Итало-османската война (1911-1912г.)

Вторият сериозен катализатор за създаването на Балканския съюз се явява италианската инвазия в Либия. Още през 1878г., по време на Берлинския конгрес, Италия разкрива своите намерения за разширение в Северна Африка. Използвайки като прецедент окупирането на Тунис от Франция и на Кипър от Великобритания, италианците заявяват че османска Либия е естествена компенсация за техните интереси. Франция дава своето принципно съгласие, а през 1902г., Париж и Рим подписват договор, съгласно който Франция получава свободата да се меси в Мароко, а Италия – в Триполитания. За разлика от своите западни съседи, апенинците не успяват да се възползват от спогодбата. След провала на Абисинската война (1895-96г.), италианското общество остава силно скептично към всякакви колониални авантюри. Фиаското в Етиопия остава черно петно върху военния престиж на апенинците, което и до днес остава популярен елемент в хумора на много европейски народи. Редно е тук да разсеем няколко популярни мита, свързани с италианската армия от онази епоха. Според общото схващане, в Етиопия италианците се сблъскват с полу-цивилизовани хора, въоръжени с копия и лъкове, живеещи в колиби от клони, незапознати с достиженията на държавността. Истината е съвсем друга. Абисинската империя е създадена през Средновековието ( около 1130г.) и в продължение на следващите векове развива сложна социална и административна структура, създава една от най-силните въоръжени сили в региона и съществува без прекъсване в продължение на над 750 години – нещо, с което малко европейски държави могат да се похвалят. Що се отнася до техническото ниво, то през 1896г.. етиопците познават не само колелото и огъня, но също така и огнестрелните оръжие, които за пръв път използват през XVI век по време на войните им с Османската империя и Адал.[1] Факт е, че определена част (около 10-15%) от армията на император Менелик II  е използвала традиционно африканско въоръжение, но останалите около 85% (около. 100 000 души) са били снаряжени с огнестрелно оръжие.[2] Италианците сериозно подценяват своите опоненти и изпращат едва 18 000 души в Абисиния. Снабдяването им е кошмарно, разузнаването също. Италианските генерали нямат никаква представа къде точно нахлуват, нито пък имат реална идея за военния потенциал и ниво на своите опоненти. Разделени в няколко колони, апенинците са изловени на части и брутално разбити в битката при Адуа, а провалът на една европейска сила в Африка отеква из цял свят, предизвиквайки най-вече присмех, сполучливо претворен в поредица от анекдоти и карикатури.

През 1911г., ситуацията няма да бъде много по-различна. Италианската армия е лишена от реална представа за терена и разположението на населените места в Либия с изключение на крайбрежието. Оазисите в Сахара не са картографирани, а местните опълчения и малкия османски корпус са сериозно подценени.[3] Но как допускат останалите Велики сили да се стигне до тази война? Защо не се съблюдава мира, толкова ревностно пазен на Балканите и шумно демонстриран през 1906г. в Алхесирас?[4] Причините са няколко. На първо място, нито една друга Велика сила няма претенции към Триполитания, която, макар и цветисто описвана от италианските медии като богата на минерали и плодородни земи страна, всъщност представлява изпържена от слънцето и брулена от вятъра пустиня, в която европейците не съзират нищо съществено. Знае се че има нефт, но към 1911г., в един свят, доминиран от парата, „черното злато“ си остава все още само черно, но не и злато. Вече споменахме, че Франция не вижда проблем в италианска експанзия в Либия, липса на несъгласия личи и в останалите европейски столици. За Австро-Унгария подобно отклоняване на амбициите на Рим от Албания е дори полезно. Русия също не би имала против – Албания се разглежда като евентуална награда за Сърбия в бъдеща война на Балканите, а една победа на италианците над Османската империя само ще засили сплотеността на сърби, гърци и българи, които към лятото на 1911г. са все още доста далеч от разбирателство за съвместни действия. На трето място, като задоволят италианските претенции, и Централните Сили и Антантата се надяват да спечелят благоразположението на Рим с оглед на неминуемото бъдещо противопоставяне на двата блока. Германия и Австро-Унгария се нуждаят от спокоен южен фланг, който би позволил втори фронт срещу Франция и блокиране на британските пътища в Средиземно море. За Антантата, включването на Италия ще означава опция за натиск в сърцето на Австро-Унгария, по-сериозна тежест на Балканите и пълна свобода на трафика на ресурси и армии в Средиземно море.

Karta9-ItaloOttomanwar

Итало-османската война 1911-1912г.

След поредица от провалени дипломатически ходове през лятото на 1911г., в които Истанбул се съгласява да даде Либия на Италия така, както Египет е бил даде на Великобритания, Италия в лицето на своя кабинет, оглавяван от Джовани Джолити обявява война на 29.IX,1911г. Италианците предвиждат офанзива в две посоки – основния сухопътен корпус да окупира крайбрежието  от Дерна до Триполи и след това да настъпи към вътрешността, докато флотът има за задача да подкрепи превземането на крайбрежните градове и същевременно да ликвидира османското военноморско присъствие в Средиземно море. За целта, към Ливан е изпратен силен контингент, който да се справи с турския флот. Същевременно, италианските кораби в Сомалия атакуват османските позиции в Йемен, а транспортни кораби прехвърлят сомалийски роти през Суец към Либия.

Задачата по окупиране на пристанищните градове е изпълнена без сериозни проблеми – до края на октомври 1911г., Дерна, Тобрук и Хомс са заети от италианците. Нещата вървят добре до 23,X, когато малкия контингент, изпратен срещу Триполи е обкръжен и ликвидиран от отомански части, подкрепяни от местни муджахидини. Гарнизонът на Бенгази също оказва ожесточена съпротива. В началото на войната италианското командване предвижда, че един контингент от 20 000 войници ще е достатъчен да покори османските територии. Към края на октомври е взето решение контингентът да се увеличи на 100 000. Това, на практика, утроява военните разходи по кампанията, които достигат 80 000 000 лири месечно. Паралелно с незадоволителните сухопътни операции, италианците провеждат и няколко военни маневри, които ще останат в историята. На 23. X, капитан Карло Пиаца провежда първия разузнавателен полет над вражеските позиции, а на 1.XI, лейтенант Джулио Гавоти хвърля четири гранати върху османските позиции в лагера Аин Зара и оазиса Тагира. Макар да не раняват никого, гранатите са първия експлозив използван от въздуха във военната история. Няколко месеца по-късно, тази идея ще бъде доразвита и реализирана от българската авиация над Одрин.

Към края на 1911г., италианските сили успяват да наложат контрола си над всички основни крайбрежни градове, но ефективните действия на местната конница, подпомагана от малки османски части принуждава апенинците да се окопаят в поредица от седем крайморски анклава, чиято зона на контрол се равнява на обсега на италианските оръдия. Доказателство за това се явява унизителното поражение край Тобрук. След като завземат града на трети октомври, италианците укрепяват позицията си и изчакват. Едва в средата на декември силите на капитан Женева правят излаз и се опитват да укрепят своята позиция на хълма Надура към града. Движението им привлича вниманието на капитан Мустафа Кемал, изпраща 12 османски войници и около 100 местни бойци срещу 200-те италианци на хълма. Атаката хваща апенинците неподготвени и те са принудени да напуснат позицията си. Едновременно с това, втори либийски контингент изненадва и разбива подкрепленията, изпратени от Тобрук. Италианците губят над 200 души, както и множество оръжия и припаси. До самият край на войната, арабо-османските сили, наброяващи не повече от 30 000 души ще държат враговете си, наброяващи 100 000, окопани и изолирани в пръстена от крайбрежни крепости.

По море нещата се развиват далеч по-добре за италианците. На 24-ти февруари, 1912 г., италианския кораби ликвидират османските съдове в Бейрут, а два месеца по-късно, в началото на май, силен експедиционен корпус, от около 12 000 души завзема Додеканезите, слагайки край на четири века османски контрол над островите.

Въпреки това, липсата на всякакъв решителен пробив по суша прави изхода от войната изключително сложен. След като всичките им предложения за мир са отхвърлени, а врага очевидно е неспособен да постигне решителен успех, османските сили в Либия са твърдо решени да доведат нещата до успешен край. Офицери започват да пътуват инкогнито от Анадола, Сирия и Ирак през Египет.[5] Чрез контрабанда по суша и море от Тунис, Анадола и Египет започват да се вкарват оръжия, припаси и муниции за либийската съпротива. Всъщност италианците са спасени от избухването на Балканската война на 8-ми октомври 1912г.[6] Десет дни по-късно, османското правителство, принудено да съсредоточи своето внимание в Европа, се съгласява на италианските искания. Триполитания е предадена на апенинците, а всички османски военни са изтеглени от провинцията. Додеканезите, които италианците би следвало да върнат на Високата Порта, на практика остават под техен контрол до 1915г., когато след включването на Рим в Антантата, островите са окончателно присъединени към Италия. През 1923г., с Лоанзкия договор, Турция признава италианския контрол над островите.  Ако италианското желание за експанзия дава тласък на балканското обединение, то именно успехите на балканските страни осигуряват на Италия победа в иначе боксуващата война с Турция.

[1]    Адал – мюсюлманска държава, управлявана от имам на територията на днешна Еритрея. През XVI век, след ожесточени войни с Етиопия е унищожена от абисинците и техните португалски съюзници. Останките от нея са окупирани от Османската империя.

[2]    Услужливо продадено им от Русия в навечерието на войната. Руснаците изпращат и военни съветници при Менелик II, помагайки му да подобри дисциплината и качеството на своята армия.

[3]    Османските части в Либия така и не надхвърлят 8 000 през тази война.

[4]    През 1906г., на конференция в Алхесирас, Испания, Франция, Великобритания и Германия се заемат да разрешат т.нар. Първа Мароканска криза, която сериозно изостря отношенията между Европейските Сили.

[5]    Великобритания официално забранява на османски военни да преминават през Египет по време на войната.

[6]    Тогава Черна Гора обявява едностранно война на Османската империя. Войната срещу България и Сърбия започва на 18-ти.