Берберските Войни

УВОД

Берберските войни са един особен конфликт, който остава не особено популярен в Европа. Сблъсък най-вече на търговски и икономически интереси, те противопоставят младата държава САЩ срещу вековната традиция на средиземноморското пиратство, в лицето на пиратите от Берберският бряг – крайбрежните области на днешните Мароко, Алжир, Тунис и Либия. От формална гледна точка, до колкото пиратите признавали султана в Истамбул за свой сюзерен, Берберските войни са конфликт между САЩ и Османската империя.

Съвременната историография подхожда по особен начин към този конфликт. Докато европейските историци го разглеждат като сблъсък на икономически интереси, съвременните американски писатели, особено след 11.09.2001г. разглеждат Берберските войни като началото на борбата между САЩ и тероризма[1]. Разбира се, едно подобно разглеждане на конфликта звучи смехотворно и абсурдно за обикновения читател, който с лека ръка ще отхвърли подобно твърдение, като поредната американска глупост. От друга страна, подобно антитерористично тълкуване на конфликта безспорно идва като опит за легитимация на презокеанските авантюри на САЩ през последните десет години.

Във всеки случай, историографията на САЩ има известна склонност към хиперболизиране на определени епизоди от своята история, което, разбира се, е обяснимо за една страна, страдаща от комплекса на „краткото съществуване”. Във всеки случай, Берберските войни отбелязват първият презокеански военен ангажимент на младата американска държава, който предвид възможностите на противника, се оказва добра възможност за постигане на международен престиж, най вече за американският флот и популярната днес морска пехота. И ако това важи по-скоро за Първата берберска война (1801-1805г.), то Втората (1815-1816г.) е възможност за САЩ да поизлъска накърненото си самочувствие след войната с Великобритания от 1812г.

ЧАСТ I – БЕРБЕРСКИЯТ БРЯГ

Берберският бряг винаги е бил особена част от Средиземноморският свят. Първоначално владение на Картаген и Рим през Античността, тази територия попада в ръцете на вандали, византийци и накрая е завладяна от войските на Умаядите. След разпадането на Умаядския халифат през 750 г., Берберският бряг става последователно владение на няколко местни берберски династии, зависими от Алмохадите и Алморавидите в Андалусия и от Фатимидите и Аюбидите в Египет. След възцъряването на мамелюците в Египет, техните владетели подчиняват пряко Триполитания, а Тунис остава васална територия. Що се отнася до крайбрежието на Алжир, то остава свободна територия, като всеки отделен град, се управлява от собствен, местен владетел. Основното препитание на местните моряци станало пиратството.

След завладяването на Мамелюкската държава от Селим I (1512-1517г.) през 1517г., оставило цялото централно и западно африканско крайбрежие на Средиземно море без сюзерен. Тази свобода направила пиратите по-дръзки и скоро техните рейдове обхванали цялото западно и централно Средиземноморие. Техните апетити скоро им навлекли гнева на могъщя владетел на Католическата монархия и император на Свещената Римска Империя – Карл V (1516-1556г., Император от 1520г.). Той се съюзил с Венеция, Генуа и Папството и започнал контра офанзива срещу пиратите. Едновременно с възшествието на Карл V, още две личности, изменили Средиземноморската история се качили на голямата сцена. През 1517г. начело на Османската империя застанал младият и амбициозен Сюлейман I. Година по-късно, с помощта на османците, Каир ад Дин, наричан от европейците Барбароса станал господар на Алжир. Барбароса бързо разбрал че се нуждае от съюзник за да се справи с католическата контраофанзива, ето защо побързал да приеме протегнатата ръка на османския султан. Сюлейман от своя страна добре знаел, че ако към своята флота прибави и тази на берберските пирати, морската мощ на Османската империя ще съперничи с тази на целия католически лагер. Барбароса бил обявен за паша на Алжир, а по-късно и за капудан паша[2] на османската флота. Този съюз съвсем не обезкуражил Карл V който повел своите предимно испански войски на юг и дори успял за известно време да завладее Тунис и част от алжирското крайбрежие. Сблъсъците между мюсюлмани и католици продължили непрекъснато, чак до Войната на Свещената лига (1682-1699г.), която отслабила османската мощ и империята преминала в отбрана.

Въпреки сломената мощ на османците, берберските пирати продължили своите рейдове и през XVIII в. Техен противник вече не била отслабената Испания, а Ордена на Хоспиталиерите от Малта, които през предишните два века действали в сянката на своите Хабсбургски сюзерени. Пирати и рицари воювали с прекъсвания през целия XVIII в. И едва с превземането на Малта от Наполеон (1798 г.) Конфликта бил прекратен. Изчезването на Малтийския орден създало опасен силов вакуум, който пиратите успели да използват. Блокирането на Средиземноморието за британската флота и заетостта на французите, дали възможност на пиратите отново да засилят позициите си и в рамките само на няколко години, те се превърнали в същата заплаха, която представлявали и по времето на Барбароса. Техни жертви ставали най-вече търговски кораби, без значение под какъв флаг плавали. Европейците, заети с поредната Коалиционна война срещу Франция можели само да скърцат със зъби и безучастно да гледат продължаващите пиратски рейдове. Все пак, за да имат по-стабилна международна позиция, пиратите все още признавали османския султан за свой сюзерен.

ЧАСТ II – ПЪРВАТА БЕРБЕРСКА ВОЙНА (1801 – 1805 г.)

Американски търговски кораби пътували в Средиземно море като част от британският флот още от края на XVII в. До началото на Американската революция, те били защитени от набезите на пиратите, заради договорите, които Великобритания подписвала неколкократно през целия XVIII в. След началото на Революцията, протекцията на съдовете на САЩ се поела от французите, съгласно договора между двете страни от 1778г. След посписването на Парижкия мир, САЩ трябвало сама да се погрижи за сигурността на своите кораби и граждани. За целта, конгресът гласувал изплащането на определена сума на пиратите, за да стоят те настрана от американските кораби. Този ход се оказал напълно погрешен, тъй като веднъж надушили лесната печалба, пиратите поискали да им се плаща откуп, който надвишавал като сума гласуваното от конгреса. През 1785г. посланниците в Париж и Лондон – Томъс Джеферсън и Джон Адамс били изпратени да преговарят с посланника на Триполитания в Лондон – Сиди Хаджи Абдулрахман Аджа. И Джеферсъм и Адамс били съгласни, че плащането на трибут няма да донесе нищо добро, но Джеферсън настоявал че трябва да се плаща, докато не бъде екипирана достатъчна добра Щатска флота, която да се справи с пиратите. Ситуацията в САЩ била сложна. Фракциите вътре в Конгреса се борели да наложат своите виждания за развитието на страната. В крайна сметка надделяло мнението на Демократите-републиканци на Джеферсън, които смятали че водене на активна външна политика в посока Стария свят само ще спъва развитието на САЩ. Те вярвали, че усилията на външната политика трябвало да се концентрират на запад. Ето защо те се съгласили да плащат трибут. Данъка бил плащан в продължение на 15 години и възлизал на около 1 милион долара годишно. Оказало се, че през 1800 г., плащанията за откупи и трибут на пиратите възлизали на 20 процента от годишния приход на САЩ.

Томъс Джеферсън, подкрепян от Джордж Уошингтън[3] и други членове на конгреса, се обявил срещу изплащането на трибута. Тяхната позиция се базирала, освен на големите разходи, на обновената американска флота. След 1794г. американските военноморски сили били реформирани и подсилени като количество и огнева мощ. Джеферсън смятал че новата флота може да нанесе решаващ удар на пиратите и да прекрати унизителната зависимост на САЩ.  След като станал президен на САЩ през през март 1801 г., Джеферсън отказал да плаща трибут на пиратите. В отговор пашата на Триполи избил офицерския състав на един от американските кораби в Средиземно море. Това означавало война и Джеферсън бил готов да я води. Алжир и Тунис не се присъединили към Триполитания.

Джеферсън изпратил група фрегати в Средиземно море, за да защитават интересите на страната в региона. Начело на флотата застанал опитния морски вълк Едуард Прембъл, който се би сражавал за САЩ по време на Революцията, а след това и в Пасифика. Първото стълкновение между американската флота и пиратите станало през 1801г., когато „ЮСС Ентърпрайз” потопил един от главните кораби на Триполитания – „Триполи”. През следващата година, въпреки засиленото военноморско присъствие, американците не успели да постигнат решаващ удар срещу пиратите. През 1803г. Пребъл успял да наложи блокада на берберските пристанища в Триполитания и сериозно притиснал пиратите чрез поредица от успешни рейдове срщу пристанищата им и разположените в тях кораби. През октомври, 1803 г., пиратите успели да заловят един от основните американски кораби – „Филаделфия” и го използвали като оръдейна батарея в пристанището на Триполи. Щатската флота подготвила операция за потапянето на кораба и на 16.02.1804г. лейтенант Стивън Декатър, начело на отряд морски пехотинци успял да се промъкне на кораба, справили се с пиратите, които го охранявали и го подпалили и потопили.  През юли започнала нова американска офанзива срещу Триполи, но въпреки отчаяните атаки на американската флота, града оставал непревзет. Американското командване започнало да търси друг изход и на бившия посланник Уилям Ийтън било поверено командването на еднин контингент от морски пехотинци и арабски, гръцки и берберски наемници, които прекосили Либийската пустиня и след решителна битка овладели пристанището Дерна. Победата при Дерна влиза и в химна на Морската пехота със строфата „до бреговете на Триполи”.

Изправен пред настъпващите по суша и море американски части и заплашен от преврат, пашата на Триполи, Юсуф Караманли, се съгласил на примирие. То било подписано на 10.06.1805г.  Изненадващо, постигнатото с оръжие не било защитено от дипломацията. Според втора точка от договора, пиратите трябвало да освободят 300 американски пленници. В замяна, американците щели да освободят пленените 100 пирати и щели да заплатят 60 000 долара за разликата от 200 пленника. Извадено извън контекста на войната, този договор може да ни накара да мислим, че САЩ загубили войната. Явно някои от съвременниците също отценявали така договора, особено Уилям Ийтън, който смятал че постигнатото от него и мъжете му при Дерна било обезмислено от дипломатите. Половинчатата победа не разколебала пиратите и още през 1807 г. алжирските пирати отново започнали да пленяват американски кораби и граждани. Започналата през 1812 г. война с Великобритания попречила на САЩ да реагира адекатно на новата ситуация.

В крайна сметка Първата Берберска война донесла повече полза на американският флот от колкото на САЩ. Флотата се сдобила с безценен опит и за първи път била използвана в бойни действия далеч от бреговете на САЩ. Натрупалите опит по време на войната екипажи взели активно участие в последвалата война с Великобритания.

ЧАСТ III – ВТОРАТА БЕРБЕРСКА ВОЙНА (1815 – 1816 г.)

„Война” е доста силно определение за конфликта между САЩ, Великобритания и Нидерландия от една страна и пиратите от Алжир от друга. За разлика от първия конфликт (1801-1805 г.), сега проблемът с пиратите бил разрешен в рамките само на една година.Този път, пиратите нямали възможност да се възшползват от уложнения в международното положение, тъй като след Виенският конгрес, Европа била умиротворена и големите морски сили били решени да прекратят вредната пиратска практика.

Конфликтът между пиратите и САЩ започнал още през 1807г. когато били първите нападения на алжирските пирати над американски търговски кораби. Тъй като били заети с конфликта с Великобритания, САЩ се съгласили отново да плащат трибут на пиратите. Това продължило до 1815г., когато войната с Великобритания приключила и САЩ отново имали възможност да се задействат в Средиземно море. След като пашата на Алжир обявил че американците са закъснели с плащането на данъка, той изгонил техните представители и обявил война на САЩ. Реакцията на Конгреса била своевременна. Прочулия се по време на Първата Берберска война – комодор Стивън Декатър отплавал начело на 10 кораба за Алжир. Скоро след като преминали Гибралтар, американците съумели да пленят два от алжирските кораби. Това принудило пашата на Алжир да моли за мир. Американците приели, при условие, че пиратите ще спрат да нападат американски кораби и ще осовбодят всички взети заложници. След като постигнали задоволителен за тях договор, американците поели към Тунис и Триполи за да принудят местните паши да подпишат подобни споразумения.

Доката американците плавали към Триполи, пашата на Алжир отхвърлил подписаното споразумение и отново се обявил срещу САЩ. Това предизивкало намесата на Великобритания. Начело на няколко линейни кораба, които блокирали пристанището Алжир, британският дипломат виконт Ексмаут пристигнал в столицата и се срещнал с пашата и договорил с него освобождаване на взетите пленници и прекратяване на пиратските атаки. Пашата приел, но възникнал проблем с предаването на заповедите и малко след отплаването на британците, над 200 християни от Корсика, Сицилия и Сардиния били изклани. Това предизвикало острата реакция на Великобритания и Нидерландия, които изпратили нова, съвместна ескадрила под командването на виконт Ексмаут. След деветчасови бомбардировки на град Алжир и пристанището, по време на които пиратите загубили голяма част от корабите си, както и доста от наземните си батареи, пашата капитулирал.

На 24.09.1816 г. било подписано ново споразумение, съгласно което берберите освобождавали над 1000 пленници, връщали на американците платените трибути и се задължавали да не нападат повече американските съдове в Средиземно море.

Втората Берберска война окончателно сломила мощта на берберските пирати и поставила начало на техният залез. Прекратяването на големите европейски войни и напредъка във военното дело, предизвикан от Наполеоновите войни, дали възможност на европейските държави и САЩ да построят модерни флоти, които не оставяли никакъв шанс на пиратите. Петнадесет години след края на Втората Берберска война, алжирските пирати били разгромени от армията на Луи Филп, а Алжир станал владение на Франция.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Берберските войни бележат началото на американската военна намеса извън пределите на собствения им континент. За първи път по време на Берберските войни, флага на САЩ се развял над завладяна вражеска територия. Победата във войните била по-скоро морална отколкото реална. Нито една от двете войни не унищожила пиратите, нито пък им били отнети съдове и пристанища. Единствено паричната компенсация към САЩ по договора от 1816г. била по-сериозен удар. Но за младата американска флота, особено след неособено убедителното представяне на страната в Американо-Британската война от 1812г., Берберските войни били шанс да се докаже и да натрупа опит в реални бойни действия. Друга военна част, която се облагодетелствала от войната с пиратите била Морската пехота, която спечелила някои от първите си победи по бреговете на Северна Африка. Противно на съвременното схващане за някаква антитерористична кампания от началото на XIXв., войната с пиратите по нищо не се отличавала от войните които британци, французи, испанци и рицарите на Св. Йоан били водели в предходните векове.

БИБЛИОГРАФИЯ:

Литература:

Пол Джонсън – История на американския народ; ИК Рива, С 2002

Алън Бринкли – История на американския народ; ИК Рива, С 2001

Робер Мантран –  История на Османската империя; ИК Рива

Ибрахим Карахасан-Чънар –  Светът на Исляма Т.2: Турският свят, Персия / Иран / , Индия, Черна Африка, Новото време и Балканите; ИК Лик , С2006

От интернет:

http://www.state.gov/r/pa/ho/time/jd/92068.htm

http://en.wikipedia.org/wiki/First_Barbary_War

http://en.wikipedia.org/wiki/Second_Barbary_War

http://www.yale.edu/lawweb/avalon/diplomacy/barbary/barmenu.htm

http://www.heritage.org/Research/NationalSecurity/hl940.cfm

http://history1800s.about.com/od/americanwars/tp/barbarywars.htm

http://grunt.com/scuttlebutt/corps-stories/othereras/barbarywars.asp


[1] Jefferson’s War: America’s First War on Terror 1801-1805 by Joseph Wheelan; Sep 20, 2004

“America’s first response to terrorism: the Barbary pirates and the Tripolitan War of 1801”.(BARBARY PIRATES): An article from: Military Review by Bradley E. Smith (Digital – Feb 16, 2007)

[2] Или върховен главнокомандващ. Титлата има различно изписване в различните исторически съчинения.

[3] Аз лично съм привърженик на коректното изписване на имената, ето защо си позволявам да използвам Уошингтън, а не погрешно наложилото се в България „Вашингтон”.

2 thoughts on “Берберските Войни”

  1. за твое сведение, ти който си привърженик на коректното изписване, погледни как се изговаря в днешна Англия Ватерло! Изговарят го Уотърлу и отиди и го кажи на англичаните да го изговарят Ватерло момче поанглосаксончено!

  2. Бисер, не разбирам Ватерлоо какво общо има с настоящата статия, но добре. В случая не е важно как го изговарят англичаните, а как го изговарят белгийците. Предполагам ти също предпочиташ името ти да се изговаря Бисер а не Бисър, така че това вероятно се е отнасяло и за Уошингтън…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s