Балканите

Балканската война започва през 1875г. Това е заключение, което мнозина от вас могат да сметнат за смешно, наивно или дори абсурдно. Но то е факт. Именно с избухването на въстанието в Босна и Херцеговина се слага началото на един необратим процес, който 40 години по-късно ще доведе до краха на Османската империя в Европа и прекрояването на полуострова по един нов къде повече, къде по-малко, национален стандарт. Когато босненци се вдигат на бунт през 1875г., те не са мислели, че тяхната храбра борба, провокирана от своеволията и данъчната политика на османските аги в провинцията ще се окаже бурето с барут, което да разпарчетоса грижливо поддържания от Великите сили Балкански ред. Няма особена полза да разглеждаме подробно процесите, които водят до събитията от 1912-13г. Тяхната същност е, като цяло, формулирана и добре описана в множество монографии. Достатъчно е само да маркираме основните пунктове в този еднопосочен процес, който води до краха на една вековна система и появата на нов, стабилен и агресивен модел държави, всяка водена от своята собствена национална политика и териториални аспирации.

Въстанието в Босна, подхранвано с пари, оръжие и мъже от Сърбия и Черна гора неминуемо въвлича последните две в открит конфликт с Османската империя. Черна гора, както обикновено, е първа в обявяването на война, последвана от Белград. И докато черногорците се възползват от своите непристъпни планински земи и отбиват атаките на османските сили, идващи от Албания, сърбите се представят доста посредствено. Армията им е позорно бита от османските аскери, чието настъпление на няколко пъти е спирано от храбрия отпор на българските и руски доброволци, служещи в корпуса на генерал Черняев. Изправени пред загубата на Ниш, сърбите бързат да подпишат примирие и да изгонят българските и руски войници, които се насочват към Румъния. За правителството в Белград става ясно, че страната не разполага с ресурсите и подготовката да води самостоятелна война с Османската империя. Разгрома на Сърбия дава шанс на османците да пренасочат силите си към Босна и да разгромят въстанието там.

Karta1_1876

Балканите 1875-1877г. – Балканските въстания и Сръбско-черногорско-османската война (1876-1877г.)

В тази по-широка картина се вписва и Априлското въстание, избухнало месец и половина преди Сърбия да обяви война на османците. Българската инициатива, уви, се оказва доста по-слаба и с доста по-ограничена народна подкрепа, от колкото са се надявали апостолите от четирите революционни окръга. Липсата на стиковка между окръзите, недостатъчното оръжие, множеството предателства и явната апатия на част от областите води до сформирането на относително малък по обхват ареал на въстанието, който лесно е задушен от нередовните части  от черкези и местни мюсюлмани, използвани от губернатора на Румелия преди идването на редовната войска. Всъщност употребата на башибозука се оказва най-сериозната грешка на османците. Неконтролируемите орди разграбват и опожаряват българските земи, а зверствата им засягат и много области, в които населението реално не се надига на бунт. Като добавим и параноята, с която османските власти се заемат да наказват българската интелигенция и по-заможното съсловие във всички земи на Екзархията, се получава една ситуация, която болезнено напомня на свръх агресивната вътрешна политика, водена днес от режимите в Близкия Изток. Подобно на арабските проблеми днес, страданията на българите тогава фиксират вниманието на европейската общественост, предизвикват бурни реакции сред политическите и интелектуални кръгове и дават шанс на Русия да изиграе ролята, която днес САЩ се опитва да играе спрямо онеправданите народи по света. Разбира се, сравнение между двата процеса може да има само в по-общ план. Докато САЩ днес преследват чисто икономически интереси, руската политика, поне до известна степен, се диктува и от идеите на панславизма и славянофилството, които тогава играят сериозна роля за формиране на политическия климат в Санкт Петербург. Разгромът на Сърбия и опасността за самата й столица  действат като допълнителен лост, който изважда руската политика от пасивната линия, която страната следва след Кримската война (1853-56г.) Своя шанс за намеса съзира и Австро-Унгария, която вижда в Балканите шанс за нова реализация, след като пердаха, който отнася от Германия през 1866г., завинаги затваря пътя на Виена към  налагане на влияние в западна посока. Двуединната монархия бърза да потърси схеми за своя собствена изгода, докато същевременно се опитва да контрира засилващото се руско влияние.

Историята на дипломатическите и военни ходове, очертаващи хода на руската и австрийската политика са добре описани и познати както на историците, така и на публиката. С помощта на Австро-Унгария, Русия получава мандата на жандарм, който да накаже османците за прекомерните жестокости срещу балканските християни. Условието е просто – Русия няма да прекроява картата на Балканите без предварително да се договори с другите Велики сили на нарочна конференция. Александър II и канцлера Горчаков приемат, но руския посланик в Цариград – граф Николай Игнатиев демонстрира един характерен модел на своеволие, който ще видим и в хода на Балканските войни.  Именно графът е архитект на т.нар. Санстефанска България, съзнавайки ясно, че хода му ще доведе до криза между Русия и другите велики сили. Трудно е да дефинираме точните мотиви на Игнатиев без да рискуваме да се заплетен в сложната игра на русофили и русофоби, но е важно да се отбележи, че в схемите на Игнатиев, характерни със своята комплексност и мащаб, българския въпрос е само един от възможните лостове за оказване на натиск в други посоки, важни за Русия. В този смисъл, не бива да ни изненадва факта, че в Берлин Русия лесно се отказва от Санстефанското княжество за сметка на сигурните си и стратегически придобивки в Кавказ. Северната империя не се посвенява и да даде Северна Добруджа на Румъния за да фиксира отново своето присъствие в дунавската делта чрез получаването на Южна Бесарабия. Австро-Унгария също получава това, за което отива в Берлин – Босна и Херцеговина и възможността да прикотка Сърбия в своя лагер, след като Белград ревниво се сърди на Русия за преференциите, които Петербург  демонстрира по отношение на българите. Австро-Унгария успява да блокира и ефективния излаз на Черна Гора на Адриатика, въпреки че малката планинска страна се е сражавала непрестанно в продължение на две години, отвличайки вниманието на османските сили в Албания. Разделянето на България на пет (по нашата историография) части създава сериозно напрежение вътре в новосъздадената държава, а налагането на санстефанския модел се превръща в опасна външнополитическа химера, от която България ще се избави, от части, едва с краха на националната идея в Ньой през 1919 г.

Karti_od_Sanstefan_i_Berlinski_kongres_1878

Балканите след Сан Стефано (03,03,1878г.) и Берлин (13,07,1878г.)

След Берлин, положението на Балканите се оказва дори по-сложно, отколкото е било две години по-рано. Младата България не крие намерението си да анексира автономната Източна Румелия, а след това и да насочи стремежите си към Македония. Сърбия е уплашена и разярена от факта че България се появява на картата, по-голяма от самата нея и се чувства комплексирана и изоставена от Русия,  която пренасочва интересите си от Белград към София. Австро-Унгария се оказва единствени външнополитически партньор, но това става с цената на почти васални тайни договори, подписани от крал Милан. Австро-Унгария монополизира сръбската икономика и нанася сериозна вреда на нейното развитие чрез търговските клаузи и приоритета, който се дава на австрийските инвестиционни проекти. Другия голям разочарован в Берлин са гърците. Неспособни да се намесят във войната пряко, те се опитват да представят искания за компенсации пред конференцията, на които е погледнато известно пренебрежение, но за да запази статуквото, Великобритания издейства османците да предадат Тесалия на гърците през 1881г. Плодородната област минава под контрола на Атина без да е пукнала и една пушка. Удовлетворени, но и зажаднели за повече, гърците насочват аспирациите си към Крит.

И докато Атина кове своята кротка експанзия, в Сърбия княз Милан решава да замаже очите на хората за множеството вътрешнополитически проблеми с обявяване на своята нова кралска титла (1883г.). Така, де факто, се изпълнява  клаузата на Берлинския договор,  постановяваща, че Сърбия е независима от Османската империя държава. Новото кралство Сърбия преминава през процес на сериозни вътрешнополитически сътресения, боксуващо икономическо развитие и военна реформа, чийто краен резултат остава относителен. Основната промяна в армията е свързана с отстраняване на част от висшето командване, чийто авторитет притеснява Милан Обренович. В България нещата също не изглеждат особено стабилни. Временното руско управление успява да постави за девет месеца основите, върху които Княжеството да изгради своите институции и завещава на страната една неочаквано добре функционираща армия. След 1879г., обаче, политическата ситуация в младата държава се усложнява от противопоставянето на двете политически сили, наречени условно консерватори и либерали, както и от непрекъснатото желание на владетеля – Александър Батенберг да поеме по-централна роля в управлението на страната. Режимът на пълномощията и практическото скъсване на отношенията с Русия водят до сериозна външнополитическа изолация и до дълбока вътрешна криза, чието преодоляване започва постепенно през 1883 г. За да закрепи разклатените си позиции на престола, Александър Батенберг се съгласява да участва дейно в подготвяното съединение на Княжеството с автономната Източна Румелия. Както се оказва, това е рискован ход, който не получава одобрението на Великите сили и води до изостряне на ситуацията на полуострова. Русия е против, а Австро-Унгария тайно насърчава Сърбия да потърси компенсация от своя „славянски“ съсед. Интересна е реакцията на Великобритания, която по стара традиция играе контра на Петербург. Обединеното кралство е склонно да подкрепи Съединението и оказва влияние върху управляващите в Истанбул, с цел да предотвратят евентуална османска военна интервенция. В крайна сметка, крал Милан, подлъган от Виена и самоуверен, че неговата реформирана армия ще се разходи до София, обявява изненадващо война на България.

map1

Сръбско-българската война от 1885г.

След първоначалния шок, българската военна машина заработва на пълни обороти и само в рамките на няколко дни доказва, че руските инструктори са намерили благоприятна почва за своите офанзивни доктрини. Сръбската армия е позорно бита и изтласкана навътре в собствената си територия. Своенравният, но решителен австро-унгарски дипломат Кевенхюлер-Меч изпраща съставена от самия него дипломатическа нота до София, в която заявява, че Австро-Унгария ще влезе във войната при по-нататъшно българско настъпление в Сърбия. Блъфът дава резултат и българите спират своята офанзива. Подписания договор възстановява статуквото от преди войната, но оставя неизлечимо чувство на недоверие и горчивина между двата народа, които ще дадат своето отражение през 1913 г.

След българската победа, за Великите сили става ясно, че Съединението е необратимо и техните представители се заемат да изгладят отношенията между България и Османската империя. В крайна сметка, през 1886г., с Топханенския акт, княжество България и Източна Румелия са обединени с персонална уния, като княз Батенберг е обявен и за генерал-губернатор на автономната област. Въпреки че на хартия териториите остават разделени, на практика администрацията, икономиката и военните сили са унифицирани и двете съставни части бързо започва да функционират като едно цяло. България сериозно увеличава своята територия и население, което антагознизира останалите балкански страни, притеснени от бързия възход на София. Батенберг се оказва най-големия губещ в международната ситуация, тъй като въпреки победата във войната и обединението на двете Българии в една, е принуден да абдикира под натиска на император Александър III. Новият български цар, Фердинанд Сакскобургготски е избран едва година по-късно, след като нито една Велика сила не желае да ангажира свой кандидат за българския престол. Своенравния и болезнено амбициозен немски принц приема предложението на българската делегация и за винаги обвързва съдбата си с тази на малкия балкански народ, за който не знае почти нищо при пристигането си в София.

Следващия етап от развитието на балканската външна политика е свързан със задълбочаването на т.нар. Македонски въпрос. След като през 1885 г., за сърбите става ясно че от България не могат да вземат нищо, а сервилните им отношения с Австро-Унгария не предполагат връщане на Босна, те насочват своята енергия към Македония – областта, в която (към онзи момент) имат най-слабо представено етническо присъствие. Тук интересите им се преплитат с доминиращата българска кауза, подкрепяна от новия енергичен премиер на България – Стефан Стамболов и православната българска екзархия, както и на прокрадващите се гръцки културни, етнически и политически аспирации. Един по-малко засяган в нашата историография фактор са албанците, чийто етнос доминира най-западните части на Македония, цяло Косово и западните османски санджаци Монастир и Йоанина. Албанското национално движение, което започва своето постепенно зараждане в сянката на про-османските симпатии, започва да се бори с проникването на православните интереси. За албанците земите на запад от Вардар са неразделна част от техния културен и етнически ареал и целта на албанския елит е да получи автономия в западните санджаци чрез официална позиция на Истанбул. По този начин, албанците биха имали шанс да наложат своето влияние и да се разправят с претенциите на българи, сърби и гърци.

Надпреварата за Македония се изостря през 90-те години на XIX век, като основна роля продължават да играят българските чети и двете паралелни организации ВМОРО и ВМОК. Едните, разположени в Македония търсят пътя към България и чрез вариант за преходна, автономна Македония, докато организацията в София се стреми да подчини действията на комитите изцяло на българската политика. В този смисъл заслужава внимание факта, че в западната историография все по-често се говори за македонско национално движение, макар и силно свързано с България. Подобни тенденции, стимулирани от скопската школа могат в бъдеще да преобърнат представите за историята на региона през втората половина на XIX век. Междувременно, собствените ни историци предпочитат да отминават подобни идеи с насмешка, без, обаче, да ги оборват на актуален език в актуалната периодика. Това, което не може да се отрече е, че се появяват все повече гръцки и сръбски училища и културни институции, спонсорирани щедро от двете държави, като в гръцкия случай се усеща и стабилната подкрепа на Вселенската патриаршия. Междувременно, в България политиката на Стамболов за постигане и защита на българските интереси чрез консенсус с Османската империя започва да привлича все повече негативи и се превръща в директна причина за смъртта на най-дълго управлявалия премиер в българската история. Правителствата след 1894 г. не променят сериозно политическата линия спрямо Македония, което води до стремежа на ВМОРО да действа агресивно с цел постигане на конкретните цели, без да се дава шанс на гръцката и сръбската пропаганда да набира сила.

Докато в Македония ситуацията остава заплетена и обещава да се окаже бурето, което ще взриви Барутния погреб на Европа, Гърция решава да изиграе отново етническата си карта по схемата Тесалия и започва да сондира за анексиране на Крит. В помощ на гръцките претенции идва и постоянното напрежение на острова, изразено в три последователни бунта на християнското население (1885, 1888, 1889г.), което настоява османските власти да приложат договорените в Берлин (1878г.) реформи и по-широка автономия. Въстанията са потушени, а османците засилват военното присъствие на острова, което допълнително изостря напрежението. Патрулиращата многонационална флота на Великите сили с нищо не успокоява страстите. През 1894г., Абдул Хамид II назначава османски губернатор от гръцки произход – Александрос Каратеодори Паша. Опитът му за въвеждане на нужните реформи предизвиква брожение сред мюсюлманите и реформата пропада. През 1897г., част от гръцкия квартал в  Ханя е запален, което предизвиква мощна вълна от недоволство в Континентална Гърция, Притиснати от тълпата, крал Георгос I и правителството решават да обявят война. Тя  остава в историята като Тридесетдневната война, а за гърците – Злочестата война. Османската армия лесно се справя с зле обучената и въоръжена гръцка войска. Поражението на гърците създава изключително негативен ефект, който е в сила и през 1911г. Казано на кратко, за мнозина, сред които изпъкват българските военни кръгове, гръцката войска придобива славата на небоеспособна, слаба и неефективна. Както ще покаже хода на Балканските войни, това подценяване се оказва фатално за страната ни. Резултатът от Гръцко-турската война е относително положителен за Гърция с оглед на поражението на бойното поле. Част от Тесалия, но съвсем незначителна, е върната на Истанбул. Крит получава желаната автономия, макар и не под егидата на Гърция. Великите сили окупират острова, а управлението му е структурирано по формулата на Източна Румелия, което на практика дава шанс за анексиране, за което България вече е задала прецедент. За държавен глава е определен гръцкия престолонаследник Константинос, а административната власт е оставена в ръцете на народно събрание, в което гърците имат доминираща роля. Именно тук започва първите си стъпки един от най-успешните министър-председатели на Гърция – Елевтерос Венизелос.

Турболенцията в османската вътрешна политика, намесата на Великите сили и настъплението на сърби и гърци в Македония провокират ВМОРО към действие. Въстанието, което избухва на Илинден през 1903 г. се оказва недостатъчно подготвено. Надеждата, че България, подобно на Гърция от 1897г., ще защити бунта с оръжие не се оправдават. София е по-скоро изненадана от Илинденското въстание, а армията е абсолютно неподготвена да действа. Открит остава въпроса дали евентуална намеса, дори при загуба, би предизвикала реакция на Великите Сили и автономия за Македония. По-вероятно е това да е така, тъй като последвалите действия на Австро-Унгария и Русия и подписаната спогодба в Мюнцщед (1904г.) показват, че Силите са склонни на налагане на автономията като модел за решаване на националните въпроси без де факто да се ликвидира османското присъствие в Европа.[1] Но това остава само в сферата на вероятностите. Реалността е брутално потушаване, съпроводено със зверства, изселвания и бежански вълни. Българските позиции са сериозно разклатени, а Екзархията губи почва за поддържане на своето влияние. Политиката, градена от правителствата в София е срутена – османците избират да подкрепят гръцките и сръбските културни аспирации за да тушират агресивните български амбиции. Разбиването на много от четите на ВМОРО отваря широко вратите за нахлуване на сръбски и гръцки паравоенни формирования, които започват да тероризират местното българско население, както и мюсюлманите. Подобно на разгрома на Априлското въстание, крахът след Илинден води до сериозна криза в редиците на българските организации за освобождение на Македония. За управляващия елит в София става ясно, че войната е единствения останал начин за възстановяване на санстефанския идеал.

И докато в София, Белград и Атина кроят планове за проникване в Македония и неутрализиране на другите балкански конкуренти, Османската империя е затънала в своята собствена криза, чийто измерения обхващат всички аспекти от съществуването й. Победите в Гръцко-турската война и успешното потушаване на Илинденското въстание може би са заблудили част от властимащите, че османската армия е способна да брани целостта на страната, а всички териториални загуби са следствие от липсата на категорична дипломация и прекомерния натиск на Великите сили. Освен тази по-консервативно настроена клика която доминира в политиката на империята около настъпването на новия век, съществува и едно либерално течение, което се заражда от времето на Танзимата (средата на XIX век), чиято цел е да се въведат постепенни реформи в империята, които да я преобразят в една по-модерна и по-добре функционираща страна. След провала на конституцията от 1876г., идеите на тези либерали стават доста по-дръзки и агресивни и „постепенността“ се заменя от виждането за директни преобразования, дори, ако е необходимо, чрез преврат. Надигането на балканските поданици, изострените отношения с България и Гърция и набиращото сила движение на албанците карат либералите да се съсредоточат върху една радикална програма, която копира много от идеите на теченията, с които се бори. Образованието, административната реформа и преструктурирането на армията вървят ръка за ръка с нуждата от налагане на един език и, което е по-важно, единно национално самосъзнание сред поданиците на султана. Казано по-просто, идеята е да се създаде османска нация, която да претопи в себе си етническите малцинства и да превърне османизма в официална културна, социална и политическа доктрина на империята. Подобен ход не е лишен от логика. След свиването на имперските предели, етническите турци се превръщат във все по-голям процент от населението на империята. Те могат да бъдат използвани за гръбнак на националното преобразуване, предвидено от либералите. Но това е само привидната формула, която често ни се представя. Истината е съвсем различна. Османските реформатори, популярни в нашата история като младотурци, не желаят да създават турска, а османска нация. Те виждат османската нация като обединение най-вече на религиозна, а не на етническа основа. В този смисъл, османската „нация“ следва да включва и арабите и славяните-мохамедани, а не само етническите турци. Цифрите също подкрепят подобна идея. Преди Илинденското въстание, мюсюлманите са около 40% от населението на Европейска Турция, а след гоненията и изселванията, този процент се увеличава чувствително. В този смисъл, ако османската власт успее да стабилизира своите позиции на Балканите и получи достатъчно време без да губи повече територии, Истанбул би могъл да проведе успешни културни, социални и образователни реформи, които да доведат до зараждането на една над-етническа, религиозна общност, която да се превърне в османска нация.[2]

До колко подобна възможност е била възприемана сериозно от балканските правителства остава отворен въпрос. Факт е, че след 1904г., за всички балкански страни става ясно, че само война и прекрояване на границите може да доведе до желаните от тях резултати. Дали това е свързано с предвиждането за една общоеврпейска война, която трябва да бъде изпреварена или пък предците ни са имали ясна визия за мотивите, движещи новото поколение османски държавници е по-скоро допълнителен въпрос, който може да ни даде отговора за нивото на политическото мислене по онова време. По-важното в случая са не мотивите, а средствата, които отделните страни възприемат за реализиране на своите цели. Важно е да отбележим, че поредната Балканска криза от 1908-9г., свързана с Младотурската революция (юли), българската независимост (5 октомври) и анексирането на Босна и Херцеговина (6 октомври) действа по-скоро като катализатор на процесите а не като фактор, придаващ ново значение и измерение на балканските реалности.[3]

Анексирането на Босна и Херцеговина е един от добре премерените актове на австро-унгарската дипломация, която, както показва хода на историята, е едно от най-успешните оръжия на Двуединната монархия. Възползвайки се от българската независимост като правен прецедент за ликвидиране на Берлинския договор, Виена си присвоява територията, която й е отдадена за срок от тридесет години и която, би следвало, от 1909г. отново да стане владение на Истанбул. С един удар, в рамките на два дни, Берлинската система, последния голям опит за кръпка на Източната криза, се разбрида по шевовете и пада от прояденото платно на балканската политика. Сръбската национална идея получава звучен шамар – всякакви официални идеи за присвояване на Босна след оттеглянето на Хабсбургите отиват по дяволите. Сръбските радикали са бесни и започват да планират как да пренасочат агресията си към австрийските власти с още по-голяма сила. Същевременно, политическите кръгове в Белград осъзнават, че Македония остава единствената обозрима насока за агресивна външна политика. Османската империя губи територия, в която живее голяма и компактна маса мюсюлмани, които биха послужили в плана на дошлите на власт младотурци за формиране на единна нация. Истанбул придобива и един актив, на който се отдава малко значение – ликвидирането на Берлинския договор де факто отменя задължението на османската империя да провежда каквито и да е реформи по западно направление в земите на Македония и Тракия. От тук на сетне, ръцете на администрацията са развързани да действа така, както намери за добре, без да се тревожи дори от формалната възможност за международна санкция.

Русия, в опита си да сдобри балканските народи и да ги подчини на политиката на Антантата, успява елегантно да разреши въпроса с българския дълг, приспадайки го от парите, които самата Османска империя дължи на Петербург. Същевременно, България се задължава да изплати 82 милиона франка на Русия в замяна на посредничеството й във всички финансови и военни спорове, които биха могли да възникнат в хода на преговорите с Истанбул. Тази сума започва да се изплаща от 1909г., като страната ни се издължава само по част от нея, а остатъка е опростен от СССР през 20-те години на XX век.

С  протокола от 6 април, 1909г., Османската империя и България уреждат последните спорни въпроси помежду си и слагат край на Балканската криза от 1908-9г. Всички съседи на Истанбул вече са независими и се впускат във воденето на сложна комбинация от преговори, които две години по-късно ще доведат до формирането на Балканския съюз.

[1]    Мюнцщедската спогодба предвижда въвеждането на широки (но без да се дефинира ясно точно какви) реформи в Македония и изравняване на правата на различните етноси. С Младотурската революция (1908г.) и възстановяването на Конституцията от 1876г., Османската империя заявява, че всички обещания спрямо Македония, дадени в  Берлин са изпълнени.

[2]    В исляма съществува величината „умма“ – общност, която обединява всички изповядващи исляма в едно единно цяло, без оглед на техния етнически произход. Това цяло се самоуправлява и избира своите религиозни водачи. В този смисъл, традиционните ислямски ценности пасват на модерните( за времето и контекста) виждания на младотурците и им дават шанс да градят политическата си програма без да бягат от традиционните религиозни ценности на своята общност.

[3]    Датите в книгата се дават по нов стил – т.е. с 13 дни напред, спрямо датите по стар стил.