Френската армия

Франция е последната велика европейска сила, която влиза в Тридесетгодишната война директно. Това става едва през 1635 г. – осемнадесет години след началото на конфликта. Франция участва в няколко локални конфликта и преди това, но страната се оказва неподготвена за мащабите на Тридесетгодишната война, мащаби, с които Франция не се е сблъсквала от времето на Религиозните войни.

Основния проблем на френската армия е рекрутирането на войници. Това се дължи на наложената практика да се разчита на малък на брой контингент от постоянни полкове – най-вече в кралската гвардия и пограничните гарнизони, а всяко по-сериозно увеличение на числения състав става в следствие на набори по системата на контрактите и патентите, но само в случай на война, като Франция запазва старата практика в края на походния сезон армиите да се разпускат и да трябва да се сформират наново на пролет. Това създава ситуация, в която короната се оказва с множество новобранци под оръжие, които трябва да бъдат обучавани преди да попаднат на бойното поле. За разлика от Испания, която разполага със своите „тренировъчни полкове“, Франция трябва да търси алтернативи за натрупване на опит за своите рекрути. Властите в Париж в продължение на десетилетия залагат на идеята да разпределят ветерани от постоянните полкове сред новобранците в пропорция 3:7 в полза на новобранците. Смята се, че ветераните ще предадат необходимия опит и ще послужат като пример за младите войници и освен това ще могат по-лесно да покажат базовите маневри от мущровката на повече хора. Макар в мирно време подобна система да не била лишена от своите достойнства, по време на война се оказва, че короната не разполага с достатъчно на брой ветерани, които да разпредели сред големия брой новосформирани полкове. Лошото представяне на бойното поле в началото на Тридесетгодишната война убеждава краля и неговите съветници, че за армията е по-полезно да запази опитните войници в собствени полкове, които да служат с по-голяма ефективност. За да компенсира недостига на войници, Франция започва все по-често да наема чуждестранни полкове и роти от Германия, а през 1638 г., короната наема Бернхард фон Сакс-Ваймар заедно с цялата му армия. Смисълът зад тази практика е прост – наемниците са опитни, въоръжени мъже, които идват в готови формации, имат натрупан опит и могат да се използват веднага след наемането. Това не означава пълен отказ от свикването на собствени френски полкове, но тяхната ефективност остава ниска, а броя на дезертиралите наборници е изключителен дори за онази епоха – 55-60% от личния състав на повечето роти бяга до месец след формирането им. Едва с напредването на войната и постигането на трайни успехи в Германия и Фландрия, престижът на новите френски полкове нараства, паралелно с подобряване на морала и боеспособността. Това води до по-постоянен приток на мотивирани наборници и намаляване броя на наемническите части.

Проблем се наблюдава и в кавалерията. Официалната френска доктрина за водене на война е свързана с провеждането на обсади и тежестта при набиране на нови полкове пада върху пехотата. Към 1637 г., две години след началото на войната, съотношението пехота-конница в полевите армии е 10:1. Конните полкове се оказват още по-трудни за наемане, особено чрез контарктори, тъй като са много по-скъпи и трудни за поддръжка отколкото пехотните. Френските власти експериментират по няколко схеми – свикване на полкове чрез патенти, наемане чрез контрактори на местни части и дори свикване на благородниците на базата на старото феодално право (ban et arierban), но до 1640г., тези експерименти не дава сериозен резултат. Аристокрацията се оказва толкова ненадежден източник на кавалерия, че през 1639г., реалния набор е заменен с плащане на откуп, а парите се използват за наемане на контрактори. Въпреки трудностите, с напредването на конфликта конницата постепенно увеличава своя брой в състава на полевите армии. Към 1640 г., съотношението вече е 10:3.5 в полза на пехотата, а през 1643 г., херцогът на Ангиен командва армия, в която съотношението е сведено до 3:1 в полза на пехотата. Подобно на пехотните полкове, кавалерийските части стават по-опитни и по-уверени с натрупването на боен опит и короната, за която използването на чужди наемници се оказва прекалено скъпо удоволствие приветства увеличаването на броя на френските части в състава на армията.

pinson

Френската кавалерия атакува испанските терции при Рокроа

Най-проблемния род войски във френската армия се оказва артилерията. Макар че Франция е първата държава в Западна Европа която създава свой собствен артилерийски парк, към третото десетилетие на XVII век, снабдяването на армията с артилерия е критично. Амбициозната програма за изграждане на Атлантически флот т модерни кораби, както и строежа на множество крепости в Пикардия, Шампан и Бургундия поглъщат по-голямата част на ограниченото производство на оръдия. Освен всичко останало, френската артилерия изостава от своите съвременници и по отношение на стандартизирането на калибъра, качеството на самите оръдия, както и по отношение на леката полева артилерия, която често отсъства. Тъй като армиите не разполагат с достатъчно на брой оръдия, командирите им често заемат артилерия от пограничните крепости, чийто управители са склонни да се разделят с ключови елементи от своята отбрана. През 1636 г., когато армията на кардинал-инфантът Фернандо достига на 80 километра от Париж, испанците превземат три от ключовите крепости в Пикардия, където откриват общо по-малко от двадесет оръдия. През 1643 г., в битката при Рокроа херцогът на Ангиен печели благодарение на своята кавалерия, а едва четиринадесетте оръдия, с които армията му разполага не играят особена роля в победата над испанците. Липсата на адекватно производство у дома принуждава властите да внасят оръдия от Нидерландия, Англия и дори Швеция, което допълнително оскъпява и затруднява прилагането на адекватни количества от този род войски.

Като цяло, през 1635 г., Франция започва война с най-големите сили в Европа без да е адекватно подготвена за това, което й предстои. Късметът, както и липсата на финанси в испанската хазна дават шанс на Париж да експериментира и поне частично да пригоди своите армии към изискването на периода. Въпреки това, липсата на стабилна, модерна и боеспособна военна сила за дълго време затруднява опитите на Франция да приключи войната успешно. Фронтовете във Фландрия, Италия и Германия поглъщат все по-големи финанси и ресурси, а ефективността на армиите расте бавно. Едва към 1643 г., в качеството на френските армии започва да се наблюдава някакво подобрение, но то се оказва недостатъчно за да издигне френската армия до нивото на останалите големи играчи в битката за Германия. Спадането на качеството на испанската армия и липсата на ресурси от страна на Виена и Мадрид се оказват далеч по-ефикасни за постигнатия от Франция успех, отколкото постигнатото от полевите й армии.