Датската война и триумфът на Хабсбургите 1624-1630г.

Победата на императора и Католическата лига над пфалцграфа и неговите злощастни съюзници, предизвиква сериозна тревога сред протестантските владетели в Свещената Римска империя и извън нея. Дипломатическата ситуация в Западна Европа се усложнява още повече сред резкия разрив между Англия и Испания в следствие на провалените брачни планове на Джеймс I. Паралелно с това, през 1624 г. кардинал Ришельо влиза в Държавния съвет на Франция и започва да плете своята анти-хабсбургска паяжина, с цел да отслаби хватката на великата династия над Франция. Нидерландия, която до 1623 г. е единствената държава, която открито подкрепя враговете на императора, продължава да предлага своите финансови услуги, но изисква по-сериозно обвързване от страна на други европейски сили. Същото важи и за Кристиян IV Датски, който се страхува, че присъствието на голяма имперска армия в Долносаксонския кръг може сериозно да застраши собствените му интереси в тази част на империята.

Новата коалиция от врагове на императора се оказва доста неефективна в своите първи стъпки. През пролетта на 1624 г., Джеймс I ангажира неуморния Мансфелд да наеме нова армия на територията на Англия, с която да навлезе в германските земи и да освободи Рейнския Палатинат от испанско и имперско присъствие. Франция се съгласява да допусне тази армия през земите си, но само при условие че силите на Мансфелд първо се притекат на помощ на холандците в обсадената от Амброзио Спинола Бреда. Тъй като Джеймс отказва да приеме френските искания, Париж оттегля своята подкрепа, а холандците отказват да допуснат армията на Мансфелд в земите си. Така, графът-наемник остава с една постоянно разлагаща се от дезертьорство и деморализиране армия. Когато остатъците от нея най-после навлизат в Нидерландия, те се оказват неспособни да спасят Бреда и победата на Спинола се превръща в сензацията на тогавашна Европа, обезсмъртена и до днес в платното на Веласкес.

Паралелно с провалената експедиция на Мансфелд, Англия се заема да потърси помощ от скандинавските крале Густав II Адолф и Кристиян IV. Шведският крал вдига мизата високо – той иска голяма сума пари предварително, предаване на няколко стратегически пристанища на Северно и Балтийско море в негови ръце, както и 1/3 от издръжката на 50 000 армия, която Англия да поеме. Подобни претенции се оказват прекомерни за Лондон и англичаните избират да подкрепят Кристиян IV като защитник на протестантите. Издигането на датския крал като водач на коалиционната кампания кара Густав II да изостави изцяло начинанието и да пренасочи интересите си към Полша. Заедно с него от коалицията излиза и електора на Бранденбург – Гьорг Вилхелм, който се пада шурей на Густав Адолф.

Пролетта на 1625 г. се оказва успешна за Кристиян IV. На поредица от срещи на владетелите от Долносаксонския кръг, датският крал е утвърден като водач (Kreisoberst ) на Кръга, а събранието в Люнебург му гласува правото да набере армия в рамките на административната област и да я постави под свое командване. Финансовото положение на краля също е обещаващо. Благодарение на митата и налозите, събирани от владетеля от всички търговци, превозващи стока през проливите между Дания и Скандинавския полуостров, Кристиян IV разполага с добре напълнена хазна, от която може да черпи без да се налага да облага своите поданици с допълнителни данъци или да изисква финансовата подкрепа на своята аристокрация. Тази икономическа стабилност изиграва до някъде и лоша шега на краля. Той решава да се впусне в германската авантюра без да потърси подкрепата нито от благородниците, нито от страна на Съсловното събрание на Дания, което да узакони с вота си намеренията на владетеля. Опитът на Кристиян IV да води самостоятелно страната по начина, по който това ще прави Луи XIV във Франция по-късно, ще доведе до политическа революция в Дания, завършила пагубно за монарха и неговите правомощия.

Притеснени от войнствените намерения на датчаните, Фердинанд II и Максимилиан I се заемат да координират своите усилия за да пресекат в зародиш опасността от подновяване на конфликта с протестантите. Императорът се обръща към Албрехт фон Валдщайн (нем. Валенщайн), който със своята про-имперска позиция в Бохемия успява да натрупа огромно богатство от секвестираните земи на чешките протестанти. Валенщайн предлага да наеме армия на свои разноски, като нейното по-нататъшно поддържане да бъде финансирано от Виена. През  април 1625 г., Валенщайн получава своя патент за провеждане на набор, а през септември, окомплектованата му, двадесет хилядна армия напуска Егер в Бохемия и навлиза в германските земи. Максимилиян I възобновява действията на граф Тили. Тили реорганизира и допълва своите части и в средата на лятото на 1625 г. напуска Рейнския Палатинат и навлиза в Долносаксонския кръг, разорявайки всички протестантски земи по пътя си. Силите на валонския ветеран бързо напредват без да срещнат сериозна съпротива и окупират Хамелн и Минден. Армията на Валенщайн също достига земите на кръга, но се изтегля за презимуване на територията на протестантските епископства Халберщад (от където е Кристиян Брауншвайг-Люнебург-бел.авт.) и Магдебург.

Schiller-Galerie

Албрехт Венцел Еузебиус фон Валенщайн (1583-1634г.) – чешки дребен благородник издигнал се до върховен главнокомандващ на имперските сили.

Както всяка от предишните зими, така и тази на 1625 г. се оказва период на усилена дипломатическа дейност. Кристиян IV успява да склони Англия и Нидерландия да подпишат договора от Хага (ноември, 1625г.), съгласно който Англия се задължава да плаща субсидия в размер на 300 000 флорина месечно, докато Холандия обещава 50 000 със същата честота на изплащане. От своя страна, Кристиян обещава да снаряжи и поддържа армия от 30 000 пехотинци и 8 000 конници. Датският крал успява да се договори и с Габор Бетлен, който обещава да проведе своята станала обичайна кампания в Моравия и Силезия, с която да отклони вниманието на императора. Както ще покажат следващите месеци, напрежението между новия английски крал Чарлз I и неговия Парламент, правят изплащането на английската субсидия невъзможно, което сериозно ще затрудни действията на Кристиян IV.

С настъпването на пролетта на 1626 г., положението на датския крал започва да се влошава. Армията на Тили напредва от юг, затягайки все повече обръча около протестантските сили. Граф Мансфелд отказва да съедини своите сили с датчаните и започва да действа самостоятелно по източния бряг на р. Елба. В същото време покрай реката действат и силите на Валенщайн, който оставя своя подчинен фон Алдринген да пази укрепения мост Дасау срещу евентуален опит на Мансфелд да прекоси Елба и да атакува Магдебург.[1] Научавайки че протестантската армия се готви именно за тази маневра. Валенщайн пренасочва своите сили към Десау. На 25 април, 1626 г., Мансфелд атакува католическите позиции на стратегическия мост с надеждата да пробие и прекоси реката. Това, което той не знае е, че Валенщайн, начело на основните си сили, е на минути път от полесражението. Идването на чешкия генерал обръща хода на битката и по-малобройната армия на Мансфелд е пометена от силите на Валенщайн. Мансфелд губи  над 4 000 от своите 12 000 войници, докато католиците дават едва 2 000 убити и ранени или около 1/10 от общите им сили. Мансфелд успява да избяга на изток в Силезия, докато друга част от армията му поема на север и се съединява а войските на Кристиян IV. В Силезия графът получава подкрепа от местните протестанти и успява да попълни загубите си, заставайки отново начело на десетхилядна армия. Нейното съществуване, обаче, е обезсмислено от погромът, който Тили нанася на датчаните при Лутер ам Баренберге.

Кристиян IV решава да се възползва от отсъствието на Валенщайн, зает да преследва остатъците от армията на Мансфелд и решава да атакува Тили. В края на юли, 1626 г., датчаните напредва на юг, но скоро силите на Католическата лига са допълнени от над 5000 от войниците на Валдщайн, което сериозно накланя везните в полза на Тили. Деморализирана, недобре платена и лишена от провизии, датската армия започва да се оттегля към своите бази на север, преследвана от Тили. В края на август 1626 г., кралят на Дания решава да се обърне и да посрещне своя опонент. Датските сили се строяват край селцето Лутер, а между тях и католиците е разположен малък поток със стръмни брегове, който би могъл да действа като добра преграда пред вражеското настъпление. Тили успява да използва по-добре своята артилерия и след успешен бараж, с който на 27-ми август се открива сражението, католическата пехота започва повсеместно настъпление срещу датските позиции. Първоначалният им устрем е спрян от дефанзивния огън на строените по холандски маниер пехотни блокове, но въпреки това един от полковете ветерани на Тили успява да пресече потока и да заеме твърда позиция срещу датския фронт. Лишени от адекватна артилерийска подкрепа, датско-германските сили атакуват католическото предмостие, но атаките им са отбити и обезверените полкове се изтеглят на старата си позиция. Виждайки колебанието на противника, Тили заповядва нова атака, залагайки на фланговата си кавалерия. Атаката на католическата конница се оказва достатъчна за да прекърши духа на протестантите. Макар Кристиян да успява временно да задържи центъра начело на своята собствена кавалерия, съюзниците и наемниците в армията му се разбягват, а краля, след като четири коня са застреляни под него, е принуден да бяга на север, достигайки датската граница при форта Волфенбютел.

Докато датчаните се борят за живота си в Долна Саксония, армията на Мансфелд прекосява Силезия, следвана по петите от Валенщайн. Без да дадат решително сражение, двамата пълководци играят на котка и мишка, докато през септември  1626 г., Мансфелд не навлиза в Унгария, където се съединява със силите на Бетлен. Валенщайн също достига тези земи и застава срещу враговете си. Изтощени от постоянните маршове и липсата на адекватна логистика и двете страни се оказват неспособни да дадат решително сражение. Открити са преговори, по време на които Габор Бетлен е принуден да изтегли своите сили. Причината – Османската империя току що е понесла съкрушително поражение от персите в Ирак, а Багдад – сърцето на османската власт в региона е загубено. Истанбул пренасочва цялата си енергия на изток и прекратява субсидиите си за трансилванската армия. На 30-ти декември, 1626 г., в Пресбург (Братислава) е подписан окончателен мир между Бетлен и Фердинанд II. Този договор потвърждава подписания през 1621 г. мир от Николсбург. Габор запазва своите териториални придобивки по поречието на Тиса, а правата на протестантите в Унгария са признати. Габор се задължава повече да не атакува Австрия, нито пък да се съюзява с османците. За Фердинанд II, заплахата от изток е окончателно ликвидирана. По същото време умира Мансфелд, а обезверената му и разпадаща се армия се изтегля в Горна Силезия, където се окопава в очакване на имперската контраатака на следващата пролет.

Тя не закъснява. Валенщайн помита всякаква съпротива в Силезия, след което се насочва към Долна Саксония, където Тили превзема крепост след крепост, нанасяйки нови поражения на отслабените датски части. До края на септември, 1627 г. имперско-католическите армии поставят целия Долносаксонски кръг под своя власт, а до края на октомври, Валенщайн и Тили завладяват Холщайн и навлизат в Ютланд. Унизеният Кристиян IV бяга на островите в Йорезунд (пролива, разделящ Дания от Швеция-бел. авт.) Крахът на датската позиция е съпътстван и от дипломатически провал на анти-хабсбургските сили. Чарлз I е лишен от възможността да изплати дори една от обещаните вноски към датчаните. Ришельо оттегля своята подкрепа, тъй като му се налага да се справи с бунта на протестантите в Ла Рошел, бунт, който противопоставя Франция на Англия и Нидерландия. Самите холандци са достатъчно опитни в политическите игри, за да разпознаят факта, че да заложиш на Кристиян означава да заложиш на губеща карта. Останали без най-опитните си генерали (и Мансфелд и Кристиян от Брауншвайг-Люнебург умират през зимата на 1626 г. -бел. авт.), лишени от всякаква финансова подкрепа и изправени пред краха на Дания, за протестантите в Северна Германия остава да наблюдават безпомощно как Валенщайн и Тили ликвидират последните анклави на опозиция срещу Фердинанд II и Католическата лига. През следващите две години Фердинанд II действа като абсолютен господар на Свещената Римска империя. Награждавайки верните си генерали с титли и земи, императорът оставя лъвския пай за Валенщайн. Дребния аристократ е направен херцог на Фридланд (титла, обединяваща всички владения на Валенщайн в Бохемия, Моравия и Силезия), а по-късно и на Мекленбург, чийто протестантски херцози са прогонени от земите си. Самият Валенщайн използва влиянието си за да набере все повече и повече войници, създавайки колосална (според някои изчисления около 100 000 души) армия, която признавала него за свой господар. Възходът на императора и генерала стряска не само протестантите, но и членовете на Католическата лига. Електорите, за първи път единни в своята позиция, настояват Валенщайн да бъде освободен, а армията му разпусната. Фердинанд, самоуверен в силата си отказва и се заема да изгради флот в Балтийско море, с който окончателно да ликвидира Дания и да наложи католическото влияние в Севера.

karta5_1624-1629

Датската фаза – 1624-1629 г.

Възможността за построяване на имперски флот, който да обслужва интересите на Австрия и Испания в Балтика и Северно море кара Густав II Адолф и Кристиян IV да преразгледат своите отношения, подпомагани от посредничеството на Нидерландия, която съзира в един бъдещ имперски флот смъртна опасност за своите интереси. През януари, 1628г., двамата скандинавски крале сключват договор, който скоро намира своето приложение.

След като подчинява по-голямата част от балтийското крайбрежие, Валенщайн притиска владетеля на Померания Богуслав XIV да предаде на имперския пълководец стратегическото пристанище Щралзунд. Част от армията на Валенщайн, водена от фон Арним, окупира остров Данехолм близо до града. Това предизвиква бунт сред щралзундци, които извикват на помощ кралете на Севера. Шведско-датски гарнизон заема пристанището, а обсадата, наложена от Валенщайн се проваля поради липсата на флот, който да блокира Щралзунд откъм морето. Обсадата е вдигната в края на юни 1628 г., без да постигне резултат, но шведите остават своя гарнизон и дефакто създават плацдарм в Германия. Успехът при Щралзунд провокира Кристиян IV да опита поредна инвазия в Германия, но войските му са сразени от Валенщайн при Волгаст и датският крал е принуден да подпише мир (в Любек, май, 1629 г. – бел. авт.) с който Дания окончателно излиза от войната. Мирът от Любек дефакто слага край на Датската фаза от Тридесетгодишната война и бележи върховия етап в мощта на Фердинанд II, който на практика става господар на цялата империя. Едно трезво и мъдро решение в този момент би могло да сложи край на Тридесетгодишната война, поставяйки императора начело на Свещената Римска империя с авторитет, за които Карл V и Максимилиян I могат само да мечтаят век по-рано. Ала Фердинанд II, горделив и самоуверен в своята сила, избира да наложи до края своята юрисдикция, издавайки т.нар. Реституционен едикт (6 март, 1629 г.), с който отчуждава от протестантите всички църковни земи, които те са отнели от католиците след 1552г. и връща тези територии на Римокатолическата църква. С един ход, императорът успява да настрои срещу себе си всички протестанти в империята и да развърже ръцете на Густав Адолф да нахлуе в германските земи, обявявайки се за защитник на протестантската кауза. Империята отново ще бъде хвърлена във пламъците на войната, този път срещу амбициозния и опасен шведски крал, чийто победи скоро ще му донесат прозвището „Лъвът на Севера“.

[1] Град-държава, на територията на дн. Германия, протестантско епископство.