Военното дело в Европа в началото на  XVIIв. 

Първата половина на XVIIв. е характерна с това, че войната е най-комерсиалния бизнес в Европа. Във войната инвестират крале и кралици, министри и херцози, епископи, авантюристи, и въобще всеки който притежава душа на покерджия и амбициите на принц, но от онези, за които ни разказва Макиавели. Тъй като става дума за сериозни инвестиции, всеки от „бизнесмените“ очаква максимална възвращаемост при оптимално контролиран риск. С други думи големите сражения, в които играеш на принципа „всичко или нищо“ са крайно нежелани. От тук идва и продължителността на конфликтите, като дори по-дребните отнемат поне по 5-6 сезона за кампании. Другият проблем пред скоростното водене на война е ниското ниво на логистиката и нежеланието на владетелите да поддържат армии целогодишно, както ще видим по-късно. Бедните градски прослойки и многочислените селски семейства осигуряват евтина и изобилна работна ръка, готова да се наеме при всеки, който предлага храна, пари и възможност за плячка. В армията, религията и националността не са от  прекалено значение – според някои документи в един баварски полк през 1634г. има хора от 24 различни националности сред които 14 турци. Командири също не липсват. Най-често това са дребни благородници – авантюристи, които виждат във военната кариера най-бързият път към издигането. Армиите са почти изцяло наемнически, тъй като „инвеститорите“ искат сравнително опитна работна ръка за сравнително кратко време, което означава, че вербуването и обучаването на национална армия от доброволци не отговаря на целите. От друга страна, използването на наемници има колкото предимства, толкова и недостатъци. Те са опитни, кръвожадни и решителни, но тези качества личат само, когато им е добре платено и когато рискът за живота им не е прекалено висок. Две армии от наемници, на които не е плащано от месеци, по-вероятно ще предпочетат да се разминат на няколко километра и да плячкосат околността, отколкото да излязат в открито сражение. Всъщност това е доста често явление. Дори армиите водени от известни пълководци често избягват решителни действия. Така например една от най-ключовите битки в Тридесетгодишната война – Лютзен (1632 г.) става факт след като армиите на Валенщайн и Густав II Адолф се срещат случайно в полята на Саксония. Надлъгването на наемническите капитани, разбира се, не е ново явление и датира още от епохата на кондотиерите[1] в Италия (XIVв.). Разликата е в броя на армиите. Въпреки подправените списъци с наборници и високия процент дезертирали, армиите са чувствително по-големи. Това води след себе си две неща – по-трудни са за контролиране и е по-трудно две противникови армии да съществуват в една и съща област без да влязат в сражение. Поради тази причина, в края на всеки кампаниен сезон (октомври), армиите се изтеглят към своите „зимни квартири“. В идеалния случай тези квартири се намират на територията на противникова или неутрална страна, тъй като армията била същинска напаст дори за държавата, за която се сражава. Липсата на решителни победи и протакането на бойните действия  често налагало през зимата армиите да напускат всички окупирани територии и да се изтеглят на своя собствена. Проблемите с окупирането на вражески територии през зимните месеци остава нерешен чак до втората половина на XIXв, като Наполеоновите завоевания са по-скоро изключение, отколкото налагане на нова тенденция. След години на нерешително воюване пред държавите остават два варианта – или да притискат своите пълководци да дадат генерално сражение, или да търсят начин за сключване на мир. Обикновено първият вариант води до втория, като разликата е такава, че след решителна победа условията за победителя са  далеч по-изгодни, както се случило в т.нар. Торстенсонова война (1643-47 г.), в която шведите категорично побеждават датчаните и им отнемат значителни територии в южна Скандинавия. Повечето войни, обаче, завършват с възстановяването на  status quo ante bellum, без да доведат до някакви значителни териториални или политически промени, а основно източвали хазните на воюващите.

Воденето на войните едно нещо, но плащането за тях изисква съвсем друга комбинация от методи. За разлика от днес, когато едва 5-6% от бюджета на повечето държави отива за военни цели, през XVIIв. войните редовно поглъщат между 70 и 120% от държавните приходи. Понякога този процент може да достигне доста повече от 120. За да плати непосилните суми държавата прибягва до цяла поредица от ортодоксални и неортодоксални финансови прийоми – допълнителни данъци и акцизи, налагане на такси, събирането на контрибуции, плячкосване на завладените вражески земи, взимането на огромни заеми, залагането на държавни монополи, отдаване на част от териториите като гаранция за заеми и т.н. Понякога тези методи помагат, понякога дори те не са достатъчни и често минават по няколко месеца или дори години, в които на армиите не се плаща. Това, разбира се, води в най-добрия случай до отказ от водене на сражения, а в най-лошите – до бунт и/или преминаване на армията на страната на врага.

Когато държавата няма пари, отделни независими наемнически капитани (като например Валенщайн), предлагат сами да плащат на армията си в замяна на пълна свобода за назначаване на команден състав и секвестиране на необходимите продоволствия от окупираните територии. В добавка подобни личности получават щедри титли и рангове в армията. Тази практика довела до принципа „войната се храни от войната“ (bellum se ipsum alet), според който армиите трябва, поне на теория, да са самодостатъчни на базата на конфискации и изкупуване на провизии, оръжие и боеприпаси от териториите, които окупират.. Това, разбира се, остава само теоретично, тъй като личните ресурси на командирите рядко стигали за повече от 1-2 сезона. Ако за това време съответният генерал не успява да намери нови средства, се налага да прибягва към плячкосване и/или взимане на заеми от кредитори. Това води до бързото разоряване на териториите, намиращи се в обсега на военните действия, както и на кредиторите, които не могат да разчитат на никаква правна закрила, която да им гарантира връщането на парите. Ето защо финансовите къщи предпочитат да дават заеми на държави, а не на частни лица, тъй като държавите залагат част от бюджета си или някой монопол преди да получат парите. Ако някой владетел не си плаща лихвите, финансовите къщи повсеместно затварят вратите си за него. Разликата с днес е, че кредитния рейтинг не се измерва в проценти, а в репутация, която е зорко следена от големите финансови фамилии.

Без значение от методите за финансиране, продължителните конфликти изцеждат държавите и фалитите са често срещан феномен. Пикът на военното финансово бреме е достигнат век по-късно – през Седемгодишната война (1756-63 г.), но корените на проблема се утвърдили през разглеждания от нас период – първата половина на XVIIв. Тридесетгодишната война ни предлага чудесен пример за това, как продължителните войни и разходи по тях могат да поставят дори големите държави на колене. През 1642 г., когато започват първите преговори за примирие, Хабсбургската монархия (Австрия) воюва вече от 24 години, Испания – от 21 години, Швеция – от 10 години, а Франция – от 7 години. Войната продължава до 1648 г.. а Франция и Испания воюват още едно десетилетие до 1659 г. В крайна сметка Испания излиза финансово съсипана а Франция е на ръба. Австрия няма да воюва две десетилетия след 1648 г. Швеция е единствената държава, която продължава да води по-активни кампании, благодарение на факта, че на нейна територия не стъпва нито една вражеска армия. Някои историци се опитват да посочат драстични скокове в размерите на армиите, но това, което често се забравя, е че големите числа по-скоро показват броя на всички ангажирани армии в дадена война, докато войниците активни в съответните кампании са доста по-малко. Фалшифицирането на официалните документи от страна на командирите е една от причините за преувеличаването на реалните пропорции на армиите, както и за огромните разходи на държавите, които разполагат, например, със 15 000 души,  но плащат на наемниците като за 30 000. Разликата отивала в джоба на командирите, а самите войници често получавали само толкова, колкото да могат да си купят самун хляб и халба бира. Така, за доста от наемните капитани, войната се оказва средство за бързо забогатяване. Именно тази тенденция довежда държавниците до идеята за замяна на скъпите и неефективни армии от наемници с войски, набирани, издържани и командвани директно от държавата. Оказва се също така, че за „инвеститорите“ е по-евтино да наемат армиите за цялата година, отколкото да разпускат силите си в края на всеки сезон и да ги наемат отново на следващия. Така се създава основата за формиране на професионалните редовни армии, които доминирали бойните полета на Европа през следващия XVIIIв.

Един от основните елементи, които характеризира маниера на водене на война през Новото Време са личностите. Личните прищевки на кралете, междуособиците между министри и аристократи, амбициите и алчността на командирите са все неща, които могат да прекратят или започнат война. Всички тези фактори оказват голямо влияние и на хода на отделните кампании. Валенщайн, например, е страстен последовател на астрологията и преди всяка по-важна стъпка се допитва до личните си астролози, които му изготвят хороскоп. Често се случва да отказва да даде сражение само защото звездите не предвиждали щастлив изход. Луи Бурбон, Принцът на Конде[2] обича да прекарва зимата в Франция, където щурмува подстъпите към парижките бардаци със същата страст, с която лятото лично повежда атаките срещу испанските армии. За целта, обаче, изтегля армиите си обратно във френска територия, тъй като иначе трябва да остава в окупираните територии. Кралете, със своята значителна власт, не остават по-назад. Император Фердинанд II, воден от своя уж ревностен католицизъм (или пък от прекомерна алчност – бел. авт.) пропилява военните победи на армиите си, като издава едикт, с който настройва всички германски протестанти срещу себе си, което развързва ръцете на Густав II Адолф да се включи във войната, която иначе може да завърши през 1631г. вместо седемнадесет години по-късно. Луи XIII почти проваля обсадата на Ла Рошел заради своята нерешителност и страха, че кампанията може да влоши и без това разклатеното му здраве. Единствено упоритостта на кардинал Ришельо спасява похода срещу хугенотите от провал. Но пороците не са единствените фактори. Ришельо е хилаво, болнаво дете, което  имало силен дух. Като дете кардиналът тренирал редовно и се научил да се боли с множеството си заболявания. Подобна е и съдбата на маршал Тюрен[3], който е пелтек като дете, и също така страда от редица физически недъзи. Силната воля му помага да поправи говора си, а физическите упражнения надмогват дефектите му и маршалът се превръща в една от най-представителните личности във Франция. Храбростта в битка също е изключително важна. Густав II Адолф и неговият маршал Торстенсон[4] често водят лично армиите си в битка. Можем да посочим още имената на Бернарт Сакс-Ваймар[5], Конде, Тюрен, Йохан фон Тили[6] и полския хетман Станислав Кониечполски, всеки един от които мотивира своите войници с личния си пример. Без значение дали застават начело на французи, поляци, руснаци или англичани, храбрите командири са гордост за своите войници, като често авторитета на пълководеца е тънката линия, която деляла организираната армия  от разбунтувала се маса. .Силните, харизматични водачи са изключително важни за изхода от една война. Парламентът в Англия никога не би спечелил войната с краля, ако Оливър Кромуел и Томас Феърфакс не командваха армиите на парламентаристите. Австрия издържа Тридесетгодишната война не на последно място и заради поредицата от талантливи германски, валонски и италиански пълководци – Галас, Пиколомини, Валенщайн и Бокюи,[7] които съумяват да мотивират войниците си и да задържат иначе хаотичните наемнически групи в една относително хомогенна армия.

За разлика от XVIв., когато всеки владетел може да се окаже важен за изхода на конфликтите и често малките държавици препъват монархиите-колоси по пътя към победата, войните през XVIIв. се печелят от тези, които максимално дълго могат да плащат на наемниците и да компенсират финансовите си дефицити със заеми, гарантирани с монополи и пера от бюджета. Така постепенно се откроява една поредица от по-големи и по-заможни държави, които хвърлят сянка върху по-дребните си съседи и опоненти. Франция и Испания са безспорно най-богатите държави в Европа към 1618г., като към тях можем да добавим и Нидерландската република, която се превръща в банково и търговско ядро на Европа. След тях можем да поставим Хабсбургската монархия, която на базата на имперската титла на Свещената Римска империя, както и на богатите чешки провинции съумява да мобилизира относително стабилен капитал. Въпреки това, войните на австрийските Хабсбурги са подчинени до голяма степен на възможността за финансови субсидии от страна на испанските им братовчеди. Трета категория страни са Полша, Дания, Швеция и Англия, които заради по-неплодородните си територии и по-малкото население трябва да водят по-предпазлива външна политика. Конфликтите, в които влизат тези страни са доста по-ограничени като време и интензитет на бойните действия. Швеция е единствената, която успява да воюва по-продължително и то защото армиите й се сражават на чужда територия, командвани от поредица от опитни крале-войни и генерали, които успяват да извлекат максимума от своите войници. Като последна категория можем да отделим двата източни гиганта – Русия и Османската империя. Русия е силно отслабена от „Размирните Времена“ (1603-1613г.), но към 1631г. цар Алексей Романов успява да мобилизира ресурсите на Русия за поредната война с Полша, която периодично се подновява през следващите десетилетия. Османската империя преминала през тежка финансова рецесия в края на XVIв., която е следствие от цялостната европейска финансова криза, но към 1618г. султаните властват над обширна и стабилна държава. Това, което им пречи да водят активна политика в Европа е хроничната конфронтация със Сафавидите в Иран, която се проточва още от 1520г. След 1600г. персийският шах Аббас I Сафави води агресивна политика срещу османците, окупирайки по-голямата част от днешен Ирак. Едва през 1640г. османците успяват да ликвидират персийската заплаха и да си върнат загубените територии. Междувременно Полумесецът се е вплел в поредица от по-малки конфликти с Полша, които продължават до 1699 г. почти без прекъсване. Няколкото войни с Австрия допълват военните ангажименти на Истанбул, но като цяло поне до 1640 г. османските усилия са насочени на изток. Периодът 1618-1659г. отбелязва постепенния упадък на старите търговски републики Венеция и Генуа, както и окончателното отслабване на системата на Ханзата, която отстъпва място на противоборството на балтийските монархии. Засилването на големите монархии води до обезличаване на повечето малки държави, кат изключение правят трите германски електората Бранденбург, Саксония и Бавария, които продължават да играят важна роля в европейските дела. След 1640г. Португалия отново се връща на политическата сцена, след като династията Браганца успява да измести испанските Хабсбурги. Лисабон, обаче, никога не успял да възвърне старата си позиция на първа морска сила, завинаги изместен от флотите на Англия и Нидерландия, които опустошили голяма част от португалските колонии.

Конфликтите от първата половина на XVIIв. изиграват важна роля за развитието на военното дело в Европа не толкова в техническо, колкото в административно, логистично и финансово отношение. Тридесетгодишната война и останалите конфликти в периода се превръщат в катализатор за професионализирането на армиите и трансформацията им от нередовни и наемни в постоянни и, поне частично, национални. Швеция първа използва своето собствено население като ядро за армията си. Този пример е последван от Англия и Франция, а в последствие и от Австрия и Бранденбург-Прусия. Полша, Русия и Османската империя продължават да използват по-различна система за мобилизиране на силите си, което се дължи колкото на административната им система, толкова и на географските и геополитически специфики на изтока, с които на западните държави все още им предстои да се сблъскат. Не бива да поставяме етикети като напредничави или назадничави страни и армии, особено през XVIIв., когато западноевропейските армии по нищо не превъзхождат своите източни еквиваленти. Нивото на въоръжението е почти идентично, като мускетът с фитилен затвор си останал основно оръжие поне до 1650г. В комбинация с пиката. Едва след 1660г. мускетът с кремъчен затвор започва да навлиза в масова употреба. Иновации се наблюдават по-скоро в артилерията, където калибровката и подвижността на отделните оръдия започва да играе важна роля за развитието на сраженията. Обсадното дело не се променя особено през този период и звездовидните, бастионирани крепости, създадени в Италия през предходното столетие си остават най-значителната форма на укрепление, познато в Европа. Във военно-морската надпревара между Испания, Нидерландия и Англия се раждат поредица от иновации, които засегнали развитието на корабостроенето и навигацията. Новите по-добри и по-добре снаряжени кораби кръстосват тесните европейски морета и океаните с еднаква лекота. Въпреки това, още около столетие в Балтийско и Средиземно море галерите остават доминиращия вид плавателни съдове.

В административно и финансово отношение държавите са принудени да разработят сложна система от фискални прийоми, чрез които да се опитат да превъзмогнат постоянно-увеличаващото се бреме на войните. Дали централизираната бюрокрация а професионалните армии или обратното остава предмет на разгорещени дебати сред историците. Факт е, обаче, че двете вървят ръка за ръка в изграждането на монархиите от времето на Просвещението. Ако крале като Луи XIV и Карл XI могат да разчитат на добре подготвени армии и стабилна бюрокрация, то те го дължат на своите предци, които чрез опита си от войните в периода 1618-1659г. полагат началото на съвременната европейска държавност.

[1]  Наименование на наемните войници в Италия

[2]  Френски принц от кралската династия и пълководец, прочут с победата си над испанците при Рьокроа (1643г.) В първите години от кариерата си е известен като херцог Ангиен. Титлата принц на Конде наследява от баща си през 1646г. Роден през 1621г., умира през 1686г. За участието му в Тридесетгодишната война, виж главата Френската война във втората част на книгата.

[3] Френски маршал и аристократ. Повече за него може да научите във втората част от настоящата книга.

[4] Шведски пълководец, основен реформатор в артилерията на Швеция през първата половина на XVII век. Повече за него може да научите във втората част на настоящата книга.

[5] Немски благородник, аристократ, авантюрист и наемнически генерал, служил на Швеция и Франция в хода на Тридесетгодишната война. Повече за него може да научите във втората част на настоящата книга.

[6] Пълководец от белгийски (валонски) произход, който служи като командир на армиите на Католическата лига и в последствие и на имперските войски по време на Тридесетгодишната война. Повече за него може да научите във втората част на настоящата книга.

[7] Имперски пълководци в Тридесетгодишната война. Повече за тях може да научите във втората част на настоящата книга.