Трансформациите в европейското военно дело 1660-1700г.

Защо се променя войната?

Когато за кратък период от време определен регион от света акумулира голям брой конфликти, това оказва както количествено, така и качествено изменение в тяхната природа. Как точно става това? На първо място, държавите, участвали в тези конфликти са принудени да прекроят цялата си структура – икономическа, социална и административна, към реалностите на войната. Създават се специални служби и постове, които отговарят за изпълнението на всички военно-временни функции в държавата. Паралелно с това армиите са принудени да развиват своите характеристики в крак с тези на враговете си. Усложнява се йерархията, появяват се нови чинове, които да изпълняват по-големия брой задачи, променя се въоръжението, както и числения състав на армията. Обществото, от своя страна, е принудено да плаща допълнителни разходи за да покрие издръжката на силна и добре снабдена армия, която да държи враговете и техните постоянни грабежи далеч от домовете на хората. По този начин се създава един цялостен комплекс, който служи като основа за еволюцията не само на военното дело като такова, но и на всички сфери на живота в една страна, обвързани с воденето на война. Ако днес повечето силни държави могат да си позволят да пренесат войната изцяло на вражеска територия или през девет океана в десети, в средата на XVIIв., нито една от „великите сили“ не е била застрахована от това врага да проникне на нейна територия и да опустоши земите й. В този смисъл кралете, са били склонни да вложат сериозни суми за да гарантират безопасността на своите владения. Между 1618 и 1660 г. Европа преживява повече от двадесет конфликта, много от които засягат по над 5 държави едновременно. Простата математика ни показва че средно на всеки две години се е водела по една война. Подобна честота остава без аналог в историята на Стария континент, за който и да е друг период от 50 години през последното хилядолетие. Честите конфликти водят до огромни финансови, човешки и материални загуби, които стряскат управляващите кръгове и водят до едно преосмисляне на конфликтите. Ако до 1660 г. войната е била бизнес, ръководен от наемнически капитани и генерали, които се намирали под слаб, или на моменти почти никакъв, контрол от страна на държавите, след 1660 г. нещата започват постепенно да се променят.

От сепаратизъм към централизирана монархия

Ренесансът[1] и Ранномодерната епоха[2] са периоди, в които кралете все още имат относително ограничена власт върху всичките си земи. Феодалната система от Средновековието вече е преодоляна и монархиите в Европа, било то малки или големи, имат доста по-директен контрол над своите територии отколкото, да речем, през XIII в. В сравнение с по-късните периоди от политическото развитие на континента, от друга страна, властта на крале, графове и херцози в периода 1500-1660 г., изглежда повече или по-малко незначителна. Причината за това е огромната роля, която аристокрацията продължава да играе във вземането на решения и администрирането на страната. Първите опити на владетелите да променят статуквото датират от края на XIV в., когато в херцогство Бургундия започва формирането на една нова институция, която ще доминира политиката на европейските монархии до края на XVIII в. – Дворът. Целта на дворът е проста и гениална – чрез система от раздаване на привилегии, отличия и задължения, монархът се опитва да обвърже висшата аристокрация колкото се може по-плътно към себе си. По този начин владетелят издига своята собствена значимост над тази на своите перове[3]. Тази система бавно и постепенно започва да дава своите плодове, но към 1600 г. все още съществуват доста и мощни аристократи в повечето европейски монархии. Войните, които избухват след тази условна дата, често се превръщат в арена, на която крале и благородници застават на различни страни, за да разрешат споровете си. Така става в Свещената Римска империя, Франция, Англия и Жечпосполита. Истината е, че в детайл нещата са доста по-сложни и българската историография като цяло има нужда да преосмисли тези процеси. Тук няма как изчерпателно да разгледаме хода на събитията, тъй като във всяка отделна държава те следват свой собствен ритъм. Най-простия принцип, който можем да изведем е, че към 1660 г. повечето монархии изграждат механизми, с които краля може да доминира своята аристокрация. Но тези механизми са само 50% от уравнението. Останалите 50% се коренят в личността на всеки отделен владетел. Силен, целенасочен владетел, като Луи XIV, например, използвал умело тези механизми, докато испанския крал Карлос II[4] бил напълно неспособен да постигне това. От друга страна, напълно погрешно е и схващането, базирано на изследванията на Норберт Елиас[5], че абсолютната монархия ликвидира аристокрацията като активно политическо звено. Изследвания, посветени на финансите на абсолютните монархии, както и на начина по който се вземали важните политически решения показва, че владетелите продължили да разчитат на своите благородници. Разликата била в това, че монарсите успели чрез манипулиране на различните дворцови фракции да налагат своята политика, преодолявайки опозицията на отделни групи или индивиди. От друга страна, аристократите били склонни да финансират държавните начинания в замяна на управленски и почетни длъжности и известни облаги при реализирането на държавните начинания. Но основния инструмент за контрол на аристокрацията се оказала армията. След 1660 г. кралете наложили монопол над въоръжените сили. Така те разполагали с единствената законна войска в земите си, а от друга страна създали нова сфера, където да раздават командни постове на верните си аристократи. Главна заслуга за това, имали множеството конфликти в периода до 1660 г. Десетилетията войни изтощили благородниците-авантюристи и в крайна сметка само владетелите, подкрепени от държавните хазни, съумели да поддържат постоянни военни формирования под свое командване. Така, след 1660 г., монарсите, които държали на свое подчинение единствените останали въоръжени части, можели да наложат на благородниците да се откажат от правото на частни армии. Този превес на силите, обаче, бил крехък и на държавните глави отново се наложило да създадат способ, чрез който да включат аристокрацията в системата на редовните постоянни армии. За целта започнали мащабни военни преобразования, които завинаги променили лицето на военното дело в Европа.

Военните реформи 1660 – 1700

Целта на повсеместните военни реформи била да отговори на предизвикателствата на новата епоха. Нужно било по-добро, централизирано командване, което да замени несигурните и непредвидими частни контрактори. Трябвало да се изгради една по-сложна логистична система, която да понесе бремето на нарасналата численост на армиите. Не на последно място, владетели и министри започнали да търсят по-ефективни начини за набиране на войници с цел да избягат от остарялата система на плащане на изцяло наемнически армии. За да разрешат тези проблеми, монарсите, лично или чрез своите министри, започнали да прилагат сложна комбинация от нови закони и преструктуриране на въоръжените сили.

На първо място, както отбелязахме по-горе, аристокрацията трябвало да бъде приобщена към новите армии. Това довело до практиката  офицерския корпус да бъде попълван изключително от средите на аристокрацията. По този начин, монарсите постигнали две цели едновременно – от една страна на базата на ордени, чинове и титли обвързали аристокрацията още повече към себе си. От друга, владетелите си осигурявали команден състав, който, за разлика от старите наемници и авантюристи, бил свързан с армията не само на базата на заплащането. Критерии като чест и социално положение, били не по-малка мотивация за благородниците-командири, а това намалява риска от дезертиране или преминаване на страната на врага – все проблеми, които били чести за периода преди 1660 г.

Отново с цел да се засили сплотеността на отделните части, както и да се повиши бойният им морал, и предаността към краля и кралството, в Европа започнал процес на налагане и стандартизиране на униформите. До 1660 г., армиите в Европа нямали строго индивидуални униформи. Обикновено отличителните знаци на войниците били ленти плат в определен цвят, които се връзвали или през рамо, или на шлемовете или пък на ръцете над лакътя.[6] Тези ленти лесно се махали и се заменяли с други, в различен цвят, ако хода на сражението не допадал на съответното отделение войници. Държавите започнали да въвеждат различни, идентични цветове за своите войски, като отделните полкове и роти имали свои отличителни знаци, които се пришивали към униформата – на яката или на раменете. Хазната започнала да отделя средства за стандартното въоръжаване на своята армия, като често пъти поръчките за дрехи и муниции се давали на местни манифактури с цел да се стимулира икономиката на страната. Към 1700 г. всички големи армии в Западна Европа имали свои униформи. След 1704 г. униформи били въведени и в Русия.

Паралелно със унифицирането на униформите, започнало и стандартизиране на оръжията. След 1660 г., подобно на армията, поръчките към военната индустрия се превърнала в кралски монопол. Военните манифактури били преустроени така, че да произвеждат едни и същи по калибър и модел огнестрелни и хладни оръжия. Това доста улеснило снабдяването с муниции и замяната на повредени пушки и оръдия. До колко тази промяна се реализирала в рамките на XVIIв. остава загадка, но според повечето западни военни историци, към 1700 г. Франция, Англия, Холандия, Австрия, Швеция и Прусия постигнали принципна стандартизация на своята оръжейна индустрия. В Русия проблемът с разминаването на калибрите остава и след Наполеоновите войни, През 1815г. в руската армия били регистрирани над 20 различни калибъра огнестрелно оръжие.

Реформи започнали и в системата на върховното командване и логистиката. Тук водеща роля изиграла Хабсбургската монархия, която още през XVI в. създала висш военен съвет към владетеля, който ръководел армиите и снабдяването им. В хода на Тридесетгодишната война и последвалите я конфликти с Франция и Османската империя, тази институция изкристализирала и към 1700 г. била една от най-модерните подобни структури в Европа, без точен еквивалент в останалите големи армии. В подобна посока се развивали и реформите на Петър в Русия. Императорът се стремял към създаване на военна колегия (министерство), която да организира всички аспекти на тиловата поддръжка на армиите. Отделно от това, преди всяко голямо сражение и операция, Петър провеждал военен съвет, където внимателно изслушвал и коментирал забележките на своите генерали. В Швеция, където кралете-войни от династията Васа обичали лично да водят армиите си, принципа на поделена отговорност на върха така и не се появил до 1700 г. Във Франция, кралят рядко се месел във военните действия и делегирал на своите генерали-аристократи пълната отговорност и командване на армията. В Англия, Парламентът гласувал назначаването на командирите и разпределението на военните ресурси, докато на краля била отделена една по-символична позиция, въпреки че Уилям III и по-късно Джордж I активно участвали във военните действия и поемали ролята си на главнокомандващи.

Що се отнася до логистиката, отново на австрийците принадлежи първенството сред западноевропейците за съставяне на маршрути от логистични пунктове, които да поемат снабдяването на армиите по основните направления на войските. Тази идея не била оригинално австрийско достижение, а била възприета от османците. Те използвали система от военни пътища още от края на XV век. Параметрите на логистиката се разширили още повече с разрастването на военната индустрия и нейната материална база. За целите на снабдяване на манифактурите и транспортиране на муниции, храни и оръжия към логистичните центрове, започнало изграждането на държавни пътни мрежи от канали и сухопътни трасета. За да се улесни тази система, монарсите премахнали между провинциалните мита и такси, поставяйки началото на общодържавните пазари. С цел да се управлява разширяващата се тилова система, започнало създаването на интендантски служби по места, които постепенно били централизирани в една обща структура, подчинена на отделните военни колегии и министерства.

Друга важна промяна, която настъпила през втората половина на XVII век била въвеждането на нови методи за набиране на войници. За целта местната бюрокрация започнала да води регистри на населението, да извършва преброявания и да зачислява годните за военна служба. На базата на тази документация, често чрез жребии, се определял броят на наборниците, които трябвало да постъпят на служба. Тази система започнала постепенното си развитие след 1660 г., към 1700 г. била все още в начален стадий, а разцвета си достигнала след 1795г. с въвеждането на националните армии. До 1700 г., по-голямата част от войниците все още се набирали основно на базата на доброволци, тъй като системата на жребиите била доста корумпирана и често се случвали измами с точния брой на записаните войници.

Военно-технически промени 1660-1700 г.

Паралелно с централизирането и бюрократизирането на армиите, в Европа се случили и няколко значими технически промени, които дали сериозен тласък на развитието на военното дело. Повечето от тях се породили във Франция, благодарение на постоянната бойна готовност на френските сили след 1660 г., когато амбициите на Луи XIV се нуждаели от солидна военна подплата.

Благодарение на значителните си финансови ресурси, Франция започнала превъоръжаване на своята армия, подпомогнато от стандартизирането на видовете оръжия, за което споменахме по-горе. На въоръжение били въведени мускетите с кремъчен затвор, които били по-бързи и по-точни от своите предшественици с фитилен затвор. Друго предимство било и по-малкото им тегло, което вече не изисквало употребата на поддържаща „вилица“. Това сериозно спомогнало за по-бързото придвижване на войниците и по-лесното усвояване на оръжието.

В допълнение към новия вид мускети, френския маршал и инженер Вобан измислил едно просто, но гениално нововъведение – щикът. С един удар били премахнати два проблема. От една страна мускетарите вече не били така беззащитни и можели да използват оръжията си и като хладни при нужда. От друга – поставянето на щика премахнало необходимостта от подреждане на карета пиконосци, които да пазят пехотата от кавалерийски атаки. Това довело до 100% въоръжаване на пехотата с огнестрелно оръжие, заменяйки старото съотношение между мускетари и пиконосци, което към 1670 г. било приблизително 70% към 30%. Увеличаването на огневата мощ с 30% било неминуем скок напред по отношение на ефективността на армиите, въпреки че далекобойността на мускетите оставала ниска, а ефективността им на повече от 50-100 метра – съмнителна.

louisXIV_army

Френски войници от времето на Деветгодишната война (1687-1896г.)

Другото голямо нововъведение на Вобан било преустройството на т.нар. „trace italienne”- системата от бастиони и валове, която заменила средновековните крепости. Вобан сериозно усложнил геометрията на бастионираните крепости, съчетавайки ги с допълнителни водни и сухи ровове и добавяйки допълнителни външни бастиони, които да увеличат далекобойността на отбраняващата се крепост. Паралелно с това, Вобан разработил и система за паралелно атакуване на новия тип крепости, залагайки на масиран артилерийски огън и методично премахване на вражеските оръдия. Снабден с огромните финансови възможности на Франция, Вобан не само разработил но и реализирал своите схеми и северните граници на Франция се превърнали в система от взаимно поддържащи се крепости и гарнизони, които съставлявали гръбнака на френските бойни операции в периода 1660 – 1716 г. Всяка една от тези крепости имала колосална цена – 80 000 000 ливри. Обсадата на подобно съоръжение за един път струвала половината от тази сума, а обикновено за да се превземе подобна крепост се изисквали 2 или 3 обсади, често прекъсвани от вражески сили. Т.е. крепостта се „изплащала“ само в рамките на един конфликт, а както знаем, през XVII в., конфликти не липсвали.

Засилването на крепостите било съпътстване и от увеличаване на мощта на артилерията, както сухопътната, така и военноморската. Мобилната артилерия, въведена от Густав II Адолф след 1620 г. се превърнала в задължителен елемент от артилерийския парк на всяка армия. Паралелно с това се увеличил калибъра на обсадната артилерия, което повишило ефективността и далекобойността при обстрел. Паралелно с техническия прогрес, бил извършен и такъв при кадрите. Из Европа започнали да се появяват висши военни училища, които до 1700 г. били предназначени за артилерията и където млади кадети се обучавали на геометрия, аритметика и други точни науки. Тъй като старото схващане, че артилеристите били по-скоро търговци и занаятчии все още не било отминало, висшите аристократи не се стремели към позиции там и това дало възможност на хора от градските съсловия да се издигнат във военната йерархия.

По отношение на военноморското дело, промени настъпили в структурата, тонажа и въоръжението на корабите. Галеоните и галеасите отстъпили място на линейните кораби, разработени от холандците в първата половина на XVII в. Тези кораби били пригодени еднакво добре и към океанско и морско плаване, било по-маневрени и можели да поберат по-голяма огнева мощ. Мащаба на военноморските промени личи най-ясно в поредицата от Англо-Холандски и Холандско-Португалски войни, които прекроили картата на морските монополи в Далечния Изток и Атлантическия океан. До 1700 г. Нидерландия си останала първата морска сила в световен мащаб, като едва след Войната за Испанско наследство (1700-1714г.), везните постепенно се накланят в британска посока. Заради засилената военноморска мощ, големите монархии се стремели да изградят система от укрепени пристанища, които да контролират морските пътища и да служат като снабдителни бази за флотите. Подобни „портове“ били създавани по протежението на африканския бряг, в Карибите, Индия, Индонезия и Филипините.

Lineen korab

Линеен кораб – гръбнакът на военоморската мощ през втората половина на XVII, целият XVIII и първите десетилетия на XIX век.

Източна Европа не остава на страна от тези технически, административни и политически промени. Както ще видим в изложенията, посветени на Русия и Жечпосполита, управляващите кръгове в двете източни монархии се стремели да модернизират своите войски до нивото на западните им съвременници. За целта били привличани инструктори от чужбина, както и майстори-оръжейници и дори отделни наемни полкове, които да послужат като модел за провеждане на военните реформи. Спецификите на политическата, социална и административна структура на Жечпосполита и Московското царство обуславят и по-различния темп, с който промените се случват в тези две държави. Това не означава, че армиите им били „старомодни“ или „назадничави“. Те просто били пригодени да воюват в по-особени географски условия. В този смисъл, френската или английската армии биха били доста не на място, ако им се наложеше да воюват в степта срещу татари, калмици или османските спахии. Австрия е може би единствената европейска държава, чиято армия имала опитът и умението да се сражава както в условията на Запада с множеството крепости и по-статичен маниер на воюване, така и на Изток, с маневреността, широката употреба на кавалерия и необходимостта за отбрана на пехотата в открити пространства.

Zlochiv

Замъкът Злочив, дн. Украйна – полска крепост от XVII век, изградена по най-модерните стандарти на европейското укрепително дело.

Поредицата от военно-административни и военно-технически промени, които настъпили в Европа между 1660 и 1700 г., преобразили завинаги  военното дело. Нарасналия брой на сухопътните армии довел до нови по мащаб конфликти. Военноморската сила започнала да оказва все по-сериозна роля, тъй като доминирането по море гарантира постоянно снабдяване със суровини от колониите и същевременно давало шанс да се блокира прехвърлянето на ресурси от страна на противника. Самите колонии също се превърнали в арена на военните действия, като европейците често наемали местни сили да водят войните помежду им. Постоянно увеличаващото се значение на колониалната икономика довело до създаване на крепости и гарнизони във всички опорни точки на отвъдморските владения и отделянето на все по-сериозни средства за защитата на колониите и изграждането на по-големи и ефективни флоти. Паралелно с това, в Европа се засилва нуждата от по-решително приключване на конфликтите поради огромното финансово бреме, което всяка война оказва на хазната. Освен усложнената администрация и командване, държавите се стремели да изградят стабилни системи за финансиране на агресивната си външна политика. Водещи в това отношение се оказали Англия и Холандия, които благодарение на по-развитите си парично-стокови борси, започнали формирането на национални банки, които към 1700 г. били реалност и можели да послужат като гарант и контрольор на военните кредити и разходите за отбрана.

Въвеждането на по-строга военна йерархия, съчетана със изготвяне на устави и утвърждаването на униформите, довело до промяна облика на армиите. Старите наемнически дружини, които сменяли работодателя си ежегодно, били постепенно заменени от постоянни, професионални армии, в които наемническия елемент все повече отстъпвал място на професионалния войник-наборник (или доброволец). Подобрената логистична система също спомогнала за по-високия морал на въоръжените сили, тъй като гарантирала по-добро снабдяване с храна и муниции.

Въпреки всичко, истинското лице на промените се проявило едва след 1700 г. По време на Войната за Испанско наследство (1700-1714г.) и Великата Северна война. Именно през тези първи две десетилетия на XVIII в. промените, които се случили след 1660 г., получили своето реално изражение за да повлияят на нова поредица от реформи от средата на XVIII в., намерили отражение в Седемгодишната война (1756-1763г.)

[1]   Исторически период, обхващащ най-общо XIV и XV век.

[2]   Исторически период, който в българската историография покрива вековете от 1453г. до 1914г.. В англоезичната литература, Новото време се нарича Модерна епоха и се дели на Ранномодерна (1453-1789г.)и Модерна (1789-1918г.). За отделни учени, Средновековието продължава чак до 1500г., а други (най-вече класическата руска и съветска историография) го отнасят дори и по-нататък във времето, до началото на Религиозните войни (средата на XVI век)

[3]  Пер – фр. – благородник от висок ранг, стоящ само едно стъпало под краля

[4] Карлос II (1665-1700г.) – последният Хабсбургски крал на Испания. Страдал от множество ментални и физически недъзи, следствие от големия брой кръвосмешения сред предците му.

[5] Немски историк, който в края на 30-те години на XX век формулира идеята за абсолютизма като система, основаваща се на пречупване на аристокрацията от страна на монарха и постепенното й западане в следствие на недалновидният и разгулен начин на живот на благородниците. Теорията му доминира историографията до средата на 80-те години на XX век, когато е отхвърлена и преразгледана.

[6] Французите използвали бели, шведите – сини, холандците – оранжеви, а испанците и австрийците – червени ленти.