Балканските национални аспирации към 1911г.

Благодарение на „разумната“ и „веща“ намеса на Великите сили във вътрешната политика на Османската империя, както и в следствие на „внимателното и премерено“ прекрояване на балканските граници в търсене на „баланса на силите“, Балканите се превръщат в една от най-оспорваните територии в Европа. Безогледното преразпределение на етнически територии, направлявано само от по-висшия идеал за опазване на тези и онези имперски интереси, създава между етническо напрежение там, където преди го е нямало или е съществувало в минимални пропорции. Санстефанският мирен договор, който ще противопостави България и Румъния и България и Сърбия, както и Берлинският конгрес, който превръща Македония в барутния погреб на Балканите са само началото. Съединението на Княжеството и Румелия довежда до сръбско-българската война – първият конфликт между двата народа от 1330-та година насам… но, уви, не и последния. Междувременно, гърците се чувстват все по-ощетени от разрастването и укрепването на останалите балкански държави, тъй като това влиза в директна конфронтация с тяхната „Мегали идеа“. Нека не забравяме и османците, които отчаяно се стремят да опазят своите свиващи се европейски територии. Покрай тези конфронтации ние често забравяме, че румънците също искат парче от пицата и след като власите в Македония няма как да бъдат асимилирани, Добруджа и Воеводина ще свършат работа. Черногорците съвсем не си мислят, че трябва да станат част от Сърбия, а албанците също имат своето национално движение, за което малцина в България са чували.

mGZY8kc7nR8muYbCxKuKfD_JR8H87SQrjl7R7nf0bQA

Карта на основните национални претенции на участниците в Балканските войни

Българските национални претенции към Балканите

Българската държава е уникална с това, че е единствената сред своите съседи, чийто национални претенции са поне частично признати от Османската империя чрез създаването на българската Екзархия. Териториите на Екзархията обхващат областите Мизия, Тракия и Македония, като извън пределите на екзархията остават населените с българи земи около Одрин и Солун. От гледна точка на националния идеал на българите, границите на екзархията изглеждат далеч по-обосновани отколкото Санстефанските. Същевременно, формирането на  Екзархията като основна териториална единица води до формирането на концепция за това кои земи би следвало да се наричат български. В това отношение, ние доста изоставаме от своите съседи, които доста по-рано оформят своите национални претенции.  От друга страна, териториалните претенции на българите се отличават с относителна реалистичност, базираща се на преобладаващото в горепосочените територии население. Това не означава, че тогава (и по-скоро сега), не е имало и по-мегаломански претенции за велика България по подобие на нашите съседи, но като цяло българите запазват една относително трезва преценка за това кои територии би следвало да са наши и кои – не.

Както вече споменахме, Санстефанският мирен договор ни изиграва лоша шега, тъй като предава част от екзархийските територии на Румъния и Сърбия и създава предпоставки за трайна конфронтация с тези два народа. От друга страна, към България са добавени територии с преобладаващо турско население, за сметка на множество български селища в Източна Тракия, които дори по Санстефанския договор са оставени в рамките на Османската империя. Същото се отнася и до Македония, към която договора добавя територии, населени предимно с албанци (днес те са част от Косово и Албания), за сметка на български селища, разположени около и южно от Солун, които остават под контрола на Истанбул. Излишно е да се впускаме в дебати за това как Сан Стефано е една химера, ловко използвана от руснаците за да си спечелят благоразположението на българския народ, за когото иначе малко се интересуват и още по-малко познават.[1] Коментарите към Берлинският конгрес също са излишни. Тонове хартия, пропити с огорчение и патос са изписани по темата през последното столетия и в рамките на тази статия едва ли има какво повече да се добави.

След като постига своята независимост през 1908г., България е изправена пред важен избор – да продължи с бавната, мирна политика спрямо Османската империя, целяща да спечели благоразположението на Портата или да се конфронтира с османците в открит конфликт. Докато първата опция предлага опазване на националните ресурси и предполага по-малко рискове за самата българска държава, тя също така поставя под съмнение крайния успех на „со кротце, со благо“. Сръбската и гръцката политика спрямо Македония също дават своите плодове, като нашите съседи са далеч по-агресивни и директни в опитите си да променят националната идентичност на тамошното население. Същевременно, османските власти стават все по-неотстъпчиви и непоследователни в своята политика спрямо подчиненото им население. Това до немалка степен се дължи на факта, че Младотурците са си поставили за цел да превърнат многообразното население на империята в единна османска нация, която да обхваща като близкоизточнте провинции, така и териториите в Европа. Всички тези фактори карат правителствата в София да изберат директния подход, с цел по-бързото разрешаване на националния въпрос и ограничаването на анти-българската политика, провеждана в Тракия и Македония.

Ако оставим националния сантимент на страна, България разполага с достатъчно гео-политически причини за война с Османската империя. На първо място, овладяването на Източна Тракия ще намали опасността от контранастъпление на османците в сърцето на българските земи. Придобиването на Одрин и Люлебургаз ще постави Османската империя в постоянна отбранителна позиция, тъй като България ще контролира преките подстъпи към столицата Истанбул.  Експанзия на юг през Родопите към Беломорието ще постигне две цели с един удар – постигане на пълен сухопътен контрол на южните пътища между Европа и Азия, както и подсигуряване на излаз на Егейско море, който да е независим от османския контрол над Проливите. Едва ли е имало трезвомислещ политик в България по онова време, който да е вярвал, че Великите сили ще оставят България да се разпорежда с Босфора и Дарданелите. Нещо повече, липсата на стабилен български флот, който да пази тези територии в случай че те станат част от царството, ще се окаже изключителен дисбалансиращ фактор не само за региона, но и за цялостната европейска политика. Не на последно място, придобиването на Македония, заедно със Солун, ще даде на българите едно от най-големите пристанища в региона, както и сериозен дял от обработваемите територии на полуострова. Като прибавим и етническите претенции, които българите имат към земите от Охридското езеро до Струма, Македония се превръща в задължителен обект от планираната в София експанзия.

Ако България успее да постигне своите планове, мястото й като първа балканска сила би било гарантирано, а позицията й в плановете на двата европейски блока – Антантата и Централните сили, ще стане първостепенна. Същевременно, разрешаването на националният въпрос ще помогне на българското общество да пренасочи своята енергия към така необходимия икономически подем, от който страната ни се нуждае за да излезе окончателно от сферата на Ориента.

[1]   На страниците на най-либералния вестник в царска Русия – „Вестник Европь“, списван от историка Сасюлевич, в периода 1877-78г. се появяват няколко статии, които ясно подчертават липсата на разбиране от страна на руското общество към българите, както и крайната резервираност и недоверие, с които руските власти се отнасят към българите. Специално внимание заслужава отношението на Временното Руско Управление към дейците на българските емигрантски комитети, които според Стасюлевич, са смятани от руките власти за ненадеждни, прекалено западно ориентирани и опасни за руското влияние и позиции на Балканите. Както доказват позициите на Левски и Каравелов,  и управлението на Ст. Стамболов, болшинството български възрожденци са хранели сравнително малко илюзии относно мотивите на Дядо Иван.

Сръбските аспирации и национални претенции

За разлика от българските национални претенции, които се формират относително късно и почиват на проведения от османските власти плебисцит, сръбските аспирации са формирани доста по-рано под влиянието на сръбското Възраждане, което започва още в първата половина на XVIIIв. в следствие на богатата сръбска емиграция, която живее в Сремски Карловци, намиращ се в териториите на Хабсбургската монархия (Австрия). Основните личности, които стоят зад изграждането на сръбската национална идея са Йован Раич и  Вук Караджич, които на базата на историческите изследвания и лингвистичните проучвания, които правят, изграждат идеята, че сърби са всички балкански народи, които говорят южнославянското наречие. Въпреки че Караджич отделя българите и ги признава като народ, той приема за даденост, че хората, говорещи западно-българското наречие би следвало да се числят към сърбите, също както черногорците, босненците, хърватите и словенците. От идеологическа гледна точка, Доситей Обрадович е човекът, който осигурява стабилна основа за по-нататъшното развитие на сръбската национална идея. Използвайки поста си на министър на образованието в новосъздадената сръбска държава, Обрадович прокарва пътя за утвърждаване на националните идеали сред сръбското население.  На базата на тези дейци, през 1844г. Илия Гарашанин съставя своето прословуто „Начертание“, което се превръща в симбиоза на сръбските политически и национални идеали. Според този документ, Сърбия трябва да попречи на австрийската експанзия към Балканите, да се пребори с Османската империя и с помощта на Русия да се превърне в притегателен център за всички южни славяни, в това число и българите. „Начертанието“ е политическа програма, характерна за епохата на национализма, която съчетава не само етническите, но и гео-политическите стремежи на Сърбия.

След като през 1878г. България се появява на политическата карта на Балканите, плановете на Белград за превръщане в притегателен център са сериозно разклатени. Това се допълва от факта, че Черна Гора води самостоятелна политика, която макар и приятелска към Сърбия, следва своя собствена логика. За капак, Австро-Унгария окупира Босна и Херцеговина, с което блокира сръбските амбиции в западна посока. Последната капка в чашата със сръбска горчилка идва през 1885 г., когато българите нанасят унизително поражение на сръбските войски и защитават своето Съединение. Към края на XIX век изглежда, че сръбските национални амбиции са сериозно попарени и Македония остава последната възможна опция за реализиране на някаква териториална експанзия. В тази посока Белград насочва целия си идеологически и политически потенциал. Сръбски чети редовно навлизат на територията на османска Македония, а парите, наливани за пропаганда не отстъпват на ресурсите, влагани от българите и гърците.  Това не означава че сърбите са се отказали от останалите територии, включени в Начертанието. В Белград добре разбират, че последователната политика, базирана на премерени претенции и твърдо отстояване на позициите е най-правилния път пред малкото балканско кралство.

Освен националните сантименти, гео-политиката диктува сръбската експанзия да върви и в четирите посоки на света. На север областта Воеводина, намираща се в Австро-Унгария е задължителна опорна зона, чието придобиване ще обезпечи сигурността на столицата Белград и ще засили сръбския контрол върху доходоносното (по онова време) корабоплаване по Дунав. Босна, Херцеговина и Хърватска са ценни не просто като нови територии и източник на население, близко по език със сърбите, но също така и като буферни зони пред австрийската експанзия в западна посока. [1] Освен това, Далмация ще осигури крайно необходимия излаз на Адриатическо море, който ще спомогне за разрастването на сръбската икономика, която била силно зависима от износа на стоки към Австро-Унгария. Придобиването на Македония е важно поради няколко причини. На първо място, териториите по поречието на Вардар ще осигурят обработваеми земи, които липсват в Сръбските територии (с изключение на долината на Дунав между Белград и Северин). От друга страна, Македония ще послужи като основна буферна зона пред експанзията на България и Гърция, които заплашват сръбската претенция за водеща балканска сила. В допълнение, населението на Македония, подложено на постоянни идеологически атаки има своите колебания, относно това на коя балканска държава да заложи и сърбите все още не са пропуснали своя шанс да водят успешна асимилационна политика.[2]

Сръбският път към реализиране на националните стремежи минава през окупирането и анексирането на Македония, както и придобиването на излаз на Адриатическо море, което, към 1912г., изглежда най-вероятно чрез завземане на северна Албания. Това само по себе си е компромис със самата същност на сръбската национална идея, която диктува експанзия в Далмация. В Белград, обаче, добре осъзнават, че реалполитиката е далеч по-успешния вариант за реализиране националните приоритети, отколкото следването на възвишен, но нереалистичен план за експанзия. За съжаление, българите не успяват да научат този урок, от който сърбите щедро се възползват през 1919 г.

[1]   Австро-Унгария не крие своите амбиции да получи Солун и да си осигури излаз на Егейско море, от където да може да контрира руските аспирации в южна посока.

[2]   С риск да си навлека критиката на читателите, не мога да не отбележа, че липсата на българска подкрепа за Илинденско-Преображенското въстание, както и невъзможността на България да се намеси в защита на въстанието едва ли е имало положителен ефект върху местното население в Македония. Нещо повече, в следствие на въстанието немалко македонски българи напускат домовете си и се преселват в Княжеството, което води до обезбългаряване на отделни части от областта.

Гърция и нейните претенции за балканска хегемония

За разлика от българите и сърбите, които базират своите национални идеи на Възраждането и на съвременните реалности, Гърция решава да се обърне към своето византийско минало за да намери опора на своите претенции. За разлика от останалите балкански народи, гърците успяват да запазят своята аристократична класа, която е пряк наследник на късно-византийския двор. По този начин, гърците пренасят без всякакво прекъсване претенциите на Палеолозите за реставриране на византийската империя. Най-силен поддръжник на тази реставрация несъмнено е Константинополската патриаршия, която се явява основен проводник на т.нар „Мегали Идеа“. Освен че използва императорското знаме за свое собствено, Вселенският патриарх създава свой собствен двор, който доста напомня за този на последните императори. Османците позволяват на Вселенската патриаршия да упражнява определен контрол над подчиненото християнско население (Рум Милет), като по този начин си спестяват развитието на допълнителни звена към и без това пространната бюрокрация, която контролира империята на падишаха. Използвайки Патриаршията, както и високопоставените имперски сановници от гръцки произход, партията на т.нар. Фанариоти[1] бавно, но неотклонно следва своята политика на елинизация на славянското население и реализиране на „Мегали идеа“.[2] Според тази концепция, всички османски територии, населени с православни християни трябва да бъдат обединени в една нова Византия със столица Константинопол. В този смисъл, отделянето на Черна Гора, Сърбия и България като самостоятелни държави е изключително неизгодно за панелинските стремежи. Именно за това, фанариотите и Вселенската патриаршия се явяват основни противници на национално-освободителните движения на Балканите.

Началото на новия XX век заварва Гърция в тежко положение. След загубата на войната от 1897г., става очевидна слабостта на гръцката армия и невъзможността за постигане на националните стремежи чрез прилагането на сила. За управляващите в Атина е пределно ясно, че само чрез подкрепа от страна на Сърбия и България може да се търси реванш срещу османците, който да доведе до желаната цел – Константинопол. За разлика от повечето български политици, които не търсят контрол над Проливите, гърците предпочитат да не се замислят върху позицията на Велите сили по темата и смятат, че Дарданелите и Босфора са изконно гръцки територии, които трябва на всяка цена да бъдат инкорпорирани в пределите на държавата. Към това се добавят и претенциите към Тракия, Солунска Македония и южните склонове на Родопите. Освен това, гърците предявяват претенции и към Албания и малоазийското крайбрежие на Егейско море. От етническа гледна точка тези претенции са спорни. Самият град Солун е населен предимно с евреи, но гърците действително съставляват втората по големина група във важното пристанище. Що се отнася до Тракия, то там гръцкото население преобладава само в крайморските региони, като вътрешността на областта между Струма и Марица е населена основно с българи и в по-малка степен – с турци. Албания сама по себе си е най-нелогичната, от културно отношение, претенция. Албанците вече са поели по пътя на своето национално самоосъзнаване и гръцката идентичност някак не пасва на техния самобитен език и мюсюлманско вероизповедание. По отношение на Мала Азия, Гърция има свое право на претенции, тъй като население на крайбрежните градове е гръцко православно, а най-големия град в региона – Измир (гр. Смирна) е почти изцяло елински.[3]

От стратегическа гледна точка, Гърция се нуждае бързо да затвърди своите позиции в егейския басейн чрез овладяване на крайбрежието и ограничаване на сръбската и българската експанзия в Тракия и Македония. Солун е задължителен за обезпечаването на гръцката сигурност и контрол в региона. Албанското крайбрежие ще осигури сигурни позиции в Адриатическо море и същевременно ще контрира италианската експанзия, която след 1911г.[4] сериозно застрашава гръцките намерения. Засилването на България и утвърждаването на Сърбия окончателно ликвидират надеждите за разширение за сметка на техните територии, но Гърция съвсем не се отказва да отхапе голямо парче от османското наследство. Последният, но не и по-важност аспект от плановете за експанзия в Атина минава през анексирането на всички егейски острови, което, заедно с малоазийските пристанища ще превърне Егейско море в гръцко езеро и по този начин ще се тушира ефекта от османски контрол върху Проливите. Евентуалното завземане на Константинопол би увенчало окончателния триумф на гръцката външна политика.

[1]   От името на цариградския квартал Фенер, където са домовете на най-влиятелните и заможни гръцки семейства.

[2]   Тук си струва да се отбележи ролята, която вселенската патриаршия изиграва за закриването на сръбската Ипекска патриаршия и Охридската архиепископия през съответно 1766г. И 1767г. До тогава свещениците в Македония и сръбските земи са назначавани от сръбския патриарх в Ипек, което до някаква степен контрира влиянието на фанариотите в тези територии. Закриването на двете висши църковни структури е един от големите успехи на гръцката национална идея.

[3]   Когато през 1923г. Кемалистките войски вземат Измир, от там и околните региони  се изселват около един милион

[4]   След Итало-турската война от 1911г., в която Италия си завоюва част от Додеканезките острови, в това число и Родос, от Рим не крият стремежа си към окупиране на Албания и експанзия в континентална Гърция.

Власите – от Буковина до Битоля

Макар и да не е пряко свързана с териториите южно от Дунав, Румъния постепенно развива интереса си към борбата за османското наследство. След като през 1878г. в Сан Стефано Русия проиграва българските интереси за да спечели Бесарабия и подарява Южна Добруджа на Румъния, северната ни съседка поема нов курс в южната си политика. Румънците не са очаровани от анексирането на територия, в която почти не живеят власи, а населението е основно черкезко, гагаузко и българско. Но Добруджа осигурява по-удобен и широк излаз на Черно море и от Букурещ не се бавят да пренастроят националните си приоритети. Анексирането и руманизирането на плодородната област се оказват приоритет за отвъд-дунавската монархия. И ако до края на XIX век изглежда че Северна Добруджа е всичко, което румънците искат на юг от голямата река, скоро става ясно, че за Букурещ апетита идва с храненето на съседите. Без да изпреварваме събитията трябва да отбележим, че Румъния настоява за компенсации доста преди избухването на Балканската война. Тезата на северната ни съседка е, че в Македония живее компактно влашко малцинство. Тъй като е явно, че Румъния няма как да получи анклав толкова далеч на юг, от Букурещ настояват за териториални компенсации за сметка на България. Този глад за южни територии ще се прояви най-вече след Междусъюзническата война, но първите признаци са на лице още през 1911г. – факт, който в София не отбелязват с достатъчно внимание.

От стратегическа гледна точка, за Румъния е логично да търси разширение на юг, тъй като претенциите й северно от Дунав изглеждат невъзможни за постигане към 1912г. Това се дължи на съществуването на Австро-Унгария и Русия, от които Букурещ няма как да се надяват на териториални отстъпки. Претенциите по отношение на Сърбия са доста условни, но за сметка на това България представлява удобна плячка. Южната съседка е заета с отвоюването на Македония и е станала непредпазлива за тила си. В София сериозно се подценяват стремежите на румънците към придобиване на цяла Добруджа, заедно с Варна, основното пристанище на Черно Море в тази част на Балканите. Нещо повече, железопътната линия Русе-Варна би се превърнала в гръбнак на един нов транспортен коридор, който да свързва Букурещ чрез вече съществуващия Дунав-Мост с Черно Море. Етническото многообразие в Добруджа от друга страна би могло да улесни румънците в опитите им да ограничат българското присъствие в областта. Плодородната област също така ще спомогне неминуемо за селскостопанското развитие на Румъния, която е доста изостанала от своите балкански съседи в това отношение. Като цяло, Румъния има всички причини да отправи поглед на юг и да пожела е да се обогати за сметка на невнимателните българи.

Черногорците – на дребно, но на сигурно

 Черна Гора винаги е била специална. От една страна тази територия никога не била трайно инкорпорирана в Османската империя, което спомогнало за утвърждаване на черногорците като самостоятелен народ с независим дух. От друга страна, няма голям балкански конфликт след 1800 г., който да не е започнат от Черна Гора. Черногорците винаги влизали първи в боя и обикновено го напускали последни. Малкият, но борбен народ, макар и разделен на своите кланови и родови общности имал няколко общонародни цели и ги следвал неотклонно. На първо място, това е борбата с Османската империя при всеки възможен повод. На второ място – това е постигането на сигурен излаз на Адриатическо море и подсигуряване на основните черногорски територии чрез разширение към вътрешността на Балканите. Не трето, но не и по значение място е стремежа на черногорците да запазят своята независимост. Той е свързан с внимателното следене на сръбската политика в региона, както и с противопоставянето на австрийското влияние.

Крал Никола от династията Нйегош е неотклонен в следването на тези принципи и през продължилото си петдесет и осем (!)  години царуване той спазва всеки един от тях. За разлика от сърбите, черногорците нямат претенции да обединяват балканските славяни. Те нямат минало на стара империя, която да ги обременява с мисия за реконкиста на отнети земи, нито пък етническият им ареал е разпръснат по подобие на българи и гърци. Черна Гора, макар и малка като възможности и население е облагодетелствана от сравнително скромния мащаб на своите амбиции и аспирации. Подялбата на Новопазарски санджак и Косово със Сърбия и завземането на северна Албания (около Шкодренското езеро) са основните териториални приоритети на Цетине, продиктувани колкото от национални, толкова и от стратегически причини. Истинската цел на страната са адриатическите пристанища, контролирани от османците и Австро-Унгария, тъй като Черна Гора се нуждае от сигурен излаз на море, за да може да преодолее своята икономическа изостаналост. Черна Гора е и единствената балканска държава, която няма териториални спорове с България, което е и причината за отпускане на щедра финансова помощ от страна на София по време на Първата Балканска война.