Шведската армия

Когато през 1618 г. Германските земи са въвлечени във водовъртежа на най-кървавия конфликт в дотогавашната европейска история, никой не подозира че една периферна, слабо позната страна ще се превърне във водеща военно-политическа сила. Основна заслуга за тази чудодейна метаморфоза играе армията, изградена от управляващата династия Васа в хода на XVI и първите две десетилетия на  XVII век. Армията на Швеция е ключът към оцеляването на това кралство, заобиколено от въображаеми и реални врагове, които непрекъснато са нащрек за най-малката проява на слабост от страна на Стокхолм. Ако приемем твърдението, че армията е двигател на централизацията и формирането на държавния апарат на Старите режими, то Швеция би била най-доброто доказателство за подобно схващане. Централизирането на данъчната система, систематизирането и реформирането на държавния апарат и преструктурирането на поземлената система са подчинени на нуждата от повече пари, които да плащат за непрекъснатите конфликти, в които Швеция се оказва въвлечена след 1561 г.

За разлика от големите монархии в Централна и Западна Европа, Швеция, макар и обширна по територия е бедна от към население, обработваеми земи и ресурси. Докато Испания може с лекота да използва своите колониални доходи за да набира наемници, Франция разчита на приходите от своите земи и на най-многолюдното население в християнска Европа, а императорите във Виена залагат на престижа на имперската служба и на праведната война с Полумесеца, Швеция е принудена да импровизира при набирането, финансирането и поддържането на своите армии. Населението на страната към 1600 г. е едва 1.3 милиона, в сравнение с Франция – 20 милиона, Испания – ок. 11 милиона[1] и дори Англия – ок. 4.2 милиона души. Короната няма как да разчита на сериозни данъчни приходи, нито на неизчерпаем ресурс за набиране на войници. Това налага използването на компактни, дори малочислени армии, чиято цел е да постигат максимална ефективност за минимален период от време. За съжаление на шведите, тази теория рядко се превръща в практика. Войните с Дания са дълги или безрезултатни, а често и двете. Въпреки успехите срещу Русия в Естония и Латвия, конфликтите там се точат с години – Ливонската война продължава от 1558 до 1583г. След 1598г., Швеция е въвлечена в задочен конфликт с Полша, а от 1606г., Стокхолм решава да се намеси в Смутните времена в Русия, предлагайки свой кандидат за трона в Москва. За да посрещне разходите по тези войни с минимален натиск върху бюджета, шведската корона постепенно разработва самобитна система за набиране на войници, базирана на териториалния принцип.

Набора на войници е базиран на старата скандинавска военна повинност, идваща още от Ранното Средновековие. Новобранците се събират на базата на поземлената система, като на всеки 10 домакинства от кралските земи се явявал по един войник, а от владенията на аристократите – 1 на всеки 20 домакинства. Обикновено между 1 воин на 15 и 1 на 10 домакинства бил принципа за набиране на мъже от средите на свободните селяни. Тази система предлагала относително сигурно подсигуряване с кадри за армията, но количеството им остава относително скромно и в случай на по-сериозен конфликт, армията се допълва с наемането на чужденци, които допълват шведските редици. Системата оцелява почти непокътната до 1612г., когато на трона в Стокхолм се възкачва младия и амбициозен Густав II Адолф. Новият крал се заема да реформира армията и набора на войници е част от приоритетните му цели. Възползвайки се от противоборството в главното съсловно събрание – Риксдаг-а, Густав успява да прокара правото на краля да променя квотата на домакинства, както за селяните от кралските земи, така и за аристократите и техните подчинени поселения. В хода на полските кампании от 20-те години на XVII век,  краля успява да изисква по един наборник от всеки 10 домакинства без значение дали са на кралска или на благородническа земя. Тази квота е свалена на 1 воин на 8 домакинства след влизането на Швеция в Тридесетгодишната война. Макар по този начин короната да успява да удвои броя на шведските войници в армията, тяхното количество остава недостатъчно за посрещането на военните нужди на страната. Краля се вижда принуден да прибегне към услугите на контрактори, най вече от Саксония, Бранденбург и Хановер. Допълнителна подкрепа се осигурява чрез включването на цели съюзнически армии в състава на шведската. Така, например, през 1631 г., над 17 000 саксонски войници са поставени под върховното командване на Густав II, а след 1633 г., шведската армия е допълвана от силите на Хейлбронската лига, за която ще стане въпрос по-късно. В единични случай, контрактори осигуряват цели армии в служба на шведската корона, какъвто е случая с Бернхард фон Закс-Ваймар, който се съюзява с Густав II Адолф през 1632 г. и остава на служба при шведите до 1638г., когато Франция го наема заедно с цялата му войска.

592fd597e3a7629dbf7bf9d11276387b

Шведска пехота в действие

Ако опита за осигуряване на достатъчно войници чрез набори удря на камък, реформата в армията, свързана с употребата на по-нова тактика и развитието на артилерията се радват на пълен успех. Густав II Адолф, подобно на принцовете на Оранйе в Нидерландия търси начин да заобиколи установената от един век система за тромави пехотни блокове, които се сблъскват подобно на грамадни овни на бойното поле, а кавалерията, подложена на поредица неясни експерименти през XVI век, кръжи по фланговете, без да има ясна идея за нейната употреба. Първата стъпка е промяната на кавалерийските задачи на бойното поле. Осъзнавайки, че употребата на несъвършените огнестрелни оръжия от конски гръб е меко казано неефективна, Густав Адолф забранява на своите воини да използват тежките мускети от седлото и ги заставя да атакуват в ръкопашен бой, използвайки своите саби. Единствено пистолетите остават като наследство от старата огнестрелна практика, но тяхната употреба е сведена до залп в последния момент преди сблъсъка с противниковите части. Пехотата също е реформирана – намалява се дълбочината на каретата пиконосци, както и общия им брой в частите. За сметка на това се увеличава броя на мускетарите, чийто части се строяват в по-малко, но по-дълги редици, с цел разнасяне на огъня върху по-голяма площ от противниковия фронт. Кралят експериментира с различни методи на стрелба – по редове, по взводове или залп на няколко редици едновременно, без нито един от тях да се утвърди като постоянна практика. Густав насърчава своите генерали да импровизират в хода на битката и за целта полковете в шведската армия са съкратени като брой на войниците, а ротите в тях се увеличават за да се получи по-голяма гъвкавост при маневриране. Генералите са свободни да прилагат тактиките на стрелба според случая, а офанзивните инициативи също се поощряват от краля, който презира по-мудния и дефанзивен стил, наложен от испанските и германските армии.

Най-важната реформа, проведена в шведската армия остава преустройството на артилерията. С помощта на експерта Лернарт Торстенсон, Густав Адолф започва разработването на подвижни, полеви оръдия, които да служат като противовес на фиксираните, едрокалибрени батареи, които се използват до тогава. Целта на Густав е всеки от неговите полкове да разполага със свои собствени, лесно подвижни оръдия, с които да повиши ефективността на отделните войскови единици и да засили тяхната самостоятелност на бойното поле. Работата на Торстенсон дава богати плодове – подобрява се качеството на метала, използван при отливане на дулата, като старите бронзови оръдия се заместват изцяло с нови, стоманени. Шведската артилерия постига изненадваща за времето си стандартизация на калибрите и мунициите, които използва, както и на ефективността на стрелба, която е следствие от честите учения. Докато в много отношения артилеристите остават по-скоро занаятчии, отколкото военни в много от европейските армии, във Швеция артилерията е приравнена с останалите родове войски. Кралят насърчава изучаването на геометрия и математика от своите офицери за създаването на по-професионален корпус от артилеристи.

Основния проблем на всяка армия през XVII век е снабдяването и шведите не са изключение от това правило. За разлика от Австрия, Франция и дори Испания, които разполагат с директни сухопътни маршрути до фронтовата линия, Швеция е принудена да изпраща армиите си отвъд Балтийско море, което прави снабдяването с муниции и припаси от дома ако не невъзможно, то поне твърде бавно и несигурно. За да компенсира този недостатък, Густав II е принуден да сключва договори със снабдители и търговци, които да подсигуряват армията с храна, дрехи за войниците и дори припаси. Тази система е успешна само до тогава, докато армията не навлезе в активен период на военни действия, свързан с бързи маршове на големи разстояния. С напредване на конфликта, армията може все по-малко да разчита на контрактори и кралят решава да приложи изпитания от Валенщайн метод на „войната храни себе си“. За разлика от Валенщайн, който действа като частен контрактор, Густав II мобилизира шведската администрация в лицето на канцлера Оксенстиерна и я заставя да контролира и провежда системното изземане на ресурси от покорените територии с цел поддържане на армията в пълна боеспособност. Тази практика, макар да има своите недостатъци и пропуски, действа далеч по-ефективно отколкото частните инициативи на генералите от имперската армия или опитите на Испания да плаща за всички елементи от логистиката на Армията на Фландрия. Когато войната в Германия завършва през 1648 г., Швеция е акумулирала разход в размер на над 30 000 000 риксталера, от които, обаче, хазната задлъжнява с едва 4 000 000, които в последствие са покрити от петте милиона рисксталера, които императорът плаща на Швеция по Вестфалския мир. Останалите пари са осигурени, в по-голямата си част, от контрибуции, събирани от съюзните германски държави или териториите под директна окупация. Друго голямо перо във военния бюджет е годишната субсидия, осигурявана от Франция след 1630г., която възлиза на 600 000 дуката, колкото била и сумата, която Густав II получава от приходите от полските пристанища до 1635 г. Де факто, използвайки чужди субсидии[2], шестдесетте процента от приходите на балтийските пристанища и огромните контрибуции, извлечени от германските земи, Швеция успява да води война в продължение на близо две десетилетия, без това сериозно да навреди на хазната й. Не бива да пропускаме и друг начин за заплащане, прилаган особено спрямо шведската аристокрация. За да плати на различните благородници за услугите на техните полкове и роти, короната се вижда принудена да отчужди част от кралските земи. С напредването на войната, процентът на отчуждени земи става все по-голям, достигайки около 50% към 1648г. Макар на първо време тези отчуждения да не повлияват бюджета директно, с времето те акумулират дефицит в данъците, който ще създаде сериозни проблеми на Швеция във втората половина на XVII век.

Шведската армия е може би най-подготвена от всички армии когато влиза в Тридесетгодишната война през 1630 г. Командната й структура е добре организирана, снабдяването е добро, дисциплината и морала са на ниво. Новата тактика, разработена от Густав II не е изпитана срещу имперските армии, но обещава да предложи сериозно предизвикателство пред ветераните Тили и Валенщайн. Както ще видим по-късно, в хода на войната, с нарастване броя на германските наемници, тактиките на шведите се изменят и се нагаждат все повече към по-стария маниер за водене на война. В крайна сметка, към 1648 г, шведите са запазили своята агресивност, комбинирайки я с един по-германски стил на подреждане на войниците на бойното поле. От своя страна, Густавовата тактика за употреба на кавалерията по-ефективно и повишаване на огневата мощ чрез преструктуриране на пехотата намира своите привърженици сред вражеските пълководци, създавайки един хибриден стил на водене на битки, който ще се превърне в характерна черта на европейското военно дело в средата на XVII век.

[1]  Заедно с Португалия и владенията си в Италия и Нидерландите.

[2] Нидерландия също плащала определена годишна вноска във военната каса на Швеция.