги храни и че нему трябва да са верни.

Освен тези два основни символа, всяка орта имала свое знаме, на което бил изобразяван символа на ортата. Най-често това било оръжие, инструмент за работа или животно.

Личен състав на ортата – ортата събирала в себе си три основни типа войни: редовни ( ешкинджии ) – на практика извършвали всички военни и мирновременни функции.Били най-многобройни и за тях отивали основната част от финансите, заделяни за корпуса. Ветерани – били войни с дългогодишна служба в корпуса. Ползвали се с привилегии и получавали по-големи заплати. Когато се намирали в Истанбул, били зачислявани към корпуса на коруджиите. Получавали заплатите си в старите си орти. Пенсионери ( отурак ) – най-малобройните и най-почитаните войни в корпуса. Служели като модел за подражание за по-младите. Имали най-големи привилегии и заплати.

Смесеният състав на ортата допринасял за обмяната на опит между поколенията, както и до запазване на бойния дух.

 Командването:

Командване на ортата:

Чорбаджия ( чорбаджъ ) – командир на ортата. Разполага с най-широки правомощия, и бил длъжен да следи за подчинените нему войни. Длъжността при джемаат се наричала яябашъ, а при бюлюк – бюлюкбашия.

Одабашия ( одабашъ )- грижи се за реда и дисциплината, както на ортата, така и на всеки еничар по отделно.

Велики харч – отговаря за раздаването на заплатите, както и за разпределението на мунициите и припасите.

Байряктар ( знаменосец ) – ролята му била да пази знамето с цената на живота си.

Башески – най-старият еничар в ортата. Функцията му била по-скоро съвещателна.

Устаахачи – готвачът на ортата, който разпределял храната и пазел казана. Друга негова функция била да надзирава провинилите се еничари, понеже по време на поход, кухнята се използвала като затвор.

 Имам  и мютевелия – вакъфирали вещите на еничарите. Нямали командна роля, но поддържали духа на ортата.

 

Общо командване:

То било може би най-сложно устроената част от корпуса. Тази сложност се дължи на многото и разнообразни функции които изпълнявал корпуса, както и на начина по който се избирали част от командирите.

Агата на еничарите – рангът му съответствал на везир или на паша с три тура. Член е на Имперския диван, като една от основните фигури в него. Отговаря пред падишаха за общото състояние и боеспособност на корпуса. Освен другите длъжности, агата бил и комендант на столицата, където разполагал със свой щаб в който се намирал командния състав на корпуса и където заседавал еничарският диван.  Преди Селим І Явуз, агата трябвало да мине през цялата йерархия на корпуса, преди да достигне до високия пост. Селим въвел практиката, султана да избира агата, с цел да се засили влиянието на централната власт. Ако агата спечелел благоволението на падишаха, той бил назначаван за бейлербей на Румили, а ако се провалял и останел жив, го понижавали в санджакбей на Касемуни.

Секбанбашъ – командир на поделението секбан, втори по власт след агата. Замества го при отсъствие.

Кул-кетхуда – Командва поделението бюлюк.Комендант на корпуса. Отговаря за стопанското му състояние. Назначава всички офицери, без началниците на ортите. Определя стратегията по време на поход.

Кетхуда-йери – изпълнява ролята на куриер между агата и командирите на ортите.

Останалата част от командването, били командири на точно фиксирани орти от отделните подразделения.

Макар и твърде накратко, обърнахме внимание на основните фигури в командването на корпуса, както и на отделните му градивни елементи.Така пред на се разкрива една сложно устроена формация, чиято структура има за цел да централизира корпуса в йерархично отношение, но също така, залага някои основни конфликтни точки, които след време, ще създадат доста проблеми.

Бекташите:

Тази така важна за еничарите секта била основана от Хаджи Бекташ през ХІІв. От идеологична гледна точка, бекташите съчетават елементи както от ортодоксалното християнство, така и от исляма и местните Малоазийски езически традиции. По този начин те лесно успяват да наложат влиянието си сред местното население, което от векове живее с подобни смесени традиции.

Точният момент на свързване на сектата на бекташите с еничарският корпус не е съвсем ясен. Някои изследователи търсят началото на тази симбиоза, още при създаването на корпуса. Други обръщат взор към средата на ХVв.

Важното е че бекташите се превърнали в инструмент, чрез които централната власт налагала своя контрол над еничарите и поддържала верският им фанатизъм. Ала сливането стигнало до там, че след известно време самите еничари започнали да гледат на себе си почти като на бекташи или най-малкото като на техни следовници. Тази тенденция била използвана от водачите на дервишите, с цел да наложат своето влияние над централната власт, като използвали еничарите за тази цел.

Основна функция на бекташите била да съблюдава спазването на шериата и другите закони от еничарите, както и непрекъснато да се занимават с духовното състояние на корпуса.

По време на поход, тълпи от дервиши следвали еничарите, пеели своите молитви и непрекъснато ги насърчавали  да се бият. В мирно време бекташите живеели в еничарските казарми.

Девширме:

Развитие на практиката до ХVв.

За начало на Девширмето могат да се посочат последните години на ХІVв., при управлението на Баязид Ялдаръм ( 1389-1402г. ). Тези години са свързани най-вече със започналата през 1400г. обсада на Константинопол. Но тези вземания били по-подобни на печик, отколкото на истински кръвен данък. Въпреки това, е много вероятно, тези първи отвличания на християнски момчета, да са послужили за основа на Девширмето

Първите по-масови събирания са от времето на династическата криза ( 1402-1413г.), когато броят на еничарите рязко се увеличил до 7000 души. Подобна цифра, трудно би могла да бъде събрана само на базата на пенчика, ето защо можем да смятаме, че това са първите сериозни прояви на тази тенденция.

В свои бележки от 1438г. Бартоломео де Яно разкрива една усложнена структура на събиране на кръвния данък, която засяга всички земи населени с християни в Султаната.

В периода 1440 – 1460г.окончателно се развива като практика и се превръща в основен метод на набор за еничарският корпус.

За периода ХVІ – ХVІІв. Разполагаме с най-многобройни сведения за събирането на кръвен данък. Ето защо може да определим тези вкове, като връх на събирането на Девширме.

Същност на данъка

Условие за набора – всички извори са категорични че са се подбирали най-здравите и хубави младежи от покорените народи. Подготовката за осъществяването на наборите била изключително прецизна. Издирвали се всички младежи на възраст от 15 до 20г. Точно определени магистрати проверявали кандидатите и им правели пълно описание: ръст, тегло, отличителни белези, семейство и т.н. След събирането на групи от по 100 – 150 души, момчетата били изпращани за подготовка, най-често в Мала Азия.

Влияние върху християните: Девширмето определено може да се определи като най-не хуманният и страшен от всички данъци. нанасял не само неизлечими морални загуби на потърпевшите семейства, но и до известна степен възпирал демографското развитие на християните.

Области на събиране: Кръвният данък на практика покривал всички европейски територии на Империята, но основната тежест падала върху българските земи. Някои от привилегированите групи население били освободени от кръвен данък. Същото важало и за някои султански имоти и вакъфи. Но често Централната власт не се съобразявала със собствените си решения и събирала данъка и по  тези места. Все пак някои рудничарски села и султански земи били пощадени от тази пагубна практика. Девширмето определено е най-тежкият  и омразен данък за християните. Чрез него Централната власт дълго време успявала да пречупи демографският потенциал на българи, сърби и гърци и едновременно с това, да си набави предани до смърт войни,

 

Заключение:

В заключение трябва да направим една кратка равносметка на разгледаната от нас тема.

На първо място, можем да посочим уникалното, както в създаването на еничарският корпус, така и в начина по който в него се съчетават традиции, някои от които на няколко хиляди години.

На следващо място сме длъжни да изтъкнем сложната военно-административна структура, с която, поне до средата на ХVІІв., никое европейско формирование не би могло да си съперничи, нито като сложност на структурата, нито като брой на мирновременните функции.

Като следваща важна точка от нашият преглед можем да посочим уникалната симбиоза, получила се между еничарите и дервишите бекташи, една връзка, която бихме могли да наречем единствена по рода си,не само поради нейният характер на преплитане на мистичното със бойното, а и заради ефекта който тя оказала върху психиката на еничарите.

На четвърто място, но не и по значение, стои жестокият и същевременно оригинален начин на рекрутиране на нови набори, въведен от турците като масова практика, който няма прецедент в европейската история.

Така пред себе си имаме еничарският корпус – една оригинална като реализация идея, която обаче е стъпила на хилядолетната традиция на Изтока. Корпуса определено може да бъде наречен турско изобретение, защото макар и заети, основните идеи са така преиначени, че да пасват на турската система на управление.

Ако за турската армия може да се твърди. Че е най-силната в Европа до средата на ХVІв., то тогава за еничарите можем да кажем, че са най-доброто пехотно формирование, което, до края на управлението на Сюлейман I Кануни, няма опонент сред западните армии, дори в лицето на Терците и Швейцарските стрелци.

Библиография:

1.     Цветана Георгиева “Еничарите в българските земи” изд. “Наука и Изкуство” София 1988г.

Бележки:

1 Цветана Георгиева “Еничарите в българските земи” изд. “Наука и Изкуство” София 1988г. стр. 19

2  Пак там стр. 36

Advertisements