Заключение

Кошмарът за населението на Свещената Римска империя започва през пролетта на 1618 г., за да завърши тридесет години по-късно, оставяйки над две трети от територията на германските земи опустошена и разорена. Дванадесет милиона човешки живота плащат кървавата цена на амбициите на крале, херцози и императори. Ако има един основен губещ от конфликта, то това неминуемо е цивилното население, станало жертва на най-кървавия европейски конфликт преди Първата Световна война.

Както видяхме, всяка от страните получава по нещо – дали нови територии, дали повече религиозни права или пък възможността да наложи по-централизирана политика спрямо своето население. Би било погрешно да говорим за Австрия като за големият губещ. Императорът се разделя с Елзас и Лужица, но и двете територии никога не са били напълно под негов контрол. В  замяна на спорните права върху рейнските си владения и бунтовниците протестанти в северната част на Бохемия, Виена получава правото на пълна вътрешна свобода при водене на своята административна и църковна политика. Бохемците, моравците и силезийците губят своята борба така, както и жителите на Горна и Долна Австрия. Нито един Хабсбург от тук на сетне няма да има проблем да налага своя контрол над тези територии, нито пък наследствените му права ще бъдат оспорвани така, както това се случва с Фердинанд II. Всякаква форма на протестантска деноминация от тук на сетне може да бъде смазван спокойно, без владетелите да се боят от чужда намеса във вътрешните им дела. Короната на Бохемия завинаги остава върху главите на австрийските херцози. В чисто военно отношение, Тридесетгодишната война поставя основите на модерната австрийска армия, с нейните редовни полкове, ясно обособени части и структури и сложна система за администриране и поддържане на армията, която, в крайна сметка помага на Австрия да надвие Османската империя по време на голямата война от 1683-1699 г.

Швеция излиза от войната променена. Пренебрегваната, северна монархия, която Густав II Адолф наследява от баща си е само минало. Сега на преден план излиза нова велика сила, чийто армии са доказали, че за нея няма непобедими опоненти, справяйки се със всеки противник, срещу когото застава. Швеция наследява и доста проблеми от хода на войната – кралските земи са вече едва 30% от цялата територия на страната, което дава опасни за монарсите база на техните опоненти от традиционната аристократична клика, която се стреми да ръководи монархията по свой собствен маниер. Войната оставя под оръжие една голяма и ефективна армия, която струва твърде скъпо на страната, останала без френските субсидии и парите, вземани доброволно или не от германските фюрстове. Разпускането на тази армия ще се проточи чак до 1655г., когато последните шведски части ще напуснат германските територии, с изключени на гарнизоните в новите балтийски провинции на страната.

Наблюдателят би се изкушил да нарече Франция победител. Придобиването на Елзас е само по себе си постижение, с което никой френски крал от предишния век не успява да се похвали. Страната най-после създава опитна армия, базирана по-скоро на собствени, отколкото на наемни полкове. Френските сили са сразили непобедимите до тогава испанци и са прегазили армиите от ветерани на Австрия и Бавария. Ала монетата има и друга страна. Хазната е значително изпразнена. Аристокрацията е гневна и се стреми да преразгледа пробива на кралските прерогативи от времето на Луи XIII и Ришельо. Принцът на Конде, прочутият победител при Рокроа и Алерхайм застава открито срещу регентите на малолетния Луи XIV, заплашвайки да хвърли страната в поредната гражданска война. Победата в Германия не означава победа над Испания. Макар Фелипе IV да е зает с бунтът на португалците и каталонците, Армията на Фландрия, освободена от конфликта с Нидерландия остава като Демоклеев меч, надвиснал над северните граници на кралството. Ще изминат още десет години, в които Франция и Испания, подобно на двама изтощени боксьори, ще се опитват да си нанесат финален нокаут. Резултатът от този конфликт е тежък както в  демографско, така и във финансово отношение.

По отношение на цялостното военно дело през периода, Тридесетгодишната война преподава един горчив но важен за монархиите в Европа урок – наменическата система, която действа с пълна пара през XVI век и в последствие е възприета от всички участници в хода на германския конфликт, се проваля. Липсата на контрол, сигурност и ефективност се превръщат в характеристики на повечето армии след 1633г. Фердинанд II пръв осъзнава колко опасни могат да бъдат излезлите извън контрол наемни пълководци и контрактори. След смъртта на Закс-Ваймар, Франция  никога повече не поставя чужденец начело на армиите си, същата практика възприемат и шведите след Ньордлинген (1634г.). Наемането на сезонни контингенти постепенно се заменя от поддържането на постоянни полкове, набирани от собственото население и тренирани усилено в подготвителни лагери, преди да бъдат пратени на бойното поле. Тази система се използва широко най-напред от шведите и австрийците, а в последствие е въведена и от французите. По-малките държави също започват да поддържат свои редовни контингенти, около които постепенно се формират професионални, редовни армии. Това е един дълъг и сложен процес, преминаващ през множество етапи и неотменно свързан с войните, водени през втората половина на XVII век. По отношение на военната техника, основното изменение се явява навлизането на мускетите с кремъчен затвор, познати на бъларите от фолклорната ни традиция под името пушки-кремъклийки. Шведите първи използват масово тази по-съвършена и бърза система за стрелба, която скоро става еталон и за останалите армии в Европа. Употребата на мобилна полева артилерия от шведите също се налага като успешна практика, най-напред във френската, а по-късно и в останалите армии.

 Развитието на огнестрелното оръжие, както и натрупването на опит в маневрите дава шанс на армиите да променят съотношението на своите елементи. Пиконосците са изместени и дори засенчени от мускетарите. Ако в началото на XVII век пиконосци и мускетари са в съотношение 2:1 и дори 3:1, към 1648 г., нещата се завъртат на 180 градуса. Новите пропорции дават възможност за нови бойни формации, съставени от по-малки и гъвкави подразделения, подреждани в по-плитки редици. Повишения брой мускетари запазва нивото на огневата мощ без да се жертва дължината на фронта. Кавалерията също преживява своеобразен ренесанс. Практиката от XVI век, според която конниците се използват само за да атакуват с пистолетни залпове по фланга се заменя от шведската концепция за активна офанзива на кавалерията, залагайки на сабята и защитата на дебелите брони – кираси. Повишената ефективност и значение на конницата и отреждат ново място в тактиката на войните от времето на Луи XIV.

Тридесетгодишната война се явява своеобразен вододел не само във военната, но и в политическата история на Европа. Рухването на Хабсбургската мощ пред поредицата от коалиции на останалите европейски сили налага практиката за търсене на баланс и задушаване на всеки сериозен опит за налагане на хегемония както в регионален, така и в общоевропейски план. Концепциите, възприети и развити в хода на Тридесетгодишната война ще диктуват методиката на стратези и дипломати поне до 1914 г., а част от противоречията, появили се в хода на този грандиозен конфликт, променят отношенията между цели народи, отношения, които и до днес дремят под огледалната повърхност на общоевропейските ценности.