Букурещкият мир

Симеон Радев на дълго и широко описва всички душевни терзания, политически машинации и откровено злорадство, с което българската делегация, в която той участва, се сблъскват в Букурещ. Победителките имат всички основания да са доволни. Резултатите от бойните полета поставят България в положение „партер“. Колкото и да се заблуждаваме от героичните победи при Калиманци и обкръжението на гърците при Кресна, войната остава катастрофална за страната ни. Армията е бита и деморализирана, а през последните дни на конфликта се случва все по-често войниците да се бунтуват и да отказват да продължат напред. Тиловата поддръжка е в колапс. Голяма част от територията на България е окупирана и само липсата на организирана съпротива спасява местното население от погроми. Другият фактор, който спомага за относително мирната окупация е румънската позиция. Страната, чиято армия държи най-голям дял от заетите български земи настоява да бъде възприемана като арбитър и посредник между бившите съюзници, а териториите, които заграбва – като закономерна отплата за тази роля. В този смисъл, Букурещ успешно се превръща в една малка Виена. Цялостната оценка за румънското представяне – на военно и дипломатическо ниво, е отличена. С договора от 10-ти август (28-ми юли стар стил), всички цели на страната са постигнати – разширение в Добруджа, разбиване на Балканския съюз, неутрализиране на руското влияние на Балканите, запазване на статуквото чрез налагане на баланс на силите южно от Дунав. Създаването на незащитима, широка граница в Добруджа е идеално за румънците. Варна, Русе и Шумен могат да бъдат атакувани безпрепятствено в случай че трябва да се оказва нов натиск на България в бъдеще[1], същевременно са осигурени и богати и плодородни земи, които допълнително ще подсилят земеделието на страната.

Karta15_BucharestTreaty

Разпределение на териториите според Букурещкия мир

Сърбите и гърците постигат целите си на доста по-висока цена – гърците губят около 20 000 убити и ранени, а сърбите – 47 000. В замяна на това, цялостната подялба на Балканите се оказва доста по-изгодна отколкото в Лондон. В крайна сметка, Сърбия и Гърция се удвояват като територия и население, постигат обща граница помежду си и де факто неутрализират България в ролята й на най-силна балканска държава. Сърбия взема решителен превес и над Черна Гора, която получава незначителн части от Новопазарски санджак и Косово. Гърция се превръща в самостоятелен господар на Егейско море, подсигурява си икономически важният Солун и слага ръка върху Епир и Южна Албания, фиксирайки стабилна северна граница, която повече или по-малко пасва с общата Мегали Идея.

Тези териториални преразпределения се допълват от подписания на 29-ти септември Цариградски договор, съгласно който България се отказва от по-голямата част от своите завоевания в Източна Тракия. Границата (виж картата), най-общо повтаря съвременната между Турция и България с изключение на Беломорска Тракия, която тогава все още е българска.

Така, към началото на октомври, 1913г., Балканите стават една коренно различна зона, в която все още горят огньовете на националните страсти. Някои държави са унизени, други излизат победителки, но всички са неудовлетворени и залагат на ново, бъдещо преразпределение на териториите в спорните зони.

Заключение

Да си българин и да преживееш пъстрата палитра от емоции, започващи с еуфория и завършващи с разочарование и гняв, които войната на Балканите ни носи и днес, 101 години по-късно, е нелеко бреме. Още по-трудно е, като историк, да се опиташ да направиш крачката назад. Назад от емоциите, назад от чувствата и назад от пристрастията. Век след Първата национална катастрофа, ние все още робуваме на предразсъдъците, насадени ни от поражението.

Сред народа все още битуват много митове, свързани с Балканските войни. Митове за несъкрушими армии и загубена война. Митове за невинността и чистосърдечието на българската кауза. Митове за историческата необходимост от възтържествуване на някаква морална справедливост, която Съдбата непременно ни дължи.

Реалността е друга – България проиграва своите победи на бойното поле както чрез поредица от елементарни тактически и стратегически грешки, така и чрез воденето на посредствена дипломация, чиято наивност е престъпна и води до колапсът на българската кауза. За нас българите винаги е изгодно да търсим виновния другаде. Да прехвърляме топката на подли комшии, световни конспирации и нескопосани чужденци, които ръководят страната ни, било то пряко или непряко. Всички тези елементи от нашето национално самосъзнание са изключително вредни, подвеждащи и пагубни за развитието ни като народ и страна.

Преди всичко, вината за националната ни катастрофа е собствено наша. Като се започне от нескопосаното организиране на Балканския съюз, мине се през пренебрегването на Македония, на базата на сляпо доверие в чужди гаранции и се стигне до престъпното подценяване на врага и недалновидното надценяване на собствените възможности в лятото на 1913 г. Поредицата от недалновидни политически решения и незрели стратегически и тактически инициативи на върховното командване обезсмислят превъзходството на българският войник и на българската армия.

На нас, потомците на тези драматични поколения, които дадоха живота си за една по-добра и по-велика България, остава само да помним славата им и да оценяваме правилно грешките им, за да не допускаме повече национални катастрофи да сполетят нашата родина.

[1]    Подсигурено и с клауза за разрушаване на всички укрепления по новата граница и забрана за строеж на нови фортификации около Русе, Балчик (който остава румънски) и Шумен.