Трудно можем да говорим за формиране на Балканския съюз до 1910 г. Преди тази преломна година, дипломатите и политиците на страните от Югоизточна Европа не са узрели за идеята за общ съюз, насочен срещу османската империя. Гърция, разтърсвана от политически проблеми и неуспешния опит за анексиране на Крит се преориентира късно към партньорство с България. Подобна е и ситуацията в Белград. Едва след държавния преврат, довел до ликвидирането на голяма част от Обреновичите и замяната им с Караджорджевичите, политиката на Сърбия се променя и страната постепенно излиза от австро-унгарската орбита, за да попадне отново в руската. До 1908г., сърбите разглеждат приоритетно присъединяването на Босна и Херцеговина и в този смисъл началните преговори за партньорство между Белград и София от 1904г. Текат относително гладко. Явното привличане на България в орбитата на Виена през 1908г., променя тази ситуация. София де факто благославя австрийската политика в Босна в замяна на собствената си независимост. Този ход е изтълкуван като предателство от сърбите и отношенията между двете страни са буквално замразени през следващите две години. Самата България, доволна от сътрудничеството с Австро-Унгария не бърза да се сближава със сърбите, чийто претенции към Македония са изключително подозрителни за управляващите в София. Провалът на Гърция през 1897г., хвърля своята сянка на преценките на родните военни и политици. Бъдещата на южна съседка се разглежда като слабоват евентуален партньор, чиято единствена силна страна е флота, който може, евентуално, да се използва за блокиране на османското снабдяване в Егейско море.
Ситуацията при Великите сили е не по-малко сложна и нееднозначна. Австро-Унгария и Русия, които поддържат шизофренични взаимоотношения по отношение на Балканите през целия XIX век постепенно се раздалечават една от друга с настъпването на новото столетие. Сближаването на Русия и Франция и края на Съюза на Тримата императори (Dreikaiserbund) след смъртта на Бисмарк и промяната в курса на германската политика при кайзер Вилхелм III, бележат нов етап в политиката на Великите сили спрямо Балканите. Новия военен и политически елит във Виена и Берлин не крие своята враждебност към руските домогвания до Проливите, докато в Петербург гледат на европейския югоизток като на буферна зона за аспирациите на Централните сили.
През 1903 г., Русия все още търси вариант за взаимно съгласие с Двуединната монархия, но година по-късно, Северната империя е открехнала нова страница. Идването на власт на Караджорджевичите в Сърбия и про-френското правителство на Рачо Петров в София са склонни да започнат преговори за съвместна сръбско-българска политика на Балканите под руска насока. Този процес се канализира в подписването на поредица от договорености между двете балкански страни. Процесът на сближаване е прекратен в зародиш от избухналата Руско-Японска война (1904-05 г.), в която Страната на Изгряващото слънце постига блестяща и изненадваща победа над Русия. Отзвукът от това поражение ще предопредели до голяма степен бъдещето на Европа. От една страна, Русия изпада в състояние на тежка вътрешнополитическа криза, от която излиза едва през 1907 г. Тази криза блокира основните външнополитически активности на Петербург и новата линия на балканската политика е оставена на заден план. От друга страна, разгромът на руския флот премахва непосредствената опасност пред военноморските амбиции на Великобритания и в комбинация с постигнатите споразумения с Франция след Фашода (1898 г.), Обединеното кралство се присъединява към френско-руската Антанта.[1]
Така, след 1907г., двете Велики сили, най-активно заинтересовани в региона, започват да водят подмолна борба, прикрита зад официалния параван на пазене на статуквото. Русия, обаче, е пропуснала две години, в които виенската дипломация не е седяла бездейна. България се отдалечава от така желаното в Русия сътрудничество със Сърбия. Активизирането на сръбските чети в Македония, липсата на консенсус по отношение на зоните на влияние в спорната област, както и промяната на правителството в София, водят до поредно сближаване на България с Австро-Унгария. То кулминира в провъзгласената през 1908г. независимост, последвана ден по-късно от анексирането на Босна и Херцеговина от Двуединната монархия. И двата хода са възприети като вредни за руските интереси на Балканите, а сърбите ги тълкуват като директен акт на предателство и катастрофа за начертанието на Белград за велика Сърбия.
Руснаците се оказват далеч по-гъвкави от своите малки балкански партньори. Външният министър Сазонов ясно осъзнава, че оставането на България в орбитата на Виена би било пагубно за руските интереси. Вместо да затяга натиска срещу София, както погрешно прави император Александър III през 1883г., Сазонов избира по деликатен и интелигентен подход. Русия помага за уреждане на финансовите и дипломатически въпроси между София и Истанбул и същевременно спуска на сърбите информация за реалните планове на австро-унгарската администрация за инкорпорирането на Босна и Херцеговина, както и за създаването на автономна Албания, обхващаща Македония, Косово и албанските земи. В комбинация със сближаването на Виена с Букурещ, и България и Сърбия си дават сметка, че всякакъв политически просперитет за двете страни преминава през сътрудничество. Това убеждение се затвърждава от елегантния начин, по който Австро-Унгария урежда въпроса за анекса на Босна и Херцеговина с Османската империя, изплащайки финансово обезщетение и наемайки се да инвестира в изграждане на ключова железопътна линия, която да свърже Сараево със Скопие и по този начин да дублира съществуващата линия през България, давайки свобода на османската търговия да контактува директно с австрийския пазар. В добавка не може да не пропуснем и идването на Младотурците на власт в Истанбул. Те обещават бързи и ефективни реформи, а политиката им към малцинствата директно заплашва етническата карта, на която сърби и българи разчитат при евентуално ново разразяване на Източната криза. В добавка, новото османско правителство залага на пълна реформа на армията, която трябва да бъде преструктурирана и превъоръжена според най-съвременните достижения на немската тактическа и стратегическа мисъл. Една реформирана империя, поддържана от съживена и засилена армия би представлявала непреодолима преграда пред всякакво директно разрешаване на националните въпроси по пътя на войната.
Първите стъпки за сближаване между Сърбия и България започват още през 1910 г., но поради корено различните позиции по отношение на Македония, преговорите започват да буксуват в национал-политическата тиня. България предвижда решаването на македонския въпрос на базата на една автономна област, която да обхваща Македония в нейната географска цялост. София се надява, че създаването на такава автономия ще доведе до Румелийски сценарий, при който преобладаващото българско население ще донесе бързо и лесно съединение с царството. Сърбия, за която е повече от ясно, че не разполага със стабилни етнически позиции, предпочита да говори за деление на областта без да се търси някаква македонска цялост. Сърбите претендират за северозападните и западни части на Македония, включително Охрид и Скопие, на които гледат като опорни пунктове за експанзия в северна Албания и добиване на излаз на Адриатическо море. Позицията им е подкрепяна от руския посланик в Белград – Николай Хартвиг. В следствие на това разминаване в позициите, двете страни временно замразяват обсъжданията за общи действия. Паралелно с провежданите преговори между София и Белград, Гърция също решава да задейства своята дипломация. След провала на бунта Терисо (1905г.), по време на който Венизелос се утвърждава като водеща критски политик и фигура от национално значение, гръцката външна политика става жертва на повсеместната криза, обхванала кралството в началото на XX век. Едва през 1909г., в следствие на появата на Военната лига и на войнишкия бунт, който нейните генерали провеждат, крал Георги се вижда принуден да свика нови избори, които променят цялостния курс на развитие на страната. Венизелос идва на власт, убеждава Военната лига да се саморазпусне и започва поредица от икономически и военни реформи, които вдъхват нов живот на Гърция и подготвят страната за предстоящата борба за балканското наследство. Част от тази нова политика е сближаването с България. Макар гърците да са скептични и дори враждебни към един такъв съюз, Елевтерос Венизелос правилно отчита, че само чрез съглашение с останалите балкански народи мечтаната Мегали идея може да бъде реализирана. За целта, към София са изпратени поредица от мисии, които трябва да инициират изграждането на българо-гръцки проект за прекрояване на Балканите. Българите, от своя страна, остават скептични към гръцките предложения и протакат. Едва след като преговорите със Сърбия навлизат в решителен етап, София започва да разглежда сериозно предложенията на Атина. До началото на Балканската война, в очите на българите Гърция ще си остане едно сухопътно джудже, чиято единствена стойност е флота.
Избухването на Итало-турската война се явява катализаторът, който провокира нова химическа реакция в позатихналите дипломатически процеси между Белград и София. Тази катализация на свой ред възпламенява заряда и на гръцко-българските преговори и дори пробужда ново направление в дипломацията на България – черногорското. Резултатът от тази твърде забързана и недобре контролирана реакция е, както ще видим, много подобен на провален ядрен опит. Българите и сърбите действат припряно, но Гешво, пристискан от общественото мнение се стреми да запази максимално недокоснати българските претенции. Сърбите от своя страна също с аготови на известни компромиси, най-вече по отношение на размера на т.нар. Спорна зона. Това, което се получава в крайна сметка, е добре документирано и проучено другаде. Важното за нашето повествование е крайния резултат. През март 1912г., България и Сърбия подписват съглашение, което засяга тяхната колективна сигурност в два аспекта – явен – насочен срещу Австро-Унгария, Румъния или османската империя в ролята им на евентуални агресори и таен – касаещ провеждането на агресивна политика спрямо Истанбул с цел разрешаване на националните въпроси на двете страни. Докато явното направление е подкрепяно и подпомагано от официалната руска дипломация, тайната спогодба е проект на личната авантюра на руските посланици в София и Белград – Неклюдов и Хартвиг. Ако за Петербург в лицето на Сазонов, Балканският съюз трябва да е отбранителен буфер пред немско-австрийските амбиции на Изток, за неговите подчинени, съюзът трябва да е инструмент за окончателното катурване на Османската империя. Изглежда, от 1877г. нищо не се е променило и ново поколение „графигнатиевци“ продължава да движи руската балканска политика според собствената си преценка. Принудени да загърбят доста съществени точни от своите национални претенции и Милованович и Гешов, които договарят съглашението, оставят най-важния елемент – арбитража на спорната зона в Македония в ръцете на руския цар Николай II, който не е съвсем наясно, че ще има какво да арбитрира. По останалите параграфи всичко е чудесно – сърбите нямат проблем българите да придобият Тракия, а българите – сърбите да вземат Косово, Нови Пазар и колкото пожелаят от Албания. Договорът от 13.III.1912г., е допълнен от военна конвенция, подписана на 29.IV.1912г., съгласно която двете страни се ангажират да си помагат в случай на нападение от страна на Австро-Унгария, Румъния или османската империя. Тази конвенция е подложена на три ревизии през следващите месеци (19.VI, 23.VIII и 15.IX), като България непрекъснато съкращава своето военно присъствие в Македонския театър за сметка на концентриране на почти всички дивизии в Тракия срещу османската армия. Идеята на генерал Иван Фичев, началник на генералния щаб е, че българските войници ще са необходими за разгрома на основните османски съединения на Балканите и блокирането по суша на Проливите, което да даде шанс за разгръщане на военните операции в Македония и превземането на главните османски крепости и градове в Европа. Напълно коректно във военно отношение, тази линия на Фичев се оказва политически неправилна, с оглед на сръбските претенции към Македония, заявени през май 1913г.
Разпределението на Македония според спогодбите на Гешов и Милованович
Положението с българо-гръцките преговори е още по-отчайващо. Едва през април София се заема да води конструктивен диалог с Атина. Политическия и военен елит на Царството е високомерен и арогантен – гърците са смятани за придатък към сръбско-българския съюз. Единствено обсъжданията около флота имат някаква реална стойност за родните дипломати и стратези. Гърците ясно настояват – България да отдели сериозна част от армията си за военни действия в Македония. Фичев се съгласява да изпрати 100 000, но само в случай, че сърбите участват с по-малко от 120 000 (при положение, че родните водачи знаят, че Белград обещава 200 000). Гърците трябва да мобилизират 110 000 и да разгърнат флота си в Егейско море. Двата щаба се задължават да обменят информация, но не се предвижда обща стратегия. За разлика от териториалните дебати между Сърбия и България, с гърците София не води никакъв диалог по въпроса за обща граница. Генералите ни са убедени, че българо-сръбските сили в Македония ще завземат цялата област преди идването на „елините“, след което, според териториалните клаузи със Сърбия, всички зони на български интерес ще ни бъдат предадени.
На настояванията на Сърбия и Гърция за методично и ясно договаряне, което граничи с прекомерна предпазливост, българските дипломати и представители отвръщат с припряност, предвид факта че всички приготовления се правят прибързано в последния момент. През цялото време Гешов живее с убеждението, че Русия, чийто дипломати насърчават балканския съюз ще действа като безусловно про-български арбитър. Твърде много и твърде ключови въпроси са оставени за отсъждане в Петербург. България демонстрира поведение на най-голямото хлапе на детската площадка, което с размахване на юмрук, цупене и закани налага своето мнение над по-малките си връстници. Гърция и Сърбия, обидени и нагрубени отиват да се мръщят в ъгъла и чакат сгоден случай да го върнат на своя по-едър събрат. Междувременно, в София чакат добрия Дядо Иван да дойде след края на войната, да потупа всички бащински по главите и да даде на българите всички спорни зони. Този нетактичен подход, чиято наивност граничи с откровена наглост скоро дава своите горчиви плодове. Ден след обявяването на мобилизацията в България, в Петербург Сазонов ще заяви на нашия дипломат Маджаров – „Не трябва да очаквате нашата помощ. Всичко вършете на ваш риск.“ Но тези гневни думи идват в момент, в който колелото на войната се е завъртяло безвъзвратно, а руските планове за Балкански буфер са разбити на пух и прах под носа на имперската дипломация.
Последният елемент от дипломатическият пъзел е включването на Черна Гора, което става отново с двустранни договори с България и Сърбия, но без някаква спогодба, която да обвързва всички страни в едно. България се задължава да отпусне щедър заем – 2 250 000 лева. В замяна, Черна Гора ще мобилизира 40 00 войници и първа ще започне войната с Османската империя, като България трябва да се включи до 30 дни след началото на конфликта. Договорът е подписан на 15 август 1912 г. Черна Гора се договаря със Сърбия окончателно през октомври (06,X), ден след като България и Гърция най-сетне подписват военна конвенция.[2] Така се слага точка на подготовката на Балканската лига – нескопосано сглобената дипломатическа къщичка от карти, която някак трябва да оцелее достатъчно дълго, че да катурне Болният Човек на Европа.
[1] До тогава, в Лондон разглеждат комбинацията от руско-френската флота като основна морска заплаха за Великобритания. Разгрома на Русия на изток и ускорената програма за разрастване на германския флот убеждават британците, че Франция и Русия не са заплаха, а по-скоро съюзник с оглед на засилените колониални амбиции на Германия. Що се отнася до Фашода, става дума за инцидент между Британски и френски войски в Африка, който едва не предизвиква война. Успешното дипломатическо разрешаване на кризата лежи в основите на формиралата се през 1907г. Тройна Антанта.
[2] Между Сърбия и Гърция също се водят преговори, но до началото на Първата Балканска война, двете страни не подписват нищо. Първите им сериозни спогодби идват през пролетта на 1913г.
History of Wars 