Бохемският бунт и палатинската фаза – 1618-1624г.

Военните действия през 1618 г. Остават ограничени в рамките на самата Бохемия. Граф Турн обсажда Крумнау и Будейовице начело на армия от новобранци, свикана през май и юни. В негова подкрепа се явява и граф Ернст фон Мансфелд, начело на няколко хиляди наемници, изпратени от херцога на Савоя, който се надява да отклони вниманието на Испания от Северна Италия. Мансфелд пристига в Бохемия през август и обсажда Пилзен. След кратка съпротива, града е превзет и подчинен на бунтовниците. Същевременно Фердинанд не стои безучастен, възползвайки се от щедър заем (4 000 000 дуката), предоставен от Испания, престолонаследникът организира своя собствена армия, начело с фламандския ветеран Карл Бонавентура де Бокюи. Армията на Бокюи навлиза в Бохемия през ноември 1618г. и заема град Будейовице. Мансфелд, който поема обсадата на града от Турн оставя една задържаща сила начело с Хоенхоле, а самия той, начело на остатъка от армията си навлиза в Горна Австрия. Нашествието на Мансфелд се оказва неуспешно – настъпващата зима и лошото снабдяване пречат на бунтовническата армия и тя се изтегля за зимата обратно на чешка територия. Същевременно граф Турн навлиза в Моравия с армията си, в опит да принуди Съсловното Събрание да гласува подкрепа на протестантската кауза. Водени от непреклонния  Карел Жеротин, моравците отново отказват.

Зимата на 1618-19 г. Сковава военните действия но не и дипломатическата борба. Електорът Фридих V  се опитва да получи подкрепа за чешката кауза от своя тъст краля на Англия Джеймс I (1603-1625 г.) и от Протестантския съюз, но опитите му остават без резултат. Фердинанд се опитва да организира среща на електорите на империята, на която те да посредничат между бунтовниците и владетеля, но никоя от страните не си прави илюзии, че събранието на електорите може да се окаже ефикасно. Липсата на решителни действия през летния сезон, както и патовата дипломатическа ситуация водят до протакане на изхода от бунта. Ситуацията допълнително се задълбочава през март, 1619г., когато умира Матиас II. Това създава властови вакуум в австрийските земи. Фердинанд, който трябва да поеме властта от своя баща трябва същевременно да бъде признат от съсловните събрания в отделните части на своите владения. Очевидно Бохемия и Силезия отхвърлят претенциите му върху чешкия трон, Докато Унгария, Лужица и Моравия се колебаят, Горна Австрия отказва да признае Фердинанд за свой сюзерен. Събралите се аристократи-протестанти настояват за владетел на Горна Австрия да бъде признат ерцхерцог Албрехт, който по това време е генерал-губернатор на Испанските Нидерланди. Възрастен, болен и на прага на силите си, изглежда че Албрехт няма да успее да пристигне и да заеме предлаганото му владение, което де факто означава, че Горна Австрия също се обявява в състояние на бунт. Влошава се ситуацията и в Долна Австрия, където протестантското мнозинство започва да засипва Фердинанд с петиции за запазване на техните религиозни права и свободи. На практика Тирол, Карниола и Щирия са единствените владения, които твърдо подкрепят престолонаследника. Месец април носи нови разочарования за владетеля във Виена – чехите, ядосани от това, че моравците пропускат армията на Бокюи през земите си, изпращат 10 000 армия в Моравия, прогонват верните на Виена аристократи и принуждават Съсловното Събрание на Моравия да вкара провинцията в открит бунт. В суматохата около нахлуването на чехите, Албрехт фон Валдщайн, начело на един кавалерийски ескадрон, открадва цялата моравска хазна и бяга във Виена, където предлага услугите си на Фердинанд.

Военния сезон за 1619 г. Се открива от обединените чешко-моравски сили, водени от граф Турн. Бунтовниците пресичат границата с Долна Австрия, преминават Дунав и през юни се появяват под стените на Виена.  Без да разполагат с необходимата обсадна техника, бунтовниците заемат позиция край града в очакване на протестантите да се вдигнат на бунт и да предадат крепостта без обсада. Фердинанд не се поддава на натиска на част от благородниците-протестанти, които стигат до там, че да го заплашват в собствената му тронна зала. Към края на месец юни в града пристига конен отряд от Армията на Фландрия, който подсилва гарнизона и затвърждава позициите на Фердинанд в града. Турн, наясно с невъзможността да постигне нещо повече заповядва изтегляне на армията. Решителните военни действия се случват другаде и армията на Турн скоро се оказва крайно необходима на бунтовниците. Карл Бокюи успява да подсили своята армия в Будевице въпреки присъствието на Хоенхоле и неговите наемници, които заплашват крепостта. Когато през юли Бокюи научава, че граф Мансфелд придвижва силите си от Пилзен към Будейовице, фламандския генерал решава да не дочаква съединяването на двете бунтовнически армии и изпраща значителен контингент, който да пресрещне Мансфелд в движение. Силите на графа-наемник са изненадани от армията на Бокюи при Заблати и на 10-ти юни, 1619 г., край малкото градче, опитните ветерани на Бокюи нанасят решително поражение на Мансфелд, който губи цялата си пехота и се спасява на косъм, начело на кавалерията. Поражението се оказва решаващо за развоя на военните действия през 1619 г. Бокюи поема напълно инициативата в югоизточна Бохемия, окупирайки една след друга важните крепости в региона. Фламандецът разделя своята армия на две части. Начело на основния контингент, Бокюи се отправя на север към  Собйеслав, където Турн и Хоенхоле обединяват своите армии. Втория, по-малък отряд, начело с един от помощниците на Бокюи – Дампиер, е изпратен към Моравия за да поеме контрола над провинцията, но силите му се оказват недостатъчни и моравците разбиват тази армия при Вистерниц, в началото на август. Този неуспех не забавя устрема на Бокюи, който успява да притисне, отслабената, зле платена и деморализирана бунтовническа армия. Хоенхоле избира да защити Прага, което дава шанс на Бокюи да действа в останалите части на Бохемия.

Първоначалните успехи на бунтовниците и липсата на подкрепа за Хабсбургите в Унгария провокират към действие трансилванския княз Габор Бетлен. Още от 1526г., князете на Трансилвания заявяват претенцията си към унгарската корона, и подпомагани от Османската империя, не пропускат възможност да уязвят своите австрийски опоненти. След като стабилизира своите владения в началото на XVII век, реформира армията си и чрез развитието на минното дело и добива на сол в Карпатите натрупва известно богатство, Габор Бетлен решава да опита късмета си. Трансилванската армия е свикана в средата на лятото и през август навлиза в Унгария, превземайки хабсбургските територии там. През октомври в ръцете на трансилванците пада и Пресбург (Братислава). Изглежда че Бетлен скоро ще е пред портите на Виена,  Трансилванската офанзива представлява неочакван шанс за чехите. Бокюи е отзован от Бохемия за да защити столицата, а уплашения Фердинанд II бяга в Грац. Окрилени от появата на трансилванската армия, Хоенхоле и Турн организират своите сили  и започват да преследват армията на Бокюи. Макар и превъзхождан числено, Бокюи успява да удържи напора на бунтовниците, отбива настъплението им при Улмкирхен и изгаряйки мостовете зад гърба си, пресича Дунав на път за Виена. Турн и Хоенхоле поемат на изток и достигайки Пресбург се съединяват с армията на Габор Бетлен. Трансилванския княз вече е отправил своите прекомерни претенции за титли и пари към Съсловното събрание в Прага. Въпреки че чехите отхвърлят исканията му, князът все пак се съгласява да действа заедно с бунтовническата армия и на 21 ноември, 1619г. Протестантското войнство застава под стените на Виена. Две седмици по-късно обсадата е прекъсната принудително. Габор получава известие, че земите му са атакувани от запорожките казаци, насочени натам от краля на Полша. Трансилванската армия започва изтеглянето си на изток, докато бунтовниците отстъпват към Горна Австрия, където получават пари и провизии от местното население. До края на годината силите на Турн и Бокюи са вплетени в безцелни рейдове и контрарейдове.

karta3_1618-1620

Бохемският бунт и военните действия 1618-1620г.

Паралелно с битките в Бохемия, във Франкфурт-на-Майн е свикано Заседание на електорите (Кюрфюрстентаг), което трябва да избере нов владетел на Свещената Римска империя след смъртта на Матиас през март. Въпреки опитите на Фридрих V, пфалцграфът на Рейн, да забави гласуването и свикването на изборната колегия, целенасочените действия на Фердинанд и съгласието му електорите да действат като посредници между него и разбунтувалите се провинции склоняват останалите електори. Пфалцграфът е принуден да приеме свикването на електорската колегия, което става на 28 август, 1619г. В хода на изборите, всички елетори, представлявани от техни пратеници, гласуват за Фердинанд. Изправен пред единодушното решение, дори пратеникът на Фридрих V гласува за хабсбургския претендент. Така, с единодушно мнозинство, Фердинанд от Щирия става Фердинанд II, император на Свещената Римска империя.  Въпреки този неуспех, Фридрих V не се отказва, и още преди изборите да станат факт, пфалцграфът успява да издейства заем от 200 000 флорина за бохемските бунтовници, осигурен от Протестантския съюз, на който Фридрих V е ръководител. Херцогът на Савоя – Карло Емануеле също обещава помощ, но след като Мансфелд е разбит при Заблати и част от кореспонденцията му е пленена, за всички става ясно, че Савоя стои зад изпращането на наемническа армия в Бохемия. Притиснат от Хабснургите, савойския херцог успява да окаже само символична подкрепа.

Събитията в Бохемия също следват своя собствена логика, различна от случващото се на бойните полета или във Франкфурт. На 19 юли, 1619г., Съсловното Събрание на Бохемия, заедно с представители на Лужица, Силезия и Моравия приема т. нар. Акт на Конфедерацията, с който дефакто обявява нов административен и политически статут на Бохемската корона. Съгласно актът, четирите провинции запазват висока степен на автономия и всяка от тях излъчва представител, който да участва в избора на крал. Правомощията на бъдещия крал също са ясно дефинирани. Два месеца след като приемат новата „конституция“, Съсловните събрания на четирите провинции отнемат кралската титла на Фердинанд II и започват търсенето на нов кандидат за трона. Възможностите са три – Карло Емануеле Савойски, който, макар и тайно, се стреми да получи короната и помага на чехите със злато и армия; Йохан Гьорг, електорът на Саксония и най-влиятелният сред протестантските владетели в империята, който заявява че не желае короната; Фридрих V, който неуспешно се опитва да получи подкрепа за чехите и чийто амбиции не срещат подкрепа нито сред Протестантския съюз, нито от страна на Джеймс I. На 26 август, Съсловните събрания предлагат короната на Фридрих V. Месец по-късно, след като се колебае до последния момент, пфалцграфът приема и получава короната през ноември 1619г. Карло Емануеле незабавно прекратява подкрепата с за бунтовниците. Йохан Гьорг, който изглежда тайно се надява да получи трона, ще потърси възмездие по-късно.

Докато чехите се борят да сложат свой крал на престола в Прага, Фердинанд II се опитва да намери съюзници, които да подкрепят недостатъчното му сили в Бохемия. Първия пробив идва през октомври, 1619г., когато Максимилиян I, херцог на Бавария се съгласява да мобилизира армията на Католическата лига (създадена от него самия през 1609г. Като противовес на Протестантския съюз, оглавяван от неговия братовчед и опонент, пфалцграфът Фридрих V – бел. авт). В замяна на Горна Австрия, която Фердинанд предава на баварците, Максимилиян се задължава да събере, въоръжи и издържа армия, която да навлезе в Бохемия и да съдейства на силите на Бокюи. По същото време Фелипе IV, подстрекаван от своя привадо[1] Оливарес се съгласява да изпрати 12 000 испански войници в Германия и да плати от собствената си хазна за тази нова армия.

Последният голям дипломатически ход за зимата на 1619-20 г. се случва през януари, 1620г. Габор Бетлен, разочарован от липсата на субсидии от страна на чехите и притиснат от казаците на изток, търси изход от конфликта с Хабсбургите. Фердинанд, склонен да плати скъпо за да неутрализира поне един от враговете си също търси вариант за преговори. Габор успява да изиграе добре картите си в Унгария и местното Съсловно събрание го провъзгласява за принц на 15 януари. Ден по-късно, Фердинанд II се съгласява на унизителен мир, с цел да запази колкото се може по-голяма част от Унгария за себе си.  Габор Бетлен получава 2/3 от територията на Кралска Унгария, а Фердинанд се задължава да прекрати военните действия срещу бунтовниците в Бохемия и Австрия, ако трансилванския княз го пожелае. Макар и унизен, императорът получава необходимата глътка въздух, която му дава шанс да прегрупира своите армии за предстоящия военен сезон.

Същевременно, положението на Фридирх V изглежда все по-отчайващо. През март Йохан Гьорг, електор на Саксония изразява открита подкрепа за каузата ина императора. Същевременно, Джеймс I публично се отрича от своя зет и отказва да му окаже каквато и да е директна подкрепа. Единствената помощ, която идва от Англия се оказва малка доброволческа сила под командването на сър Хауърд Вер, както и незначителна сума пари, събрана с дарения от протестантите на Острова. Нидерландия е склонна да окаже по-директна подкрепа. Генералните щати разрешават субсидия от 50 000 флорина на месец, но Републиката отказва да отдели войници, с оглед на изтичащото през 1621г. примирие с Испания. Като капак на всичко, през април 1620г., Фердинанд II издава имперски едикт, с който заповядва на Фридрих V да напусне Бохемия или да получи имперска възбрана, с която де факто да загуби и титлата и земите си. Оказва се, че чехите са направили най-погрешния възможен избор и военните действия през 1620г., само допълват мрачната картина.

През пролетта на 1620г. Армиите на Протестантския съюз и Католическата лига застават едни срещу други в югозападна Германия, като град Улм се превръща в зона на най-голяма концентрация на силите. След дълго изчакване, без да водят открито сражение, двете страни се съгласяват на мирен договор, подписан в Улм на 3 юли, 1620г. Съгласно мирът  от Улм, Лигата и Съюзът се задължават да не водят военни действия на територията на германските земи на Свещената Римска империя ( като в тези земи не влиза Боемия). Същевременно, Испания не участва в подписването на договора, което развързва ръцете на Армията на Фландрия да действа в Рейнланд. Само двадесет дни по-късно, армията на Католическата лига, водени от Йохан Церклаес, граф Тили пресичат границата на Бавария и Австрия и започват да се разправят с бунтовниците в Горна Австрия. Изборът на Тили за главнокомандващ не е случаен. Валонецът е опитен ветеран, служил в испанската армия по време на войните й с холандците, а след 1593г. се сражава в редиците на хабсбургските армии в Унгария, където през 1605г. е произведен в чин фелдмаршал. След края на Дългата война, Тили е нает от Максимилиян I Баварски за гланокомандващ силите на Католическата лига, в което си качество той действа по време на кампаниите в Бохемия.  Армията на Тили набързо се справя със зле организираната съпротива на австрийските протестанти. Линц пада в началото на август, а месец по-късно католическите сили влизат в Долна Австрия, където се съединяват с имперската армия на Бокюи и омиротворяват провинцията. На 20 септември, 1620г., обединените католически сили пресичат чешката граница и навлизат в Бохемия. Паралелно с техните действия, саксонската армия, командвана лично от електора Йохан Гьорг нахлува в Лужица, изпълнявайки поетите през март ангажименти. Саксонската армия подчинява Лужица и Силезия почти без да даде сражение. До края на октомври двете провинции са неутрализирани, а саксонците окупират Лужица с цел изхранване и изплащане на ангажираните от електора сили. Октомври се оказва лишен от сражения и в Бохемия, Армията на Тили и Бокюи заобикаля позициите на Мансфелд при Пилзен и се насочва към Прага. Армията на Турн също не успява да въвлече католическите сили в открито сражение и Турн и Мансфелд са принудени да преследват своите опоненти по пътя към чешката столица.

Johann_Tserclaes_count_of_Tilly

Йохан Церклаес, граф Тили (1559-1632г.) – един от най-талантливите и опитни командири в католическите армии. Неговите успехи на бойното поле са ключови за изхода от Бохемския бунт и войната за Рейнския Палатинат.

Докато имперските армии жънат успехи на изток, испанците също не бездействат. Амбрози Спинола, маркиз на лос Балбасес и командващ иберийските сили във Фландрия пресича границата на Палатината през септември и набързо окупира родните владения на Фридрих V. едва няколко крепости успяват да окажат съпротива и да задържат испанския напор, но техните гарнизони са незначителни и не биха могли да  обърнат хода на испанската експанзия. Спинола оставя един от своите заместници – Кордоба, начело на малка испанска сила, която да държи Палатината, а той самия, заедно с основната част от армията си се завръща във Фландрия, където се подготвя за предстоящата война с холандците.

Оказва се че настъпващата зима не сковава ентусиазма на католическата армия. В края на октомври силите на Тили и Бокюи продължават настъплението си към Прага. Протестантите, водени от граф Кристиян фон Анхалт-Барнбург и граф Матиас Турн успяват да изпреварят католиците и заемат отбранителна позиция при хълма Била Хора (Бялата планина), превръщайки го в последен отбранителен редут пред чешката столица. В епохата на маневриране и щадене на войските, повечето католически командири настояват армията да бъде оставена да почива, а укрепената вражеска позиция да бъде обсадена с цел запазване на силите. Граф Тили демонстрира неконвенционално мислене, пренебрегва съветите на своите приближени и заповядва католическата армия да атакува фронтално вражеските позиции. Последвалото сражение, останало в историята като битката при Бялата планина ще реши изхода на Бохемския бунт.

Schlacht_am_Weißen_Berg_C-K_063

Битката при Бялата планина, худ. P. Snaijers

На осми ноември, двете армии ( с приблизително равна численост – около 30 000 за бунтовниците и около 27 000 за имперските сили – бел. авт.) се строяват една срещу друга. Протестантите заемат своите укрепени позиции, надявайки се да пресекат настъплението на имперските сили и залагайки на отбранителна тактика да изтощят и обезкръвят своите опоненти. Протестантския фронт се построява в две линии, подредени около три укрепени батареи, в които е разположена статичната артилерия на бунтовниците. Първата линия е съставена от три пехотни формации, разположени по испански образец – пиконосци в центъра, фланкирани от карета мускетари. Пролуките между пехотните блокове се заемат от кавалерийски ескадрони – шест разположени между цетралното и фланговите пехотни карета и по още два ескадрона най в ляво и най в дясно на линията. Втората линия е разположена дъгообразно зад първата, като центъра й е изтеглен зад централната батарея. Втората линия се състои от три пехотни блока и четири кавалерийски ескадрона. Анхалт, който поема върховното командване, разполага една голяма маса конници в резерв зад левия си фланг. За охрана на лявата и дясна батареи са осигурени по пет кавалерийски ескадрона, които да действат и като резерв.

Имперската армия се построява срещу тях във формата на обърната пирамида, чийто връх сочи към лагера на Тили, а основата е обърната срещу протестантите. Тили разполага силите си в две линии, използвайки шахматно построяване на полковете и ескадроните. Имперската конница е съсредоточена по фланговете, а отделни ескадрони запълват пролуките между пехотните блокове. Тили залага на терциото като формат за подреждане на пехотата, решение, оправдано както от практиката му, така и от факта че много от полковете в армията му са испански или са служили в испански кампании.  Артилерията е фиксирана пред първата бойна линия. Тили също разполага по-голямата част от кавалерията в резерв. Разликата идва от пропорцията – протестантите разполагат с около 6 000 конници, докато имперската армия има в състава си над 8 000, много от тях част от опитните унгарски и хърватски погранични отряди. Любопитно е и присъствието на контингент от 3000 запорожки казаци, изпратени от полския крал (възможно е това да са същите казаци, които атакуват земите на Бетлен година по-рано – бел. авт.).

Сражението се открива с пробна маневра на католическите сили от дясното крило, които наближават срещуположния протестантски фланг. Нивото на противниците проличава в тези първи минути. Протестантите – зле платени и деморализирани от липсата на решителни успехи се разбягват пред настъпващите имперски сили. Този погром изненадва и Кристиан от Анхалт и Тили, но валонският ветеран не губи и миг и заповядва на пехотата от центъра да подкрепи  изненадващото настъпление на десния фланг. Фон Анхалт се опитва да реорганизира своя строй и изпраща сина си, Кристиан II, начело на резервната кавалерия и част от пехотата от втора линия за да запуши пробива и да изтласка католическите сили. Първоначално протестантската кавалерия успява силно да притисне противниковата пехота, но валонските и испански ветерани удържат достатъчно дълго и Тили успява да прати собствения си резерв. По-многобройната католическа кавалерия пречупва протестантската конница, а мудната бунтовническа пехота не успява да се включи в битката и след като дава един неефективен залп започва да се изтегля от бойното поле. Кристиан II е пленен, заедно с полковете под негово командване, а имперската армия започва широко настъпление, преследвайки дезинтегрираната противникова армия. В късния следобед протестантите се опитват да изградят нова отбранителна линия на броени километри от Прага, но и тази рехава съпротива е пометена от католическите сили.

Битката се превръща в тотален колапс за протестантската кауза в Бохемия. Армията на чешките бунтовници на практика престава да съществува. Протестантите губят над 4 000 убити и пленени, докато католическите сили дават по-малко от 1000 убити и ранени. Ден след битката Тили влиза триумфално в Прага, слагайки край на бохемския бунт. Опозорения Фридрих V бяга от Бохемия, а краткотрайната му авантюра му печели прозвището „Зимния крал“.[2] Фиаското на Фридрих е последвано от прекланянето на цялата Бохемска корона пред волята на императора. На 13 ноември Бохемия официално признава Фердинанд II за свой владетел, последвана от Моравия, а в последствие и от Силезия и Лужица. До края на 1620г. от бунта, започнал през 1618г. вече няма и следа. Но защо тогава войната не завършва?

Макар Рейнският палатинат и Бохемия да са загубени, Фридрих V все още разполага с едно последно убежище – Горният Палатинат[3], разположен между Бохемия и Бавария. Именно в тази територия се изтегля граф Мансфелд, начело на остатъците от бунтовническите армии. Граф Тили, след като пропилява лятото на 1621г. в омиротворяване и окупиране на крепостите в югоизточна Бохемия, успява да мобилизира армията си и започва да преследва Мансфелд, вече назначен за генералисимус на чешките армии от Фридрих V. Това назначение е колкото фиктивно, толкова и безпочвено – армията на Мансфелд едва ли наброява повече от 10 000 войници, зле платени, деморализирани и неспособни да окажат реална съпротива. Оказва се, че ограниченията на придвижването и настъпващата зима спасяват протестантската армия. Мансфелд е принуден да изостави Горния Палатинат на милостта на Тили и да се насочи към поречието на Рейн. Макар и не особено ефективна, армията му се оказва достатъчно голяма за да сплаши малката испанска сила, обсаждаща една от последните верни на Фридрих V крепости – Франкентал. След този успех, Мансфелд прави завой срещу течението на Рейн и окупира хабсбургските владения в Елзас, които използва за своя база. Тили, неспособен да догони своя опонент, преследва протестантите по петите, но голяма част от армията му остава в Бохемия и Горния Палатинат, и когато най-после достига Елзас в началото на ноември 1621 г., е принуден да изчака. Испанците отказва да атакуват армията на Фридрих V, тъй като паралелно с преследването из централна Германия, между Испания и Англия се водят преговори. Джеймс I се опитва да спаси своя зет като обещава на Испания Рейнския Палатинат под формата на протекторат[4], ако испанците се съгласяват да изтеглят армиите си от Рейнланд и да убедят Австрия и Бавария да върнат на Фридрих всичките му земи, в случай че той се откаже от кралската корона на Бохемия. Инатливият и горделив Фридрих, макар и да не притежава вече свои земи (след като императора му налага официална възбрана и го обявява за враг на Империята през пролетта на 1621г. – бел. авт.), отказва да приеме условията и продължава войната. Въпреки това, Тили пропуска шанса да довърши Мансфелд преди настъпването на зимата и армиите остават на място в изчакване на следващия походен сезон.

325px-Graf_ernst_von_mansfeld

Ернст, граф Мансфелд (1580-1626г.) – наемник, авантюрист и неуморен враг на Хабсбургите в Германия

През зимата на 1621-22 г., Фридрих V успява да убеди владетелите на Баден и Баруншвайг-Люнебург, че каузата му е кауза на германските протестанти и че падението на Палатината ще бъде последвано от краха на всички протестантски владения. Кристиян Младия, херцог на Брауншвайг и епископ на Халберщад събира една армия от около 10 000 души, навлиза във Вестфалия и през зимата на 1621-22г. плячкосва католическите владения в Мюнстер и Педерборн и се подготвя за придвижване на юг, с цел да съедини силите си с тези на Мансфелд. Гьорг-Фридрих, маркграф на Баден-Дюрлах събира своя собствена армия, която наброява около 11 000 души, и начело на нея поема към Рейнския Палатинат, за да съдейства на Брауншвайг и Мансфелд в борбата им с испано-имперските сили, командвани от Тили и де Кордоба. Основната протестантска сила остава армията на Мансфелд, която към пролетта на 1622 г. се увеличава до 22 000, благодарение на насилствените набори, проведени в Елзас. Така общата численост на протестантските сили по поречието на Рейн достига до над 44 000 души, докато Тили и де Кордоба разполагат с общо не повече от 28-30 000 войници под своите знамена. Разликата отново идва от опита и умението на пълководците и техните войници. Силите на Баден-Дюрлах и Брауншвайг са новосформирани и им липсва боен опит. Армията на Мансфелд, макар и да се е сражавала в Бохемия, познава твърде добре вкуса на поражението, а новите наборници са със съмнителна вярност към своите командири, което предполага високо ниво на дезертьорството. Най-добрия шанс за протестантите е да съединят силите си и да разбият на части  скромните сили на Тили, а след това и испанската армия на де Кордоба. Такъв е и общия план на тримата пълководци – Брауншвайг и Баден-Дюрлах трябва да ликвидират армията на Тили в Палатината, а след това, заедно с Брауншвайг да пресрещнат испанската армия, командвана от де Кордоба, напредваща на свой ред от към Люксембург.

На хартия нещата изглеждат обещаващо, но на практика събитията се развиват по съвсем друг начин. Баден и Мансфелд съединяват своята армия в Палатината и успяват да пресрещнат Тили при Минголсхайм на 27,04,1622 г. граф Тили успява да изиграе добре своите карти, възползвайки се от по-добрата координация на отделните части на армията си. Армията на Католическата лига успява да атакува ариергарда на протестантите, след което да се изтегли в добър боен ред, без да позволи на мудните маневри на Мансфелд да отрежат пътя им за отстъпление. Силите на Тили се изтеглят на север, където месец по-късно се съединяват с армията на де Кордоба. Мансфелд и Баден, неспособни да координират своите въоръжени сили след този половинчат успех поемат в две отделни колони на север, с идеята да се съединят с Брауншвайг и отново да атакуват католиците. Тили и де Кордоба, от своя страна, успяват да се сработят и армиите им действат в унисон. Двамата католически водачи решават да извъртят протестантската тактика срещу самите протестанти. В началото на май, 1622 г., Брауншвайг най-после достига поречието на Рейн и заема позиция край река Некар, където изчаква своите съюзници. Баден и мансфелд решават да прекосят р. Некар на две отделни места, с идеята че Тили и де Кордоба ще разделят своите сили, но това не се случва. На 6 май, 1622г., край Вимпфен, католическите сили настигат и изолират армията на Баден-Дюрлах, която заема дефанзивна позиция. Макар в началото протестантите да издържат на атаките на своите опоненти, един случаен испански снаряд взривява амунициите на протестантската батарея и това води до разстройване на цялата отбрана. Тили не пропуска своя шанс и заповядва масирана атака срещу вражеските позиции, завършила с пълен разгром за армията на Баден, който губи почти всичките си войници (вероятно около 14 000 души), докато Тили и де Кордоба плащат своята победа с живота на около 4500 от своите войници. Победоносната католическа армия завива на северозапад за да догони Мансфелд, преди последния да е успял да се съедини със силите на Брауншвайг.  Католическите сили успват да се вклинят между двете протестантски армии и атакуват силите на Брауншвайг докато те пресичат река Майн при Хехст. Брауншвайг не успява да организира адекватно изтеглянето на своята армия през понтонните мостове и артилерията на Тили и де Кордоба успява да разруши съоръженията. Над 2 000 войници от армията на Брауншвайг са убити или се удавят в Майн, докато католиците дават едва стотина убити. Брауншвайг успява да спаси част от армията си и да достигне позициите на Мансфелд, следван по петите от католическата армия.

karta4_1621-23

Палатинската фаза 1621-1623г.

В средата на юли, неспособен да плаща за услугите на Мансфелд и Брауншвайг, пфалцграфът Фридрих V прекратява договора, сключен с Мансфелд и протестантската армия остава без господар. Това бързо се променя, след като нидерландците, отчаяно нуждаещи се от помощ сключват нов договор с Мансфелд и Брауншвайг. Наемническата армия трябва да се отправи към Бреда, където да се съедини с холандски части и да атакува Армията на Фландрия, която обсажда Берген оп Зоом. Мансфелд и Брауншвайг напускат Елзас, поемат през Лотарингия и северна Франция и навлизат в Брабант от юг. Същевременно, Амброзио Спинола отзовава де Кордоба от рейнския Палатинат и му заповядва да прегради пътя на Мансфелд и Брауншвайг и да блокира сливането им с холандците в Бреда. Двете армии се срещат при Фльорюс (29.08.1622г.) и макар протестантите да пробиват през блокадата на испанската армия, това става с цената на по-голямата част от пехотата им и значителна част от кавалерията на Брауншвайг, който е ранен в ръката в хода на битката (дни по-късно ръката му е зрелищно ампутирана пред погледа на войниците му – бел.авт.). Спинола изоставя обсадата на Берген, но армията на протестантите е така изтощена, че не успява да отреже пътя му за отстъпление. Същевременно Тили, оставен без конкуренция в Рейнския Палатинат се заема да подчини незавзетите от испанците земи на волята на своя господар Максимилиян I. Манерхайм и Хайделберг са превзети до края на есента, а Франкентал, последния останал протестантски бастион пада през 1623г.

Докато Тили и де Кордоба жънат успехи на бойното поле, Джеймс I се опитва чрез поредица от преговори да разреши кризата в Германските земи и същевременно да ожени своя син Чарлз. Преговорите, обаче, пропадат, тъй като Тили отказва да обуздае своето настъпление, а император Фердинанд II има нови планове за земите и титлите на съкрушения Зимен крал. На среща на електорите в Регенсбург, Максимилиян I получава електорската титла на Фридрих V както и земите му докато е жив, след което тази титла и земи трябва да бъдат върнати на потомците на Фридрих V.

Своеволното подаряване на електорската титла разгневява протестантите в Долносаксонския кръг и те предлагат своята помощ на низвергнатия пфалцграф. Граф Мансфелд за пореден път е поставен начело на нова армия, субсидирана от Англия и Нидерландия, която да помогне на Фридрих V. Същевременно Кристиян  Брауншвайг-Люнебург се отправя към  Долносаксонския кръг за да събере нова армия. Тили разгадава ходовете им и поема на север от Рейнския Палатинат и през пролетта на 1623 г.  навлиза в Долносаксонския кръг, където прегражда пътя на Брауншвайг и неговата армия. Неспособен да се съедини с Мансфелд, Брауншвайг завива на запад и се отправя към Нидерландия с надеждата, че войските му ще бъдат в безопасност там. Тили не се отказва от преследването и в крайна сметка настига протестантската армия при Щадлон, само на десетина километра от границата на Нидерландия. В разигралото се сражение (06.08.1623 г.), по-многобройната и опитна армия на Тили помита силите на Брауншвайг, който губи над 2/3 от своите войници (около 13 000 убити и пленени от общо 15 000) срещу само хиляда от двадесет и осемте хиляди на Тили. Новините за разгрома на Брауншвайг достигат до Мансфелд, който разпуска своята армия и също бяга в Нидерландия. Останал без подкрепа и войници, Фридрих V се вижда принуден да се откаже от всякаква надежда за връщане на земите и титлите си. Зимата на 1623 г. Заварва Фердинанд и неговите съюзници като пълни господари на Рейнланд и Долносаксонския кръг, а бунтът на чехите е окончателно неутрализиран, след като през есента на 1623 г., Габор Бетлен, който през лятото на същата година отново навлиза в Унгария, подписва примирие, което ликвидира част от унизителните клаузи на мира от 1619 г.

[1] Испански термин, означаващ личност, която краля издига като свой фаворит.

[2] Защото бил крал на Бохемия само една зима

[3] Владение в централната част на източна Германия, днес част от провинция Бавария, Горният Палатинат е част от владенията на рейнските пфалцграфове до 1648г.

[4] Т.е. – Фридрих V да остане владетел на тези земи, но испанската армия да може безпрепятствено да преминава през тях и да квартирува в крепостите по Рейн