Втори Антракт – Лондонският мир

Първият сигнал за колапсът на българската дипломация, която подобно на калпава къща от карти се гради на сляпото доверие в Русия идва на 8-ми май в Санкт Петербург. Както вече отбелязахме, там се свиква нарочна конференция, на която да се реши граничния въпрос между България и Румъния. Натискано от руснаците, които си правят сметката да привлекат Румъния на своя страна, изтегляйки я от орбитата на Централните сили, правителството на Гешов приема да се преговаря по въпроса. Макар да отхвърля всякакви реални претенции от страна на румънците, самото съгласие за дипломатически дебат по темата дава прецедент за оказване на натиск към София, натиск, който се съчетава с проблемите в Македония. В крайна сметка, руснаците предлагат компромисен вариант – Силистра да се даде на Румъния. Тази формула е приета от Централните сили, които виждат съвсем ясно, че двойнствената руска политика ще се провали с гръм и трясък и вместо да донесе нов съюзник на Северната империя, ще й спечели само проблеми. Румънците са, меко казано, неудовлетворени, а българите – смразени. Отнемането на град, населен почти изцяло с българи е сериозен шок за нашите политици, които в този миг осъзнават, че сметките им за руски арбитраж в Македония ще излязат криви.

Там ситуацията става все по тежка, а от началото на април зачестяват и инцидентите между български и гръцки войници северно от Солун, както и изстъпленията на гърци и сърби срещу местното българско население в Македония, което отказва да бъде асимилирано от новите господари на областта. Трябва да признаем на Гешов, че прави последни отчаяни опити да се помири със съюзниците, след като става ясно, че Русия си затваря очите пред прехвърчащите искри между Белград, София и Атина, а Сазонов няма намерение да задейства клаузите за арбитраж, заложени в съюза от 1912 г.[1] Същевременно Пашич заявява, че от тук на сетне е немислимо Сърбия и Гърция да не граничат една с друга в Македония. Венизелос, чието предложение да вземе Солун в замяна на Драма, Серес и Кавала е отхвърлено от политиците ни през март , вече е на същото мнение. Опитите на българския премиер да постигне консенсус са опропастени както от засилващото се напрежение в Македония, така и от абсурдната линия на поведение, следвана от мнозина политици и провъзгласена най-ясно от Стоян Данев – никакви отстъпки и при нужда въоръжена защита на българските интереси.

Липсата на пробив води до неизбежното – на 5-ти май Сърбия и Гърция сключват отбранителен съюз, който да гарантира общите им интереси в Македония. Този съюз е последван от конкретна военна конвенция на 14-ти и окончателния договор от Солун на 1-ви юни. Тази анти-българска линия е последвана от една финална нота, изпратена на 26-ти май до София с настояване за ревизия на клаузите по Македония. Този добре премерен ход е предназначен по-скоро за измиване на белградските ръце, отколкото е свързан с реално очакване за промяна в българската линия. Отговорът на София остава отрицателен, а надеждата за ефективен руски арбитраж все още мъждука.

В крайна сметка, под давлението на Великите сили, на 30-ти май, 1913г. Е подписан Лондонският мирен договор, комуто съдбата е орисала да не просъществува във времето. Спомените на Симеон Радев са повече от достатъчни за онагледяване хода на дипломатическите игри и настроенията, които витаят в България. Тук е достатъчно само да отбележим основните му положения.

На първо място, Османската империя се отказва от всички свои територии западно от линията Енос-Мидия. Това е катастрофално за турците, тъй като ги лишава от всички тракийски крепости и остава достъпа до Истанбул неохраняван, освен на последните бастиони при Чаталджа. Освен това, всички егейски острови освен Имброс и Тенедос са предадени на Гърция.

Въпросът с границите на Албания остава нерешен чак до август, 1913г., когато Великите сили налагат съвременните граници на страната, оставяйки голяма част от албанското население под формата на компактни малцинствени групи в нейните съседи. Както знаем, тази бомба със закъснител е причина за сериозно напрежение в централната част на полуострова и до сега.

Въпросът за точните граници между България, Гърция и Сърбия е елегантно прехвърлен на самите балкански страни и на руския арбитраж. Триумфът на Виена е пълен – Русия несъмнено ще се лиши от поне едно свое протеже на полуострова, а продължаването на анти-хабсбургския пакт вече е немислимо. Осъзнал крахът на водената през последните две години политика, Иван Евстатиев Гешов подава оставка в деня, в който Сърбия и Гърция слагат последен печат на своето съглашение. Две седмици по-късно, България е оглавена от може би най-неподходящият в тази ситуация премиер – Стоян Данев.

Последвалите дни водят до ескалация на напрежението, породена колкото от явни отказ на Гърция и Сърбия да отстъпят, толкова и от абсурдното отношение на новия български премиер, който не просто настоява за руски арбитраж но и поставя конкретни срокове на Сазонов, заявявайки на 16-ти юни, че очаква руския отговор до седмица. На 22-ри генерал Михаил Савов заявява пред Данев, че войниците трябва или да бъдат разпуснати или хвърлени в битка. Генералът дава на премиера десет дни за да реши. Доводът за селянинът-войник, който иска да си иде на нивата е верен, но важи с пълна сила и за гръцката и сръбските армии, в които контингентът земеделци и животновъди е не по-малък в процентно отношение. С други думи, към началото на летния сезон, свързан с коситбата и последващата я есенна сеитба, всички балкански армии са нетърпеливи да си идат у дома, особено след като войната вече е спечелена. Това означава, че една по-търпелива и премерена политика към съседите би могла да даде плодотворни резултати с оглед и на техните нужди от демобилизация. Комбинацията от арогантност и паника в София взема връх. В добавка, на 24-ти юни, Сазонов, вбесен от поведението на Данев му заявява, че България вече не бива да се надява на руски арбитраж и че Петербург се отказва от всички свои ангажименти, поети през 1912 г.[2]  Страната ни е оставена сама да кове съдбата си. Тази ситуация, която тогава е изглеждала прекомерно страшна на русофилите около Данев, всъщност дава възможност за мирното решаване на проблема. Бедата е там, че мир може да има само в замяна на Западна Македония. Правителство, приело такъв мир е политически обречено. Въпросът е дали Данев ще избере разума и дълга, пред гордостта. Правото му на избор е отнето от Фердинанд и Савов, които решават да поемат инициативата в свои ръце. В нощта на 29-ти срещу 30-ти юни, по заповед на царя, генерал Савов издава нареждане  Четвърта армия да атакува сърбите, Всякаква възможност за мирно разрешаване на въпроса е проиграна. Вместо да се търси конфронтация, едно твърдо отстояване на позицията чрез дислоциране на армиите по фронта, съчетано с ясни политически цели би могло да постигне решаващ успех срещу съюзниците, чийто респект от българската армия е сериозен. В този смисъл, една по-умерена политика спрямо Македония, основаваща се на отстъпки по отношение на Солун и отдаване на спорната и част от безспорната зона на Сърбия биха довели до прекрояване на границата без да е пукнала и пушка. Румъния и Османската империя, лишени от шанса да атакуват една неподготвена България щяха да се откажат от намеренията си и фронтовете в Добруджа и Тракия да останат тихи. В най-лошият случай, София щеше да има шанса да придвижи армиите си на изток за да посрещне евентуална атака. Уви всичко това пропада, пометено от арогантността и страха, които контролират умовете на политици и военни в София. Никой не посмява да се опълчи на Савов, макар всички да са наясно, че войната не може да бъде спечелена. В българската история, тази черна дата остава като „Денят на престъпното безумие“.

[1]    На 25-ти април Сазонов де факто бламира българската молба за арбитраж, след като настоява, че и Гърция трябва да бъде включена в него. Това влиза в разрез с линията на Стоян Данев, която е размътила мозъците в София.

[2]    Това става, след като Данев отказва руското предложение – да се демобилизира армията и да се включи и Гърция в схемата за арбитраж. Освен отказа си от по-нататъшно съдействие, Сазонов заявява, че Русия няма да спазва конвенцията от 1902г., която гарантира руска намеса, в случай че Румъния нападне България.