ШВЕЦИЯ

Могъщата скандинавска монархия била безбурен военен хегемон в Балтика, Макар към 1700 г., когато започва нашия разказ шведите да били обкръжени от врагове, тяхната военна мощ, политическа стабилност и икономически просперитет ги издигали над всеки един от опонентите им. В добавка към това не можем да не пренебрегнем и войнските качества на нейният млад крал Карл XII. Комбинацията от силна държава и талантлив крал-воин се оказала костелив орех за враговете им. Но да не избързваме. Как станало така, че Швеция се превърнала във велика сила?

През далечната 1399 г., кралицата на Дания Маргарет успяла да обедини Швеция, Дания и Норвегия в т.нар. Калмарска уния, която съществува до началото на XVI век. Дания е доминираща в унията и кралете й непрекъснато се стремят да наложат влиянието си над парламентите на Швеция и Норвегия и да прокарват безконтролна данъчна политика в подчинените им земи. Това предизвиква поредица от сътресения, като след 1500 г. ситуацията в Швеция се изостря сериозно. Водени от фамилията Стуре, шведите се вдигат на масов бунт. Към 1520г., главите на фамилията Стуре са избити от датчаните, но знамето на свободата е подето от млад техен роднина – Густав Ериксон Васа. Той успява да мобилизира разколебания шведски нобилитет, свиква Риксдага – шведското народно събрание и благодарение на своите ораторски умения печели и останалите касти на обществото в своя полза. Събраната от Густав Васа армия успява да се пребори с датчаните и в крайна сметка, през 1525 г., Калмарската уния е прекратена, а Швеция се превръща в самостоятелен играч в сложната балтийска политика.

Густав Васа е принуден да лавира между интересите на Швеция, враждебната датска политика на реваншизъм и интересите на Ханзата, чийто търговски мрежи са жизнените артерии на балтийската икономика. Същевременно, новият крал се опитва да реформира и модернизира страната си и да централизира властта си. Срещу опитите за налагане на единна държавна политика и централизиране на провинциите в единна монархия, Густав среща сериозна опозиция от страна на местното население и най-вече на привилегированите свободни селяни. Именно едно такова вълнение в планинската провинция Смаланд води до избухването на сериозен бунт, воден от местния първенец Нилс Даке (1542 г.). Освен с увеличените данъци, Даке и хората му се опитват да се противопоставят на налагането на Лутеранството като водеща религия в страната. Именно чрез прегръщането на Реформацията, Густав Васа се надява да централизира допълнително своите земи, налагайки себе си като глава на църква и изместване на папската църковна йерархия, която можела да се окаже сериозен опонент пред плановете на краля. В крайна сметка, въстанието било потушено година по-късно, а Густав продължил своята политика без сериозна съпротива.

Нов тласък в икономическото развитие на Швеция дават религиозните войни. В следствие на масовите гонения срещу протестантите във Франция и Фландрия през 60-те и 80-те години на XVI век, много бежанци се насочили към Швеция, пренасяйки със себе си своите търговски връзки и занаятите, които практикували. Именно валонците-лутерани от Фландрия донесли със себе си нови методи в сферата на металургията. Густав Васа и неговите синове Ерик XIV и Юхан III насърчавали тази емиграция и раздавали щедро патенти и данъчни облекчения на идващите занаятчии и търговци. Това довело до рязък икономически ръст и просперитет, които дали шанс на Швеция да вземе дейно участие в т.нар. Ливонска война и да завоюва за себе си Естония.

Засилването на Швеция разтревожило сериозно Дания, но до края на XVI век Копенхаген бил зает със събитията в Германия и Швеция била оставена на спокойствие, поддържайки, междувременно стабилни връзки с новосъздадената Жечпосполита. Всъщност от 1592 до 1599 г., двете страни имали общ владетел – Сигизмунд Васа (пол. – Жигмонт Ваза), създавайки най-голямата по територия персонална уния в дотогавашната история на Европа. Този меден месец на двете държави не продължил дълго и Сигизмунд бил прогонен от Швеция от висшата аристокрация, която подкрепила претенциите на неговия чичо Карл IX, който до тогава бил принц на Финландия. Карл и аристократите се боели, че Сигизмунд, който бил католик, можел да се опита да проведе Контрареформация в Швеция и да ликвидира граденото от Густав Васа. Последвали конфликт прераснал в постоянна междуособица между двата клона на династията Васа, която продължила чак до края на Великата Северна война.

Началото на XVII век заварва Швеция в сложна ситуация. Враждата с Полша в Балтика, разпростряла се и на територията на Русия, довела до пълна изолация на Стокхолм. Това било използвано от Дания, която атакувала Швеция и я унизила в т.нар. Калмарска война (1611-1613 г.), в която датчаните разгромили шведската армия и принудили Стокхолм да изплати грамаден откуп за пристанището Алфсборг. Мотивиран от разгрома, младия шведски крал Густав II Адолф, син на Карл IX, провел мащабни военни реформи, които издигнали нивото на армията и флота и превърнали Швеция в сериозна сила. Тези реформи били изпробвани за първи път срещу Полша по време на двете войни, обхванали 20-те години на XVII век (Първата – 1621-1625 г. и втората 1626-29 г.), в следствие на които Швеция получила за срок от 10 години 2/3 от приходите от всички Балтийски пристанища на Полша, както и няколко крепости в Ливония. Истинското изпитание за шведите се явява кървавата Тридесетгодишна война (1618-48 г.), в която Швеция влиза през 1630 г., защитавайки каузата на германските протестанти. Осемнадесетте години, през които Швеция участва активно във войната са белязани от бляскави победи и тежки поражения, но в крайна сметка, успехите на скандинавското оръжие значително превишават броя на понесените загуби. Когато през 1648 г., Вестфалския мир слага край на Тридесетгодишната война, Швеция получава части от Померания, заедно с провинциите Верден и Бремен, а правата й в Ливония са гарантирани. Макар и да не си тръгват със всичко, за което са дошли, скандинавците се издигат като една от водещите европейски сили и се превръщат в гарант за мира в Европа. Успоредно с Тридесетгодишната война, Швеция успява да спечели и т.нар. Торстенсонова война (1643-45 г.), в хода на която Дания е разгромена след опит за атака в гръб на своята източна съседка. Датчаните са принудени да предадат за окупация богатата провинция Скания, както и да отстъпят окончателно Емтланд в централна Скандинавия и остров Готланд в Балтика.

След успешния край на Тридесетгодишната война, за Швеция започва десетилетие на вътрешно преустройство и възстановяване от сериозните икономически и социални проблеми, които дългият конфликт носи със себе си. Макар Швеция да излиза с относително балансирана хазна след края на войната в Германия, страната среща сериозни затруднения да се разплаща с грамадната армия, която служи под знамената на кралица Кристина в Свещената римска империя. Разформироването и демобилизирането на германските полкове е сложен и труден процес, като едва през 1655 г., Швеция съумява да разпусне последните си военни части, заемащи територии извън границите, договорени във Вестфалия. Същевременно, във вътрешнополитически план, страната преживява нелек период, свързан с опитите на кралица Кристина, наследила своя баща Густав II Адолф през 1632 г., да управлява следвайки своя собствена линия. Основната опозиция на младата владетелка се явява Личния съвет, оглавяван от опитния и влиятелен канцлер Аксел Оксенстиерна, който е управлявал като регент от името на Кристина в периода 1632-1644 г. В опит да отхвърли политическото влияние на канцлера, през 1649 г., младата кралица, която взема окончателно решение да не встъпва в брак, обявява за свой наследник германския благородник и неин братовчед Карл X Густав. През 1654 г., Кристина заявява на своите благородници че абдикира, подтиквана от желание да приеме католицизма, но също така от неимоверната липса на популярност сред народа й, както и заради тежкото икономическо състояние на страната, повлияно и от нейната недалновидна политика по отношение на кралските земи. Ден след абдикацията на Кристина, Карл X Густав сяда на шведския престол и се заема с двете основни, според него, задачи за короната – да започне нова война с Полша и да редуцира отнетите от короната земи, предадени на аристокрацията. Следвайки втората точка от плана си, Карл свиква заседание на Риксдага и оглавява тайна комисия, която се наема да ревизира благородническите земи, придобити за сметка на короната. Тези отстъпки, направени от Карл IX, Густав Адолф и Кристина се превръщат в огромен минус за държавния бюджет и новият крал е твърдо решен да засили фискалната стабилност на Короната. Така се слага началото на процес, наречен „редукции”, който обхваща втората половина на XVII век и се свързва с постепенното възстановяване на старите кралски земи за сметка на едрата поземлена аристокрация. И докато редукциите се точат десетилетия, войната с Полша изглежда като въпрос, който трябва да се реши бързо. Поводът за включването на Швеция във войната е агресивната и успешна руска политика, спрямо Полша. Както вече посочихме, цар Алексей Романов избира да подкрепи бунта  на Запорожките казаци, водени от Богдан Хмелницики и нахлува в Жечпосполита със силна армия. Карл X Густав се възползва от създалата се ситуация и също напада Полша, като само за една година, шведите съумяват да окупират около 1/3 от територията на своите опоненти, включително столицата Варшава и богатите провинции Кралска Прусия, Познан, Мазовия и Великополска.

Стреснати от шведските успехи, Русия, Прусия и Дания решават да подкрепят Полша, чийто владетел Ян II Кажимеж Ваза успява да привлече в своя лагер и императора на  Свещената Римска империя – Леополд I. Изправена пред невъзможна за преодоляване коалиция, Швеция избира да остави завоеванията си в Полша и се концентрира върху отбраната на собствените си земи. През 1657 г., Карл Густав лично повежда своята армия през замръзналия пролив Скагераг и напада датската столица Копенхаген, изваждайки единия си опонент от войната. Датчаните са принудени да подпишат нов унизителен мир, с който окончателно предават Скания на Швеция, заедно с още земи в централна Скандинавия, Докато на север шведското оръжие бележи успехи, съвместните руско-полски акции изтласкват скандинавските гарнизони в Полша, а когато през 1657 г. Прусия активно заема полската страна, ситуацията се усложнява прекомерно. Шведска Померания е разорена от полската армия, а завоеванията на Карл Густав в Ливония изглеждат обречени. Нов опит за инвазия срещу Дания (1658 г.) се проваля и поставя шведите в доста неизгодна ситуация. Нещо повече, Хабсбургите се задействат активно и изпращат своята собствена армия в Полша. Изправен пред непреодолима съпротива, но подпомаган стабилно от френската дипломация, Карл X Густав сяда на масата за преговори. Договорени са три мирни договора.   С Дания – договорът от Копенхаген (1660г.), който оставя Скания в шведски ръце, но връща на Дания норвежката област Трьонделаг. С Полша, Бранденбург-Прусия и Австрия – договорът от Олива (1660г.) – съгласно който Швеция получава Ливония, а херцогство Прусия е признато за независимо владения на дома Хоенцолерн извън сюзеренитета на Полша. С Русия са подписани два договора – от Валиесар (1658 г.) и Кардис (1660 г.), съгласно които Швеция си запазвала всички заети земи в Ливония, а Русия трябвало да върне окупираните територии в Ингрия и Карелия.

empire-Swedish-1660

Швеция към 1660 г.

Последната голяма външнополитическа авантюра за Швеция през XVII век била т.нар. Сканска (1675-79 г.)[1] война. Конфликтът се оказал военна катастрофа за страната, спасена най-вече благодарение на агресивната френска дипломация. Провалът в Сканската война доказал, че Швеция се нуждае от значителни реформи, както в сферата на икономиката, така и по отношение на армията и флота, които понесли редица поражения от Дания (по море) и Брандебург (по суша). Позорния развой на войната и навременното включване на младия крал Карл XI в разгара на военните действия, довело до издигане на кралския авторитет и залез на влиянието и позициите на висшата аристокрация, чието регентство вкарало страната в катастрофалния конфликт. Подобно на Петър в Русия, Карл XI използва провала на нобилитета за да фиксира своята собствена позиция начело на страната. Възползвайки се от своя престиж, натрупан след победите над датската армия в Скания, както и от подкрепата на духовенството, селяните и градското съсловие, кралят се заема да прокара поредица от реформи,  които модернизират и централизират администрацията, засилват търговията и възвръщат високото ниво на армията. Макар да използва всички механизми, гарантирани му по закон, Карл XI се превръща в първия и единствен абсолютистки монарх в историята на Швеция. През 1693 г., Риксдагът потвърждава неговата позиция като едноличен държавен глава, съчетаващ в себе си трите власти в страната. Въпреки този апогей на монархията, Карл XI продължава да свиква редовно своето народно събрание и чрез него да прокарва и легализира всички свои политики. Когато кралят умира през 1697 г., той оставя в наследство на своя непълнолетен син Карл XII добре смазана административна машина, поддържана от една от най-добре организираните и въоръжени армии в Европа.

Нейната армия

Шведската армия е основният инструмент на кралете от дома Васа за поддържане и осъществяване на техните планове и амбиции, Изграждането на тази армия започва още по времето на Густав Васа и продължава непрекъснато по времето на неговите наследници – Ерик XIV, Юхан III, Сигизмунд и Карл. Всеки един от тези крале се опитва да наложи своята собствена гледна точка за това как трябва да изглежда шведската армия, но реално, техните идеи за реформи, засягат по-скоро маниерът за водене на военните действия, а не начинът по който се рекрутира и организира армията, Едва по времето на Густав II Адолф се залага цялостна концепция за реформа както в сухопътната армия, така и в областта на морското дело. С помощта на Аксел Оксенстиерна и Херман Врангел, Густав Адолф се заема да реформира военната машина на Швеция, след като кралството търпи унизително поражение от Дания през 1613г. Променя се начина по който се набира армията – от средновековната система на опълченията, се преминава към система на жребий – 1 на всеки 10 селяни (или 1 на всеки 20, за тези, живеещи под властта на аристокрацията) трябва да се яви, когато бъде повикан от краля. Жребия се тегли от комисия, съставена от представители на местната общност – първенци, енорийският свещеник, местният бирник. Така събраните рекрути се подреждат по полкове и подразделения, групирани така, че мъжете от едно населено място да се сражават заедно в един отряд, с цел да се постигне по-висок морал и по-добри отношения между войниците. Освен системата на набор, краля променя и схемата по която се обучава армията, както и въвежда нови за шведите техники на стрелба и подреждане по време на боя, заимствани от Нидерландската армия. Густав Адолф е обявен за бащата на мобилната артилерия, с въвеждането на леки, бързоподвижни оръдия, които лесно маневрират по бойното поле. Комбинацията от ефективна огнева мощ и висок боен дух превръщат  шведската армия в най-добрата армия в Европа до средата на XVII в.

След почти катастрофалната Сканска война, новият шведски крал – Карл XI се заема да продължи с реформите в армията. Променена била системата на набор – вместо по списъци и теглене на жребий, армията се вече набира, като всяка отделна провинция в кралството е задължена да осигури и поддържа 1200 пехотинци и определен брой конници, а за крайбрежните провинции в Скания остава да издържат екипажите на шведският флот.[2] За целта, кралството било разделено по нова система от териториални единици – лан. Всеки лан разполагал с определен брой ферми, чийто приходи служел за издръжката на един войник. Наборът от ферми, отговорни за снаряжаването на един воин се наричал „рота“. По подобен принцип се осигурявала и издръжката на нишите офицерски чинове, както и на кавалерията. В замяна на това, селяните, които плащат за издържане на флота и армията, получават сериозни данъчни облекчения. Така, лишавайки се от някои данъчни постъпления, Швеция си осигурява една „национална“,  самоиздържаща се армия от около 66 000 души, която по-адекватно би отговаряла на нуждите на страната във време на война. Увеличава се и флота, който вече е най-големия в Балтийско море – 49 линейни кораба.

Подобно на всички останали постоянни армии в Европа, гръбнакът на шведската военна система били половете. По стандарт те наброяват около 1 200 души. Всеки полк се състоял от 8 роти, всяка от които била разделена на шест взвода от по 24 души. Освен множеството войници, полкът включвал и сложна офицерска структура. Големия брой на офицерите и подофицерите през онази епоха се свързвал с нуждата за по-добро налагане на дисциплина сред редовите войници.

За разлика от държавите, в които армията се набира най-вече на доброволен принцип, системата, въведена от Карл XI осигурява  по-коректно окомплектоване на полковете с войници. Докато в армии като френската и английската често се случвало доброволците да не са достатъчно на брой и полковете да са с численост по-малка от предписаното в уставите, в Швеция недоборът бил значително по-малък. Няма как да говорим за сто процентова точност в цифрите, но шведските бойни формации със сигурност били далеч по-кохерентни, а броя на войниците в тях се доближавал максимално до уставните изисквания. Всеки пехотен полк бил кръщаван на провинцията (лан), от която идвал (например Вастманландски полк от ланът Вастманланд). Ротите, от своя страна, се кръщавали на градовете, в които им служели за сборен пункт при набора – напр. рота Йоребьо, рота Карлщад и т.н.

Самата пехота се деляла на три типа. Линейната пехота съставлявала основната част от сухопътните сили; Гренадирите били елитна тежка пехота, която служела за разгромяване на противниковите части на бойното поле. В добавка към стандартния кремъчен мускет на пехотинците, гренадирите разполагали и с няколко гранати (о където идва и името им), които използвали при близък бой, Последния тип пехота бил и най-малобройният. Това били гвардейските роти, чиято численост и офицерска структура се отличавала от стандартните полкове. Освен структурно и по снаряжението си, трите типа пехота се отличавали и в униформите си, като гвардейските били най-пищни, а гренадирите носели и по-особен тип шапка, наричан митра (тъй като по форма копирали „короната“ на епископите. Целта била гренадирите по-лесно да премятат мускетите си през глава, благодарение на конусовидната форма на шапката).

fd5e7998fb6d5638a5a3d2845d7d2ed5

Шведски гренадири

Основното оръжие на шведската армия бил мускетът с кремъчен затвор, който тежал около 4.7-5 кг. В добавка към оръжието, всеки войник разполагал с 25 предварително приготвени фишека, направени от хартия. Всеки фишек съдържал необходимата доза барут за един изстрел, както и куршумът, който се изсипвал в дулото след барута. Накрая в цевта се поставял и хартиения фишек, който се натъпквал за да уплътни барута и патрона при ударника.  При изстрел, кремъчния затвор произвеждал искра, която възпламенявала барута и от създалото се налягане, куршумът излитал в права траектория с относително висока за онова време скорост. Максималният обхват на шведските мускети бил около 220 метра, но ефективният обхват бил далеч по-малък – под 100 метра. Това е и причината тогавашните армии да използват стегнати формации, които чрез залпове да компенсират липсата на точност на кремъчните мускети.

Към началото на XVIII век, шведската армия масово възприема и байонета (щик) като неделима част от въоръжението на пехотата. Шведските щикове били дълги малко над 50 см и първоначално се поставяли в цевта на мускета, което намалявало възможността за стрелба при ръкопашен бой. Този недостатък бил поправен около 1704 г. с въвеждането на подвижния щик, който се монтирал със специфичен механизъм към долната част на цевта и позволявал на пехотинеца едновременно да стреля и да се брани при сблъсък лице в лице с врага. Освен щика, всеки войник бил въоръжен със меч, дълъг около 90-95 см (с изключение на гренадирите, които носели по-къси мечове), а гренадирите, както вече отбелязахме, разполагали и с няколко гранати, които запращали във вражеските редици. Интересен момент от структурата на шведските войски бил факта, че Карл XII запазил известен брой пиконосци в своите формации. Това се дължало на офанзивния характер на армията. Кралят залагал на атаката в близък бой и разбиването на врага с „гола стомана“ Именно в тази посока е насочена и тактиката „га па“ (виж по-долу). Пак в този контекст е и наличието на меч на въоръжение при мускетарите – подобно нещо е рядкост в европейските армии.

Голямото предимство на шведската армия било, че оръжията й се произвеждали изцяло в Швеция от висококачествена скандинавска стомана и и превъзхождали голяма част от останалите им съвременници в Европа.

aee37197153e2f14656a98f606f4ad8f

Шведска кавалерия

Шведката кавалерия била важен елемент от цялостната тактическа концепция на северната монархия. Първият командир, осъзнал ключовата роля на конницата за изхода на откритите сражения бил Густав II Адолф. В хода на своите реформи, кралят-воин решил да се откаже от използвания до тогава пасивен модел за дислоциране на кавалерията. За целта огнестрелното оръжие било ограничено като употреба, а сабята се превърнала в основен инструмент на кавалеристите. Новата тактика, въведена от Густав Адолф, залагала на масирана атака  срещу врага, като конниците произвеждали само по един изстрел от упор срещу врага, след което прибягвали до ръкопашна атака срещу разстроените от залпа вражески редици. Тази агресивна тактика била широко използвана и от наследниците на Густав Адолф и останала като прийом и във Великата Северна война. Всъщност, по време на Тридесетгодишната война, кавалерийската офанзивна тактика се оказала така успешна, че шведите я копирали и при пехотните си атаки, особено след постепенното въвеждане на щиковете. Така, на бял свят се появила прочутата „га па“ атака. При нея шведската пехота изминавала на бегом разстоянието до противниковата линия, спирала за стрелба на около 30-40 метра от врага, след което отново се хвърляла „на нож“ срещу опонентите си, възползвайки се от дългото време, необходимо за презареждане на мускетите. Този агресивен маниер на атака спечелил на шведите не една или две победи, и то в ситуации, в които численото превъзходство далеч не било на тяхна страна.

Подобно на пехотата, кавалерията също се деляла на три основни типа – лека, тежка (кирасири) и драгуни. Последните, както вече отбелязахме, представлявала комбинация между пехота и кавалерия. За разлика от Русия, Швеция залагала най-вече на леката и тежка кавалерия, преки наследници на ескадроните, формирани от Густав Адолф. Конете били чувствително по-едри от руските и се набавяли от Централна Европа, най-вече германските земи и Полша. Както в повечето тогавашни армии, така и в шведската, конницата била рода войски, запазен най-вече за аристократите, които можели да си позволят по-скъпата екипировка и по-сложната издръжка на себе си и своето ездитно животно.

Третият важен елемент от шведските сухопътни сили била артилерията. Шведските стрелци и оръдия били сред най-добрите в Европа, факт, който скандинавците дължат изключително на опитния генерал и реформатор Ленарт Торстенсон (1603-1651 г.). Торсетенсон уеднаквил старите калибри на оръдията, въвел няколко нови и де факто изобретил мобилната полева артилерия, създавайки леки, маневрени оръдия, които били „прикрепени“ към отделните полкове. Ако до Тридесетгодишната война на артилерията се гледало по-скоро като на занаят, отколкото на равноправен род във войските, това бързо се променило след нововъведенията на шведите. Полковата артилерия се разраснала  и скоро оръдия били добавени и към конните ескадрони. По този начин, шведските полеви армии получили сериозен превес по отношение на огневата мощ, който враговете им се наложило да тушират, въвеждайки свои собствени еквиваленти.

Основният недостатък на шведската военна система се явявал ограниченият човешки ресурс. За разлика от Русия, която чрез въведената от Петър система на набори можела да си осигури неограничен брой новобранци, Швеция трябвало да подхожда внимателно към своето население. Общия брой хора, живеещи в рамките на кралството не може да се определи с точност, но едва ли е надвишавал три милиона, като поне  половин милион от тях живеели в балтийските и германски провинции, в които не се набирали войници. Русия, от друга страна имала поне три или дори четири пъти по-голямо население, а като добавим и немалката популация на Жечпосполита, както и на Дания, превесът по отношение на човешкия ресурс става колосален в полза на съюзниците. Другият голям проблем за шведите били финансите. Както проличало още през Тридесетгодишната война, кралството не било достатъчно богато за да финансира армията за твърде дълъг период от време. По време на голямата война в Германия, шведския бюджет осигурявал не повече от 30-40% от необходимите финанси. Останалото се попълвало чрез отнемане на продукти и средства от местните държави, от директни субсидии от Франция, както и чрез заграбването на 2/3 от приходите на балтийските пристанища, договорено с Жечпосполита през 1629 г. Към 1700 г., когато Франция била заета да воюва с останалата част от Европа, германските земи били недостъпни за шведите, а всичките й съседи се съюзили срещу нея, вариантите на Швеция за външно финансиране изглеждали твърде скромни. Само решителен военен успех и окупиране на чужди територии можели да компенсират разликите между приходите и разходите.

Нейният крал

Карл XII е роден в замъка Тре Кронор (Трите корони) в Стокхолм на 17 юни, 1682 г.. Той е първороден син на Карл XI и неговата съпруга Улрика Елеонора Датска. Още от момче, Карл е подготвян за наследник и владетел на Швеция. Баща му непрекъснато води младия принц със себе си по време на политически дебати, дипломатически срещи и военни учения. Младежът получава най-доброто възможно светско образование в Швеция, като негови учители са наемани от и извън страната. Карл XII имал отлични познания по математика, история, философия. Познавал изкуствата и бил голям любител на театъра и архитектурата. Освен родният си шведски, говорел свободно немски и латински. За разлика от Петър, чието начално образование е на доста ниско ниво, Карл се отличава не само с разнообразието от предмети, които изучава, но и с лекотата, с която усвоява новите знания. Въпреки това, двамата опоненти имат сходна черта – непрекъснат стремеж към усъвършенстване и демонстриране на личното превъзходство и възможности.

Другата голяма разлика между Крал и Петър идва по отношение на характера. Макар и методичен и отдаден войник, Петър си остава човек на порока и гуляйте, който не отказва шумните забавления, прекомерните количества алкохол, които понася завидно добре както и женската компания. Карл XII е негова коренна противоположност. Шведският владетел е сдържан, дори затворен. През целият си живот той се въздържа от алкохола и също така от жените. Това се дължи на особената форма на протестантски пуританизъм, който Карл изповядва, както и на простия факт, че монархът прекарва половината си живот и около ¾ от царуването си по бойните полета или в походи.

Подобно на Петър, Карл е изключително отдаден на военното дело. Кралят дели походните условия със своите войници, обича да прекарва времето си с тях и се интересува от състоянието им. Обичан и уважаван командир, Карл XII е също толкова взискателен към своите войници, колкото и към себе си. Често ръководи сраженията от първа линия, не се страхува да „си изцапа ръцете“. Дързък, решителен и хладнокръвен командир, може би най-добрият за времето си, съпоставим единствено с Марлбъро и принц Ойген. Ако Петър I се самообучава във военното дело, то Карл XII е роден пълководец, с несъмнени тактически качества. Големият му недостатък се явява вродената аристократична арогантност, свързана с високото потекло на династията му[3], както си с чувството за превъзходство, което изпитва към победените от него врагове. Дързостта му понякога е прекомерна и особено след първоначалните успехи в Северната война, се случва кралят да не си дава ясна оценка за ситуацията, което и му пречи да завърши войната в изгоден за страната си момент.

[1] В която Швеция, влизайки в съюз с Франция атакува Бранденбург-Прусия като част от анти-холандската коалиция, водена от Луи XIV. Дания, субсидирана от холандците напада Шведите в гръб и окупира Скания, докато Бранденбург разбива шведските войски в Померания. В крайна сметка, шведите успяват да сломят датските армии, а Франция изпраща войски в Холщайн и Бранденбург и принуждава опонентите на Швеция да й върнат всички окупирани земи.

[2]    Т.нар. Система Indelningsverket

[3] Родът на Карл XII е Палатин-Цвайбрюкен, клон на могъщата германска династия Вителсбах, която владее земи по Рейн и в Бавария още от времето  преди Фридрих Барбароса (1122-1190 г.)