Испанската армия

Най-уважаваната и будеща страхопочитание военна сила в ранномодерна Европа е испанската армия. Славата й, безбройните победи и минималния брой на неуспехите създават около нея ореола на непобедима, всепомитаща военна машина, която изпълва сърцата на враговете със страх, а на съюзниците – с надежда. Испанците се доказват нееднократно срещу всички големи европейски опоненти. В Италианските войни от първата половина на XVI век, те неколкократно унижават френските армии, след това успешно воюват в германските земи, в Тунис, Алжир, Източното Средиземноморие, Нидерландите и Португалия. Единствено единоборството с бунтовните холандци се оказва непреодолимо препятствие за испанците. Въпреки че не понасят поражение в открито сражение, испанската Армия на Фландрия не успява да превземе основните бастиони на вражеската съпротива. Това се компенсира с поредица нови успехи на Иберийския полуостров, Италия и разбира се, паметната победа над османците при Лепанто (1571 г.). Испанската намеса в религиозните войни на Франция е доста успешна, и едва след 1590 г., французите, обединени зад своя нов крал Анри IV успяват да отклонят испанския натиск, отново без да постигнат решителна победа над своя иберийски опонент.

Седемнадесети век заварва испанската армия в сложна ситуация. От една страна, в първите пет години на новото столетие Армията на Фландрия нанася поредица поражения на нидерландците, превземайки редица важни крепости по поречието на Рейн. От друга, както вече видяхме, самата монархия е финансово изтощена и не разполага с ресурсите да продължи своето настъпление. Резултатът е петнадесетгодишно примирие, което отслабва бойната сила на испанските сили в Нидерландите и дава шанс на холандците да пренесат войната по море в колониите, където континенталната армия  е безсилна да се намеси. Ограничените ресурси означават ограничение в броя на войниците – от около 60 000 през 1591г., Армията на Фландрия се съкращава до около 15 000 към 1611 г. Тук е моментът да отбележим, че Армията на Фландрия е нещо като витрина на цялата испанска военна система. Това е единствената постоянно съществуваща испанска сила в Европа, с изключение на гарнизоните в различните територии на монархията и по-специално на трите т.нар. кустодии, разположени в Италия – Сицилия, Неаполитания и Милано, които наброяват общо около 12 000 души, подменяни на няколко години с нови набори от Кастилия и Арагон. Армията на Фландрия е създадена през 1567 г. с пристигането на херцог Алба[1] в Нидерландите и съществува почти без прекъсване до 1706г., когато е окончателно разпусната. Именно тук служат най-опитните полкове подчинени на испанските крале, сражавайки се срещу по-голямата част от държавите в Западна Европа. Армията на Фландрия, макар и насочена основно срещу нидерландците, се превръща в инструмент на испанската външна политика в целия регион. Нейните войници нахлуват във Франция, окупират крепости в Германия и готвят нашествия на Британските острови. Начело на армията застават някои от най-талантливите пълководци, подчинени на Мадрид, сред които изпъкват имената на Фернандо де Толедо, херцог на Алба, дон Хуан Австрийски[2], Алесандро Фарнесе[3], херцог на Парма и Пиаченца и Амброзио Спинола, маркиз на Лос Балбасес.[4] Всеки един от тях оставя своя отпечатък върху развитието и структурата на Армията на Фландрия и използва по различен начин нейните офанзивни и дефанзивни качества. В контекста на Тридесетгодишната война, Армията на Фландрия служи най-вече за притискане на Нидерландия и подчиняване на протестантските държави по поречието на Рейн. От 1635 г., Армията все по-често воюва на юг, срещу Франция, като кралството на Бурбоните остава единствения й опонент след подписването на Вестфалския мир през 1648 г.

Армията на Фландрия била крайния продукт на една военна система, която започва своята еволюция още в края на XV век, под вещата диктовка на Гонзало Фернандес де Кордоба, останал в испанската история като Великия капитан. В началото на  XVI век, новсформираната Испания се оказва въвлечена в голямата игра на европейските сили, борейки се с Франция за надмощие в Неаполитания и Апенините като цяло. Тук испанците, свикналите да воюват с лековъоръжените арабски конници от Гранада[5], се срещат с бронираната френска кавалерия (т.нар жандарми) и могъщите швейцарски копиеносци, които олицетворяват цвета на офанзивната средновековна тактика. За да се справи с тази, на пръв поглед, непреодолима сила, де Кордоба разработва дефанзивна тактика, насочена към спиране на вражеския удар и нанасяне на контраатака след като инерцията на врага бъде сломена. За целта той комбинира ядро от копиеносци, въоръжени по подобие на швейцарците, допълнено от воини, въоръжени с меч и малък кръгъл щит, които разполага в плътна формация, по чийто флангове разполага карета от стрелци, въоръжени първоначално с арбалети, а в последствие – с аркебузи и мускети. Тази нова формация получава името терцио ( тъй като теоретично трябвало да се състои от три полка с обща численост 3 000 души) и се превръща в гръбнака на испанската сухопътна мощ.  Терциото си служи умело с изкопаването на траншеи и насипи, с които да засили позициите си срещу противниковите атаки, а де Кордоба често не наричан „баща на окопната война“. Резултатите не закъсняват. Пехотата на испанците успява да задържи противниковия напор, след което леката кавалерия, съставена от ветерани от войните с Гранада атакува фланговете на изтощените врагове и ги преследва. Макар французите да постигат няколко впечатляващи успеха, тяхната агресивна тактика е окончателно пречупена при Павия (1525г.) и терциото се превръща в образец за европейските армии.

Така организираната подредба търпи постоянно развитие в хода на  XVI век. Мъжете, въоръжени с мечове постепенно изчезват, а арбалетите са изместени напълно от аркебузата, която в последствие е заменена от мускета Самият мускет също търпи развитие – подобряване на затвора, олекотяване на дулото, най-общо стандартизиране на калибъра и опростяване на системата за стрелба.  Променя се и съотношението копиеносци:стрелци, като към 1600г. то е около 2 към 1 в полза на копиеносците, а през 1635 г. е фиксирано на 1:1.

Армията на Хабсбургите в Мадрид е испанска само до толкова, до колкото показва на чий владетели служи. Етническият състав е изключително разнообразен. Армията на Фландрия отново служи като отличен пример. В нея са официално признати шест основни „нации“ – испанци, германци, валонци, англичани, бургундци[6] и италианци. Испанците идват най-вече от провинциите на короната Кастилия, макар да се срещат и арагонци и наварци, които се явяват като доброволци, тъй като наборите в тези две корони са силно ограничени от местните парламенти.  Под германци администрацията в Мадрид разбира всички хора, родени в рамките на Свещената Римска империя. Преди Тридесетгодишната война, германските наемници представляват сериозен контингент, но с напредване на войната, броят им в испанската армия намалява значително, тъй като германските наемници се преориентират към армиите на Швеция и Австрия. Валонците са жителите на Испанските Нидерланди – т.е. всички католици и (в по-редки случаи) протестанти, които признават властта на кралете в Мадрид и не са част от Нидерландската република. „Англичани“ е обобщаващото наименование на всички мъже, идващи от Британските острови. В по-голямата си част това са ирландци, но се срещат и английски и шотландски роти, съставени най-често от католици, прогонени от напредващата в земите им Реформация.. Бургундците са френскоговорящите войници, идващи от Артоа и Франш Конте, бившите части на Бургундското херцогство. Италианци остава общото название на всички войници, идващи от Апенините, без значение дали са родом от испанските владения на полуострова или идват от някоя от останалите държави, разположени на територията на днешна Италия. Според строга формула, спазвана, а в последствие и узаконена от испанските власти, прякото командване на различните „национални“ полкове се полага само на хора от съответния произход, като етническото разграничаване се задълбочава още повече. Така например кастилците не командват арагонци, а а англичаните – ирландци или шотландци. Испанските власти имат различно отношение към различните националности. Войниците от Иберия са най-високо ценени, следвани от италианците и бургундците. Валонците и германците се намират под постоянно подозрение, тъй като са сродни по произход на основните опоненти, с които воюва Испания. Друг механизъм, базиран на етническа основа е разположението на различните „национални“ полкове из териториите на монархията. Още в средата на XVI век, испанските власти възприемат идеята, че войниците служат толкова по-ефективно, колкото по-далече се намират от родните си провинции. Тази логика почива на факта, че армия, разположена на собствена територия се дезинтегрирала в следствие на улесненото дезертиране, което е основния бич за армиите през ранномодерната епоха в Европа. По тази схема, валонците били пращани да служат в Испания, испанците – в Нидерландия, а германците – в Италия. Разбира се, във време на тежка криза и по-продължителен конфликт, подобни мерки остават по-скоро пожелателни. В критичните години от Тридесетгодишната война, Мадрид не подбира етническата принадлежност при окомплектоването на подкрепления за Армията на Фландрия или при формирането на другите армии, служещи в Италия и в самата Испания.

Жертва на критичните ситуации и ожесточените и продължителни войни става и наличието на тренирани войници. Още Карл V започва да разработва система, според която новобранците от Кастилия и Арагон (бисоньос) се изпращали за няколко години в италианските гарнизони, където дас натрупат опит и да усвоят военния ред в хода на конфликта с Османската империя и берберските пирати, както и при потушаването на бунтове в самите италиански провинции. Макар османците да остават перманентна заплаха, реалните сблъсъци са спорадични. Битките с пиратите са по-чести, но не така мащабни и са далеч по-малко загуби. Това дава шанс чрез кустодиите, за които вече споменахме, да се сформира един резерв от около 12 000 опитни, тренирани войници, които в последствие могат да подсилят испанските сили в  горещите конфликтни зони – най-вече във Фландрия и германските земи. Именно по тази система започва да се подсилва Армията на Фландрия, като на всеки две или три години съществуващите кустодии са предислоцирани в Белгия и заменяни от нови набори бисоньос в Италия. Тази система работела отлично до към 1630г., когато войната в Свещената Римска империя, комбинирана с подновения с пълна сила конфликт срещу Нидерландия започва да изчерпва готовия резерв и граф-херцогът Оливарес е принуден да изпраща все по-голям процент новобранци на своите командири, които отчаяно се нуждаят от ветерани за да се борят с нарастващите армии на протестантите. Когато през 1640г. в Арагон, Португалия и италианските провинции избухват поредица от бунтове, тази система е окончателно унищожена.

Директния набор на армията става на базата на два принципа. Първия е насочен към земите, подчинени директно на испанската корона и е свързан с набора на мъже от различните владения на короната. Това става с издаване на патент от страна на краля до всеки отделен капитан, който трябва да набере определен брой войници от определена територия и да формира свой полк. След като капитанът рекрутира определения от патента брой мъже, годни за служба, на възраст между 16 и 50 години, той трябва да ги представи пред кралски инспектор, който да удостовери, че мъжете отговарят на изискванията за служба и че броят им съответства на списъците. Наборниците получавали една месечна заплата, снаряжение и безплатен подслон и храна, след което се изпращали към дестинацията на която бил назначен полка.

Втората схема за набиране на войници ставала посредством т.нар. Контрактори. Това са лица, най-често поданици на чужди страни, които в замяна на фиксирана първоначална сума и последващо възнаграждение за определен период от време, осигуряват фиксиран брой войници от родната си или друга страна. Използването на контрактори е удобен вариант за рекрутиране на войници от неутрални страни, без това да застрашава дипломатическите отношения на междудържавно ниво. Контракторите имат предимството по-бързо да мобилизират нужния брой войници, както и да доставят въоръжени и обучени мъже, за разлика от капитаните, които в повечето случаи събирали новобранци. За разлика от събираните с патент полкове, тези, набирани чрез контрактори се командвали от офицери, назначени от самия контрактор, докато при издаване на патент, краля назначавал целия офицерски състав. Този компромис по отношение на командирите бил необходим в извънредни ситуации, когато скоростта на мобилизация била от съществено значение за хода на даден конфликт.

Принципно, испанската монархия се стремяла да комбинира двата метода – патенти за владенията на Хабсбургите и контрактори, когато са необходими войници от чужди страни. Тази схема работела чудесно до тогава, докато кралските владения в Испания и Италия успяват да осигурят достатъчно хора, които да бъдат рекрутирани чрез патенти. В края на XVI век това се променя. След поредица от тежки чумни епидемии (поне три между 1590 и 1630 г. – б.а.), кралските владения в Кастилия започват да се обезлюдяват. Населението на градовете намалява значително, а според една статистика, само между 1590 и 1600 г., населението на Кастилия намалява с над 8%. Това създава сериозни трудности пред капитаните, които все по-трудно попълват зададените им от патента квоти. За да се справят с хроничния недостиг на войници, испанските власти прибягват до поредица мерки – принудителен набор, записване на престъпници, принуждаване на аристокрацията да финансира на свои разноски част от населението от своите имения, свикването на градското опълчение в зоната на военни действия. Но най ефективната форма се оказва използването на контрактори в кралските земи. Макар тази практика да датира още от края на XVI век, едва след 1635г., употребата на контрактори се превръща в масово явление в испанските и италиански владения на монархията. Системата е доста по-скъпо струваща на хазната, но се оказва, че това е единствения начин за ефективен набор на по-голям брой войници, от които гарнизоните и Армията на Фландрия изпитват все по-остра нужда. След 1648 г., когато войната между Испания и Франция продължава, крал Фелипе IV (1621-1665 г.) се вижда принуден да наема доскорошните си врагове – холандците, както и множество протестантски отряди от Свещената Римска империя, останали без работа след подписването на Вестфалския мир.

Интересна разлика се наблюдава при обезпечаването на войниците със снаряжение. Оказва се, че за разлика от липсата на достатъчно годни за служба войници, териториите на короната са повече от способни да осигуряват армията с оръжия и брони. Манифактурите в Милано и Толедо, както и неутралните арсенали във Франкфурт, Лиеж и Нюрнберг били повече от доволни да предоставят всичко, от което се нуждаели кралете в Мадрид, стига разбира се, монархията да плащала редовно. Именно тук започват проблемите. С напредването на войните, короната все по-трудно успява да намери необходимите финанси за закупуване на снаряжение. Перманентната корупция, източването на държавни финанси в различните етапи на финансиране на армията, както и все по-широката употреба на контрактори пречат на испанските власти да осигуряват своите наборници с необходимата екипировка. След 1620г. се оказва по-евтино да се въоръжават мускетари отколкото копиеносци или конници, което и обяснява промените в съотношението  между стрелци и копиеносци в терциото.

В хода на XVII век, испанската армия започва постепенно да губи своята позиция като непобедима и доминираща сила по бойните полета на Европа. Постоянните недостатъци по отношение на финанси, снаряжение и личен състав непрекъснато подкопават способността на Армията на Фландрия да изпълнява поставените й от правителството цели. Въпреки този постоянен упадък, армията се представя изненадващо добре в началния и междинен етап на Тридесетгодишната война и едва след 1640 г., когато ресурсите на Испания са погълнати от бунтовете в Португалия, Арагон и Италия, Армията на Фландрия е оставена да се справя както може с все по-тежкото положение в което се намира, притисната от холандците на север и французите на юг.. Въпреки поредицата от неуспехи в периода 1641-48г., сключването на Вестфалския мир дава шанс на испанските сили да поемат глътка въздух и да продължат борбата с Франция, която завършва едва през 1659г., с подписването на мира от Пиренеите.

[1] Испански пълководец, пратен от Фелипе II да потуши бунта на протестантите в Нидерландия.

[2] Полубрат на Фелипе II, командва испанския флот в битката при Лепанто. В последствие е изпратен като генерал-губернатор на Нидерландия за да се бори с бунтовните холандци.

[3] Италиански благородник и генерал на испанска служба, който е основен инициатор на унията на католическите нидерландски провинции, подписана в Арас.

[4] Италианец, служещ на испанска служба. Командва Армията на Фландрия в един от най-драматичните периоди в нейната история.

[5] Арабско емирство в днешна южна Испания, съществувало до 1492 г.

[6]  От херцогство Бургундия, разположено в дн. източна Франция