Армията на Австрийските Хабсбурги

Австрийските Хабсбурги, подобно на своите испански братовчеди, стоят начело на една от големите сили в европейската политика. Императори на Свещената Римска империя, крале на Унгария и Бохемия и господари на обширни наследствени земи, разпрострени на територията на пет съвременни държави, владетелите във Виена изглежда разполагат с ресурса и възможността да водят продължителни войни с добър успех. Както показа краткия обзор на политическата и финансова стабилност на Австрия от началото на  XVII век, това не е винаги възможно. За разлика от братовчедите си в Мадрид, които притежават обширни кралски земи в Кастилия и директно подчинени завоевания в Ломбардия и Неаполитания, от където да черпят хора и пари, австрийските Хабсбурги седят начело на система от унаследени владения, в които земите, директно подчинени, на императора представляват една незначителна част. Самите Хабсбургски владения дълго време са поделени между отделните клонове вътре в големия род и едва след 1480г., започват постепенно да се обединяват под мантията на Максимилиян I. Той е и първия владетел, който успява да създаде по-дълготрайна военна сила, с която да налага своята външна политика. Това се дължи както на войните с Бургундия, така и на конфликтите с Франция и Венеция, които де факто заемат целия период на управление на Максимилиян. Сблъсъка с редовната бургундска армия, а в последствие и със швейцарците, подчинени на кралете в Париж създава нуждата от формиране на силно пехотно ядро, около което да се оформи австрийската армия, чиято рицарска конница става все по-неефективна със всяко отминало десетилетие. В този критичен за Виена момент, на помощ се отзовава германския аристократ Георг фон Фрундсберг, който е назначен от Максимилиан за главнокомандващ на австрийските сили. Използвайки наемни части като основа на своята нова армия, фон Фрундсберг реорганизира старата средновековна схема, в която действията на пехотата са подчинение на първенството на кавалерията и формира нов тип пехота – т.нар. ландскнехти. Въоръжени с пики, алебарди и мечове по подобие на швейцарците, ландскнехтите се превръщат в гръбнак на австрийската военна сила, а в последствие стават еталон за пехотите на всички държави в Свещената Римска империя. Подобно на испанското терцио, плътните карета на германската пехота се допълва с определен брой аркебузири и мускетари, а след като Карл V застава начело и на австрийските земи, армията на Виена е моделирана по испански образец и въвежда т.нар германско терцио, в което размера на полковете е по-ограничен.

Новия формат за водене на сражения скоро е изпитан в поредица от войни срещу турците в Унгария и против сходни германски формации по време на Шмалкаденската война (1546-47 г.)[1] и последвалата нова конфронтация с протестантите в Свещената Римска империя след 1550 г. За разлика от испанците, които успяват да спечелят всички по-големи сражения през XVI век, австрийските войски понасят своя дял поражения, особено в следствие на конфронтацията им с Османската империя, чийто армии, използвайки по-различни полеви тактики, успяват неведнъж да прекършат католическите сили. Въпреки това, Дългата война (1593-1606г.) доказва, че австрийците умеят все по-добре да се адаптират към османската тактика и в крайна сметка конфликта завършва в патова ситуация за двете страни и връщане на статуквото (status quo ante bellum). Отново за разлика от испанците, австрийските армии прилагат много по-мащабно своите кавалерийски части, тъй като терена в германските земи и Унгария е далеч по-благоприятен за употребата на конница, отколкото блатистите, насечени от реки и канали местности в Нидерландия. В този смисъл, Виена трябва да отделя специално внимание на поддържането на по-значителни кавалерийски контингенти, с чиято помощ да контрира вражеските част и да покрива по-значителните дистанции.

Когато през 1618 г. Протестантите в Бохемия се вдигат на бунт, последвани от единоверците им в Лужица, Силезия и Моравия, Фердинанд II, херцог на Австрия и крал на Унгария се оказва в неизгодната позиция да не разполага с реална полева армия. Освен гарнизоните по османската граница и няколкото роти в по-големите австрийски замъци, владетелят не може да разчита на никакви редовни части. Причината за това е, че за разлика от Армията на Фландрия, която воюва постоянно с нидерландците, Австрия не разполага със свой перманентен опонент и след края на всяка война разпуска своите армии за да съкрати огромното бреме за фиска, което издръжката на тези сили представлява. Така, след 1606г., армията, воювала с османците е разпусната, а войската, която Матиас I набира, за да воюва с брат си Рудолф II е разформирована през 1612 г., когато Матиас става император. Кратката война с Венеция (1615-1618 г.) ангажира по-скоро локални, нередовни сили в Истрия (Словения) и не предизвиква сформирането на сила имперска армия, която да се пренасочи към Бохемия.

Изправен пред съпротивата на около 60% от своите владения, Фердинанд е принуден да търси бърз и ефективен начин за сформиране на собствена армия. Тъй като земите на короната са малки, а голяма част от тях са населени с протестанти, системата с раздаване на патенти, използвана от испанците остава неприложима. За осигуряването на необходимите сили, Фердинанд започва да издирва контрактори, които да му доставят в кратки срокове необходимите пехотинци и конници. Преди да успее да наеме тези необходими полкове, императора трябва да реши хроничния недостиг на пари, от който страда Виена. Тук съдбата се усмихва на императора. Испания, следвайки своята стара доктрина за целостта и взаимната връзка на всички хабсбургски земи, решава да подкрепи активно Австрия и 4 000 000 дуката[2] са изпратени на Виена с цел сформиране и поддържане на необходимата  военна сила. Веднага щом се намират пари, се намират и желаещи да ги получат. В кратки срокове се сформира цялостан имперска сила, поставена под командването на Шарл Бонавентура де Бокюи – френски католик и наемник, който предлага услугите си на Фердинанд. В тази армия започва кариерата си като кавалерийски контрактор и командир Албрехт фон Валдщайн, който в последствие ще се превърне в най-могъщия военачалник в Свещената Римска империя. Новата наемна армия на Фердинанд II е по-многолика и от испанската. Чехи, унгарци, германци, австрийци, валонци и италианци са само най-големите етнически групи, представени в нея. Езика на командване остава немския, а заради предпочетената схема за набор на войниците, командния състав, освен главнокомандващите, остава в ръцете на контракторите.

По маниера на испанската армия, имперските сили са организирани в терции, съставени от полкове копиеносци и мускетари, допълвани с разнообразни кавалерийски части, които заемали фланговете и резерва по време на битка. За разлика от испанските части, съотношението копиеносци: мускетари било около 1.5 към 1 в полза на копиеносците, като това бързо се променило до 2:1 в полза на мускетарите (1630 г.), а след 1641 г., въоръжените с пика или алебарда воини били едва 1/5 от целия числен състав на подразделенията. Както отбелязахме, австрийската армия има доста по-разнообразна и многочислена кавалерия в сравнение с испанските части. Към стандартната тежка кавалерия (кирасири) и лека конница (карабинери), се прибавят и нередовните части от Унгария  и Хърватия (хусари, хайдути, кровати).

За разлика от Испания, която все по-трудно осигурява необходимия брой мъже за служба, австрийската армия страда по-скоро от липсата на пари, с които да плаща, а не поради недостига на желаещи, които да се включат в редиците. С напредването на Тридесетгодишната война, все по-голяма част от населението на германските земи започва да търси препитание във войнишкия занаят. Разорените земеделски области, опожарените градове и разрушените занаятчийски центрове не предлагат достатъчно възможност за преживяване. За разлика от тях, армиите винаги успявали чрез изнудване и грабеж да се снабдят с необходимите провизии, а и да бъдеш част от голяма, въоръжена група винаги е за предпочитане, отколкото да станеш жертва на подобна маса от воини и авантюристи. Между 1618 и 1648 г., имперската армия постоянно мени броя си. При Бялата планина (1619 г.) Бокюи стои начело на не повече от 10 000 воини, по време на имперския зенит (1630 г.), Валенщайн стои начело на над 100 000 войници, през 1632 г., преди битката при Лютцен, генералисимусът успява да събере в рамките на месеци армия от около 70 000 и дори на прага на поражението през 1648 г., Хабсбургите успяват да поддържат повече от 70 000 войници.

Thirty-Years’-War-french-army

Имперски пехотинци по време на стрелкова подготовка

Освен желаещи да се запишат като редови войници, не липсвали и аристократи, които предлагат богатство и войници в замяна на постове във висшето командване. Възможността да натрупаш престиж титли и пожизнени приходи като генерал, а в последствие и висш аристократ, служещ на императора действа като магнит за амбициозните благородници-авантюристи и владетелите на по-незначителните държавици в Свещената Римска империя, а и отвъд нея. Валдщайн, за който споменахме, става прочутия генералисимус Валенщайн, издигнал се от средната класа на чешкото общество до фюрст[3] на империята, херцог на Фридланд и Макленбург и де факто най-влиятелния пълководец в германските земи в периода 1625-33 г. Подобна е съдбата и на други прочути имперски генерали като Пиколомини, Пъпенхайм, Галас, фон Мерси, фон Верт и мнозина други, които застават начело на императорската армия.

Тридесетгодишната война представлява върхов етап в логистичната практика на наемническите армии от Ранномодерната епоха, свързана с изхранването и снабдяването на войската от окупираната от нея територия. В този смисъл, генералите, служещи на Фердинанд II, а в последствие и на сина му Фердинанд III са образци на снабдителната иновативност. Умението да се плячкосва методично противниковата или неутрална територия се оказва от изключителна важност за боеспособността на имперските армии. След 1630 г., когато Испания може да предлага все по-ограничена финансова помощ и изземването на средства, храни, припаси и дори оръжие от местните владетели и население се превръща в неделима част от съществуването на всяка една имперска армия в германските земи. От една страна  пълководците трябва да бъдат безскрупулни и целенасочени, за да извлекат максималните възможни блага, от друга – да бъдат внимателни и предвидливи, тъй като една прекалено изтощена от грабежи провинция няма да може да подслони армията отново, а с постоянната промяна във фронтовете, поддържането на адекватен тил е от жизнено значение. Извличането на контрибуции, откупи и плащания в продукти и припаси дава шанс на големите армии, събирани в годините след 1625г. да съществуват без да натоварват прекомерно нестабилните имперски финанси. Именно тази система на снабдяване на ариите обяснява как Виена, въпреки нередовните испански субсидии и липсата на подкрепа от местните съсловни събрания успява да „кърпи“ пропукващия се военен бюджет в продължение на три десетилетия.

Освен принципа „войната храни себе си“, Виена намира и друго решение за поддържане ако не на своите, то поне на съюзническите армии. За да получат подкрепата първо на Бавария, а в последствие и на Саксония, Хабсбургите им предоставят владението на част от своите провинции за определен срок от време, като приходите от тези територии служат като компенсация за средствата, вложени от съюзниците. Така през 1619г. Баварската армия окупира Горна Австрия, а година по-късно саксонците поемат контрола над Лужица. Баварците връщат Горна Австрия едва през 1638 г., а Лужица остава завинаги под саксонски контрол, като Виена е принудена да признае това заграбване с подписването на Вестфалския мир през 1648 г.

Хабсбургите във Виена не разполагат с дългогодишната, утвърдена военна машина, каквато е испанската армия, но за сметка на това разполагат с огромно количество наемнически отряди и контрактори, които в замяна на императорското злато са готови да застанат срещу всеки опонент. Макар лоялността на тези авантюристи да е повече от съмнителна, Виена успява чрез раздаване на титли и земи, узаконяване на грабежи и извличане на контрибуции от германските принцове да поддържа своя военен ангажимент в продължение на три десетилетия.. В хода на войната имперската армия се формира като страховита военна машина, съставена от опитни ветерани, познали лицето и на победата и на поражението. Макар след 1640г., успехите на протестантската коалиция да превишават броя на католическите победи, армията на императора остава боеспособна и респектираща сила до сами край на войната.

[1] Война между Карл V и коалиция от германски протестантски държави.

[2] Различните държави използвали различни валути, които се котирали без строго фиксиран принцип. Към 1620г., може да се приеме седната приблизителна връзка между европейските валути: 1 испански дукат се равнявал на 2.35  холандски флорина или на 1.4 германски флорина. Германският флорин бил равен на 1.7 холандски флорина; Френската ливра се равнявала на 0.7 германски флорина, а след 1640г. – на 0.5 германски флорина; Шведския риксталер бил равен на около 1-1.5 германски флорина, а имперския талер се равнявал на 1.5 германски или 2.5 холандски флорина. Стойността на самата валута също е доста условна. Приема се, че през  1618 г.,  за 7-10 германски флорина, един човек можел да си купи необходимото за живот жито за период от една година.

[3] Буквално означава „пръв“. За фюрстове се приемали и графове и херцози, а не само принцовете и елеkторите.