Една дълга агония 1709 – 1721г.

При Полтава, Петър унищожава призракът на армията, нахлула в земите му година по-рано. Изтощени от невижданата зима и липсата на продоволствия, шведите стават жертва както на повишените качества на руската армия, така и на собствената си демотивация, липса на дух и грешки в командването. Реншьолд се проваля с гръм и трясък в опита си да бъде Карл XII. Липсват му дързостта, решителността и дори високомерието на краля-воин. Командирите на подразделенията също не се представят по-добре. Роос пропуска своя шанс да спаси силите си, Кройц не успява да поведе драгуните си в най-важния момент, Левенхаупт не съумява да съхрани реда в отстъпващата армия. Изглежда зимата е взела своето от тези иначе решителни мъже, доказали качествата си в не една или две битки през предишните години.

Триумфът на Петър е пълен. Вражеската армия, навлязла в земите му е ликвидирана. Победата му отеква като топовен изстрел над Европа и набързо събужда заспалите му съюзници, Дания и Саксония бързат да се върнат във войната – до края на 1709г., двете страни вече са подписали договори с Русия и помежду си. Сандомежката лига също надига глава в Полша. Магнус Стенбок, начело на последните шведски сили в Жечпосполита бяга към Померания, оставяйки Станислав Лешчински на милостта на своите опоненти. Отстъплението на шведите се оказва достатъчно организирано, за да се запази армията им. В Померания те ще се съпротивляват със сериозен успех чак до 1715г., когато Щралзунд, главния град на шведските владения, най-после е подчинен от обединена руско-саксонско-датска армия. Преди това Стенбок на два пъти ще докаже, че шведската армия не е в нокдаун – при Хелзинборг (1710 г.) фелдмаршалът помита датската армия и спасява Южна Швеция, а две години по-късно разгромява съюзниците при Гадебуш (1712 г.) и временно прогонва враговете на короната от Померания. Последното усилие на Стенбог е защитата на Тьонинг, обсаден от руснаци и датчани през 1713 г. След като героично брани крепостта в продължение на година, Стенбок е принуден да се предаде на датчаните, а заедно с него във вражески ръце попада цял Холщайн. Докато шведите отчаяно бранят Балтийското крайбрежие, Великобритания (1715 г.), Хановер (1710 г.) и Прусия (1713 г.) също се съюзяват с Русия с надеждата да откъснат парче от рухващата скандинавска империя.

Great_Northern_War_Part2

Великата Северна война в периода след Полтава

Но какво се случва с Карл XII? След разгрома при Полтава, кралят успява да се измъкне начело на няколко стотин конници, пресича руско-османската граница и се установява на лагер край крепостта Бендер (Молдова). Карл влиза във връзка с османския султан Алхмед III, който вижда в идването на северняка шанс за реализиране на своята собствена политика. На кратко, след като губи войната със Свещената лига, Османската империя губи множество територии в Европа, предадени на Венеция (п-в Пелопонес), Австрия (Унгария, Хърватска и Трансилвания), Жечпосполита (Подолия) и Русия (Азов и земи около устието на Днепър. След 1705 г., когато османската хазна се възстановява от бремето на войната, поредица от агресивни везири подемат кампания за реванш и възстановяване на загубеното. Първият шанс за ответ идва именно с пристигането на шведския крал. Ахмед категорично отказва на Петър да му предаде шведския владетел. Разгневен, царят събира 40 000 армия и поема на юг, нахлувайки в Молдова. Тук на помощ му се притичва молдовският воевода Димитрие Кантемир, който решава да търси съдействието на Русия за да се изплъзне от османската сфера на влияние.[1] Общата численост на руските сили е около 42 000, от които 6 000 са молдовците. Армията на Петър напредва непредпазливо, уверена сред последните си успехи и попада в клопка, умело поставена от великия везир Балтаджи Мехмед Паша. Осемдесет хилядна османска армия обгражда руснаците и ги поставя в пълна безизходица. За първи и последен път Петър ще се срещне с армия, по-голяма от неговата. В замяна на загубените през 1700 г. земи и разрушаването на Азовския флот, османците пускат Петър да си иде. Карл XII, който се е надявал да използва този златен шанс е бесен. Още две години той настоява пред султана да нападне Русия. В крайна сметка, Ахмед се уморява от своя гост и го арестува в Бендер, по време на престрелка, станала известна като „бендерският калабалък“. Кралят е поставен под стража и арестуван, след което е заточен. Едва през 1715г., Карл успява да напусне Османската империя и след двуседмична езда през германските земи – да се завърне в своето кралство. Това става броени дни след като пада Щраузунд. Но това не единствената сериозна загуба.

През 1713 г., две години след позорното обкръжение при Прут, Петър мобилизира своята армия и флот в Ингрия и започва комбинирана атака по суша и море срещу Финландия. Въпреки тежките условия и множеството жертви, руската офанзива завършва успешно и цяла Финландия е покорена. Атакувана едновременно и от Дания и от Русия по море, шведската флота търпи поредица от поражения и малки победи, които обаче не донасят нищо на Стокхолм. Същевременно хазната вече е празна и става все по-трудно да се поддържа военното усилие. Към началото на 1716 г., Швеция е загубила всички свои балтийски владения. Остават само земите в Скандинавия, недостижими за враговете на Карл. Кралят решава да се възползва от този факт и събира нова армия. Целта му е да атакува Норвегия, да превземе Осло и да извади Дания от войната за втори път. Ала опитната, мотивирана армия, която кралят е водел в Полша вече я няма. Новите набори са зле обучени, демотивирани и споделят масовите настроения в Швеция – незабавен край на войната. Въпреки това, кралят прави опити в продължение на две години да преодолее пояса от крепости по шведско-норвежката граница. На 30 ноември, 1718 г., по време на обсадата на Фредрикстен, Карл е улучен от куршум в дясното слепоочие и пада мъртъв. Така, на 36 годишна възраст си отива един от най-талантливите пълководци на своето време. Неговата изгаряща амбиция и воля за победа костват величието на страната му, макар войната да се точи още три години след кончината на краля-воин. Версиите за смъртта му са различни, но мнозина вярват, че куршумът, убил Карл XII е изстрелян от шведските окопи.

След смъртта на Карл, властта в Стокхолм е поета от регентски съвет, а в последствие и от сестра му Улрика Елеонора. Аристокрацията, останала в сянката на последните двама крале отново поема властта в страната и търси отчаян начин да спаси каквото е останало от шведските владения. В тази задача им помагат враговете им, които все повече започват да се подозират едни други. Великобритания (в персонална уния с Хановер) първа излиза от войната със шведите и дори праща флота си да помогне на скандинавците срещу руските рейдове по балтийските брегове. Прусия, насърчавана от Австрия, както и Саксония стават все по-подозрителни към намеренията на Петър, който не крие стремежа си да доминира Балтика и източна Европа. Още през 1719 г., във Виена, Британия, Прусия и Австрия подписват договор, насочен към ограничаване на руската експанзия на запад. През 1719 г., в Стокхолм са подписани договори с Прусия и Хановер. Първата германска държава получава южните части на шведска Померания, в това число остров Юсдом и крепостта Щетин (дн. Шчечин), а втората – Верден-Бремен. Година по-късно дания също подписва мир със шведите. Съгласно договора, Швеция трябвало да плати 600 000 риксталера на датчаните, както и да признае владенията им в Шлезвиг и да се откаже от съюза си с Холщайн. В замяна, Дания връщала на шведите Висмар и онази част от Померания, окупирана след падането на Щралзунд. След като се помирява с враговете си в Скандинавия и Германия, Швеция се надява, с помощта на Великобритания и Франция да се върне в Балтика, изтласквайки Русия от Ливония. Изтощени от Войната за Испанското наследство, двете западни сили отказват да се месят и през 1721 г., на 10 септември, в Нищат (дн. Уусикаупунки, Финландия), Петър I и Фредерик I[2] сключват мир, който слага край на продължилия над две десетилетия конфликт. Съгласно клаузите на мира, Швеция предава на Русия Ингрия, Естония, Ливония, Керксхолм и част от Карелия. В замяна, Русия трябва да плати на Стокхолм 2 000 000 сребърни талера и да гарантира всички социални и религиозни привилегии на германската аристокрация в балтийските провинции. Спазването и запазването на тези привилегии се превръщат в съществена част на руската балтийска политика през следващите две столетия. Мирът от Нищат подписва смъртната присъда на шведската имперска мощ и ознаменува раждането на една нова велика сила – Руската империя, официално провъзгласена от Петър година по-късно. Излизането на Русия на голямата европейска сцена пренарежда сложния дипломатически пъзел на континента и предизвиква течения, които ще направляват хода на войната и дипломацията в Европа през следващите триста години.

[1]  Това предателство му коства трона. Османците, недоверчиви към влашките воеводи, използват този претекст за да отстранят старите местни династии и налагат гръцките родове – фанариотите, като управляващ елит във Влашко и Молдова.

[2] През 1720г., Улрика Елеонора се отказва от короната в полза на своя съпруг Фредерик от Хесе-Касел.