Великата Северна война (1700-1721г.)

Етикети

, , , ,


istoria_voini_7_hrm

  1. Предговор
  2. Трансформациите в европейското военно дело 1660-1700 г.
  3. Русия
  4. Швеция
  5. Жечпосполита и Саксония
  6. Дания
  7. Йохан Паткул и раждането на „Северният съюз“
  8. Началото – 1700-1704 г.
  9. Войната в Полша – 1704-1706 г.
  10. Шведската кампания в Русия – 1708-1709 г.
  11. Една дълга агония – 1709-1721 г.
  12. Заключение

Какво всъщност се казва в материала на Time за Борис III?


Борис III, цар на българите, наричан от някои Обединител, е една от най-противоречивите личности в новата българска история. Той е вероятно единствената фигура, към която нито един българин не проявява безразличие. Мнозина го харесват, мнозина го заклеймяват, но никой не е безразличен. Именно тази му популярност е многократно използвана, за да се изфабрикуват фрази, които уж бил казал, оценки, които уж бил дал и позции, които уж защитавал. Христоматиен пример за подобни исторически фалшификации е статията в списание Time от началото на 1941 г., посветена на Борис и България. Поради изключително ограничения достъп до нея, мнозина си позволяват погрешно и фриволно да интерпретират нейното съдържание. И така, какво всъщност се казва в статията?

1101410120_400

Текстът започва с едно удачно, политическо сравнение между Нидерландия от 1940 г. и България от 1941 г. През 1940 г., отбелязва изданието, нацистите си поставят за цел да се разправят с основните Съюзнически армии, които тогава се намират във Франция. През 1941 г., посочва Time, основните съюзнически армии се намират в Източното Средиземноморие – гърците в Албания, а британците и „анзаците“ – в Либия. За да стигнат до Съюзниците, германците трябва да минат през България и Югославия. И така, заключава авторът на статията, България и Югославия се намират в ситуация, в каквато година по-рано са поставени Белгия и Нидерландия. Има още

Статии

Етикети

, ,


Освен статиите, достъпни в личния ми блог, това е оптимално пълен списък на останалите ми публикации, достъпни в Интернет:

От сайта на списание Военна история„:

От списание „Военна История“ (част от тях са публикувани и като отделни публикации в сайтове) Има още

Отворено писмо


До колегите историци в България,

Уважаеми колеги, мисля че за всички нас е ясно, че историческата наука в страната ни изживява тежка криза, а вероятно по-силни определения също не биха били погрешни. От години хуманитарните специалности преживяват постоянен отлив не само на ценни кадри, но и на кадри по принцип. Причините за това са много, но не те са цел на настоящето писмо.

В момента страната ни и света преминават през тежка социална, икономическа и културна криза, с каквато последните три поколения не са се сблъсквали в своя съзнателен живот. В тази ситуация е дълг на академичната общност да защити самото съществуване на нашата наука. Единственият начин това да се случи е като я направи максимално достъпна за обществото – задача, която историците би трябвало да изпълняват и при нормални обстоятелства.

Много от престижните висши училища по света вече започнаха да разпространяват електронни курсове на свободен достъп за всеки, който иска да повиши своите знания и умения. Вярвам, че тази добра традиция ще намери приложение и в България.

Искам да насоча вниманието Ви към друг аспект на историческото познание – книгите. Книгоиздаването в страната е пред колапс – за това свидетелстват представители на всички водещи издателства у нас. Същевременно сериозно е свита и покупателната способност на населението. В такава обстановка, разпространението на качествена историческа литература е заложено на карта. Ние като автори можем да направим много малко за спасяването на бъдещите издания, които са спрени от печат поради несигурната обстановка. Можем обаче да се погрижим за миналото – за онези книги, които вече са излезли на бял свят, обиколили са книжарници и библиотеки и са достигнали до определен брой читатели.

За всички колеги историци е ясно, че информацията за миналото, която достига до широката общественост, е силно манипулирана и изопачена от лаици и хора с користни цели, които употребяват историята не като наука, а като инструмент за пропаганда. Единственото адекватно противодействие на този пагубен процес е свободното разпространение на качествена и достоверна историческа информация.

В този контекст, призовавам колегите историци да направят всичко възможно за предоставяне на свободен достъп до техните трудове, които вече са излезли от печат и не са обект на отдадени авторски права към определено издателство или организация. Всеки от нас разполага с ръкописи и редактирани коректури на своите трудове или самите издания в електронен формат, които могат да бъдат качени в Интернет и предоставени за свободен достъп под една или друга форма. Това се касае както за монографиите, така и за сборниците със статии и отделните статии. Вярвам, че всяка една научна институция в България притежава капацитета да осигури място за публикуване на тези трудове.

За да не бъда голословен, аз вече осигурих свободен достъп до свои книги, чиито авторски права са изцяло на мое разположение. Всички статии, които съм писал на български език, също са достъпни в свободна форма в Интернет. Вярвам, както не се съмнявам и вие, че мястото на историята е сред хората. Съществуващата технология ни предлага възможност да разпространим историческата наука до оптимален брой хора, по начин немислим преди 20, 30 или 50 години. Настоящият труден момент изисква да бъдем на висота и да защитим идеалната цел, с която всеки от нас се е захванал с нелеката задача да разкаже истината за миналото. Вярвам, че всеки от Вас ще направи правилният и достоен избор.

С уважение,

д-р Александър Стоянов

Тридесетгодишната война (1618-1648 г.)

Етикети

,


30_godishnata_voina_hrm

  1. Увод – Тридесетгодишната война 
  2. Европа в навечерието на войната
  3. Военното дело в началото на XVII в.
  4. Испанската армия
  5. Армията на австрийските Хабсбурги
  6. Шведската армия
  7. Френската армия
  8. Холандската система
  9. Интерлюдия – Войната
  10. Бохемският бунт и палатинската фаза (1618-1624 г.)
  11. Датската война и триумфът на Хабсбургите (1624-1630 г.)
  12. Шведската война (1630-1634 г.)
  13. Френската война (1634-1648 г.)
  14. Вестфалският мир
  15. Заключение

Балканските войни

Етикети

, , ,


Балканските войни на българската армия by Александър Стоянов

 

СЪДЪРЖАНИЕ:

  1. Балканите
  2. Балканските национални аспирации
  3. Итало-османската война 1911-1912 г.
  4. Игра на дипломати (1908-1912 г.)
  5. Армиите в навечерието на войната
  6. Действие първо – Източният театър
  7. Действие второ – Западният театър
  8. Първи антракт – конференцията в Лондон
  9. Действие Трето – Пролетта на 1913 г.
  10. Втори антракт – Лондонският мир
  11. Действие четвърто – Междусъюзническата война
  12. Епилог – Букурещкият мир

Тридесет мита от Българската история


Преди да преминем към същността на статията, бих искал да обясня защо заглавието дублира името на популярна книга на популярен историк. Истината е проста – защото в България, единственият начин да „продаваш” историята е като я превърнеш в сензация. Божидар Димитров добре беше осъзнал тази формула и именно поради тази причина той беше (приживе) и все още е най-популярният историк в България. Защото за едно общество, смазано от социалната среда, оставено без реален политически избор и обезверено от съвремието си, няма нищо по-лесно от това, да възприема една фалшифицирана историческа „истина”.

А сега по темата. България притежава една от най-богатите, славни и трагични „истории” в Европа. Ние, българите, имаме безброй поводи да се гордеем с миналото на народа си – истински, неподправени поводи. Въпреки това, от десетилетия насам, е модерно да се гордеем не с тях, а с разни изфантазирани, поукрасени епизоди, чиято реална стойност съвсем не съответства на влаганата емоция. Следващите редове ще се опитат да развенчаят някои от историческите химери, които тегнат над народопсихологията на съвременния българин. Има още

Чърчил – митове и легенди

Етикети

,


Митът за Чърчил и картофената нива в София.

Според митът, Чърчил, по време на заседание на Парламента на 28 септември, 1944 г., заявява че София ще бъде превърната в картофена нива ако България не вземе правилната страна във войната.

Ето какво всъщност се казва в речта за България:

Условията за примирие с България все още не са подписани. Съветската интервенция в този военен театър беше внезапна и ефективна. Тяхното (на СССР-б.пр.) внезапно обявяване на война на България беше достатъчно за да я принуди обърне своите подли армии срещу германските нашественици. Британия и САЩ отдавна са във война с България и сега се присъединяват към Съветския съюз в изготвянето на подходящи условия за постигане на примирие. През последните 35 години, българският народ беше натикан от своите лидери в три катастрофални, безнадеждни и грешни войни и що се отнася до последната война, ние не можем да забравим всички актове на жестокост и подлост, за които българите са отговорни що се отнася до Югославия и Гърция. Самите те (българите – б.пр.) не пострадаха изобщо. Едни от най-лошите военни престъпления принадлежат на българите. Деянията на техните войници, които потискаха, по заповед на Хитлер, населението своите притиснати, малки съседи Гърция и Югославия, е срамна страница, за която ще трябва да се даде пълно разкаяние. Те може би искат д аги третираме като съвоюваща страна. Що се отнася до Великобритания, българите ще трябва да извървят дълъг и несигурен път преди да им признаем някакъв специален статут, с оглед на несправедливостите, причинени от тях на нашите съюзници от Гърция и Югославия. Междувременно, нека напреднат и унищожават всякаква германска армия, която срещнат на вражеска територия, но ние не ги искаме в пределите на земите на нашите съюзници. Това е единственият път, по който те могат да постигнат своите интереси. Колкото по храбро те се нахвърлят върху германците, толкова по-вероятно е да привлекат с добро вниманието на нациите-победителки, с оглед на предишните им злодеяния.

Източник

Митът за Чърчил и Картофената нива, част II.

Според друга версия на мита, Чърчил заплашва че ще превърне София в картофена нива още през февруари, 1941 г., когато се опитва да убеди България да не влиза в Тристранния пакт.

Ето какво всъщност се казва в речта от 9-ти февруари, 1941 г.:

Една от най-големите ни трудности е да убедим неутралните страни в нашата победа. Изумително е, че те са така заслепени и не виждат бъдещето така ясно, както ние. Помня по време на последната война, през юли, 1915 г., ние започнахме да смятаме, че България е поела в погрешната посока, за това г-н Лоид Джордж, г-н Бонар Лоу (по това време водач на Консервативната партия – б.пр.),сър Ф. Е. Смит ( по това време Главен адвокат на Англия и Уелс – б.пр.) и аз поканихме българският посланк (Панчо Хаджимишев – б. пр.) на вечеря за да му обясним как цар Фердинанд ще се направи за посмешище пред целия свят ако избере губещата страна. Нямаше смисъл. Горкият човек или не го разбираше или не можа да убеди правителството си да го разбере.

Така България, против волята на своя селски народ, против всичките си интереси, тръгна да гони опашката на Кайзера и беше трагично разпарчетосана и наказана когато победата беше спечелена. Вярвам, че България няма да допусне втори път същата грешка. Ако това се случи, българските селяни и народ, за които във Великобритания и САЩ се мисли с добри чувства, за трети пореден път в рамките на тридесет години ще бъдат вкарани във война – ненужна и катастрофална.

Източник

Митът за Чърчил и „обяви ни война народ, който си честити банята

Според митът, Уинстън Чърчил бил коментирал така декларацията по обявяване на война на Великорбитания от страна на България на 12 декември, 1941 г. в реч пред парламента (Твърдението впрочем се среща за всякакви години и дати между 1941 и 1943 г. – б.а.)

Реалността: Последната реч на Чърчил пред Парламента е от 11 декември 1941г., т.е. преди България да обяви война на Великобритания. Следващата му реч през декември е пред Конгреса на САЩ на 26-ти, в която, естествено, на България не е обърнато никакво внимание. Отново страната ни не се споменава и в първата реч на Чърчил пред Парламента на 20 януари, 1942 г. С други думи, няма официално изявление на британския премиер, в който подобна забележка да е отправена по адрес на българите в контекста на обявяването на война от наша страна на Великобритания.

Адмирал Несбит Джосая Уилоуби (1777-1849 г.)


70671542_547331672677078_5584648719749349376_n
Постъпва на служба в Кралския флот на 13 години, а на 19 вече претърпява първото си корабокрушение – от 350 души екипаж, край бурните брегове на нос Добра Надежда оцеляват само той и още 41 души, след като щормът блъска кораба им в скали и рифове в продължение на няколко часа.
Две години по-късно, вече с чин лейтенант, Несбит превзема, начело на едва 30 души, датски линеен кораб по време на прочутата битка при Копенхаген (1801г.). През 1803 г., след като преди това е отстранен от служба заради дръзко поведение към висшестоящ офицер, Несбит се завръща като доброволец и заминава за Хаити. Там участва в блокадата на две френски крепости. При опит за пробиване на британската блокада, един френски кораб се разбива в скали край брега. Уилоуби достига до кораба, поема командването му, спасява 900-членния екипаж и дори успява да подкара кораба и да го върне обратно към острова.
Година по-късно, Несбит командва предна артилерийска позиция по време на обсадата на холандския форт Пискадеро на о. Кюрасао. За да насърчи хората си, притиснати от вражеските батареи, Несбит слага маса и стол пред своята позиция и обядва там всеки ден по време на бомбардировките. Не е улучен нито веднъж, а единственият път, в който друг офицер сяда на мястото му, човекът бива пометен от гюле, което унищожава и масата. Освен начело на батареите, Уилоуби се прочува и по време на щурма на Пискадера, който води лично. В края на кампанията на Кюрасао и изтеглянето на британския контингент, Несбит получава честта да е последният войник, качил се на палубите.
През 1810 г., Несбит участва в битката при Големия пристан на о. Мавриций. Корабът му Нереида е повреден и пленен, а самият Уилоуби е тежко ранен. Французите го отнасят в лазарета, където британския офицер е лекуван легло до легло с командира на френската ескадра – адмирал Ги Виктор Дюпри.
След като се възстановява, Уилоуби се завръща в Англия. Там, лекарска колегия прави инспекция (нещо като ТЕЛК – б.а.) на понесените рани и с оглед загубеното ляво око и другите му рани – „равни по стойност на загуба на крайник“, му отпуска пенсия в размер 300 лири, коригирана през 1815 г. на 500 лири.
Несбит обаче не седи мирно и заминава за Русия. Там се записва в руската армия по време на похода на Великата армия на Наполеон. Сражава се в редиците с чин полковник и е раняван многократно в боеве с французите. По време на битката при Лайпциг, едната му ръка е раздробена от гюле. За проявената храброст в последствие е награден с пожизнена пенсия от император Александър I.
През 1818 г., Уилоуби се връща на служба в британския флот, а през 1825 г. е посветен в рицарство от крал Джордж IV. Любопитното е, че той е посвещаван в рицарство два пъти, тъй като през 1832г., крал Уилям IV, с когото са близки приятели, повторно извършва церемонията.
Умира през 1849 г. В годишния регистър на загиналите офицери е записано: „Той бе раняван от гюле 11 пъти, 3 пъти от шрапнели, има порезни рани на всеки свой крайник, нанасяни със саби и томахавки, лицето му бе обезобразено при експлозия на барутен погреб, загуби и окото си, част от врата и челюстта, а при Лайпциг гюле раздроби едната му ръка. “ С оглед на многобройните си наранявания, често е наричан „Неразрушимия“.

Пиер Баяр, последният рицар


65313485_2453354378051550_8460767474957156352_nЕдин от на легендарните отпори в историята – френският пъководец Пиер Тераил, сеньор на Баяр защитава сам моста на р. Гариляно (1503г.) срещу 200 испански войници и конници, прикривайки отстъплението на победените френски части. Още по-забележителното е, че Пиер оцелява в сражението и успешно се изтегля заедно с армията. Това, оказва се, не е единствения подвиг на френския ренесансов супермен.

Роден е в шато Баяр, в Дофине през 1473 г. Родът му е относително дребен за стандартите на френската аристокрация, но със старо потекло. Всички глави на рода Баяр от началото на XIII век насетне се сражават и загиват в битка в името на френската корона. Същото се случва и с бащата на Пиер. Още момче, Баяр е зачислен като паж при херцог Карло Савойски, където служи до смъртта на херцога през 1490г. В последствие става паж на Луи Люксембургски, сеньор на Лини. Млад, благоприличен и едновременно с това с изключителна физика, Баяр набързо става любимец в двора на сеньора, печелейки и редица турнири. Първата му кампания е през 1494 г., когато е на 21. Това, което французите, потеглящи към Неапол не знаели, е че походът щял да се превърне в Първата италианска война (1494-98г.) и да постави анчалото на конфликт между Франция и Испания, който щял да продължи до 1559г. През 1495 г., Баяр печели рицарските си шпори на бойното поле при Форново, след като атакува противников отряд и пленява знамето им. Преди да получи шпорите обаче, все още във вихъра на битката, Баяр се втурва да преследва разбития от него отряд и сам влиза през портите на Милано, гонейки италианците по петите. Естествено, младежът е заловен и изправен пред херцог Людовико Сфорца. След кратък разговор, херцогът заповядва Баярд да бъде пуснат на свобода, без да се изисква откуп за него – жест, който е рядък прецедент в тогавашната епоха. В началото на XVI век, след кратка пауза в италианските войни, Франция отново изпраща армиите си на югоизток. При едно от първите сражения през 1502 г., Баяр е сериозно ранен в битка, но продължава да участва в похода.

На следващата година, едва възстановил се от раната, Баяр участва в легендарната битка при Гариляно за която стана дума по-горе. Втората италианска война завършва година по-късно и Баяр си взема нужната почивка, но само до 1508 г., когато Луи XII отново решава да нахлуе в Италия. Генуа, която до тогава е васал на Франция, решава да се отметне от клетвите си. Луи повежда войските си в поход и поставя Баяр начело на легендарните тежки конници – жандармите. В тази си позиция, Пиер лично застава на върха на клина, който атакува разположената на укрепен хълм генуезка позиция. Изкачвайки хълма под дъжд от стрели, Баяр, следван от останалите конници, се врязва във вражеската стена от копия и я помита, печелейки в рамките на минути цялото сраженеи. В последствие при триумфалното влизане в Генуа му е отредено мястото веднага след краля. Година по-късно, на свои разноски организира подразделение от конници и пехотинци. Лично се занимава с обучението и дисциплината на пехотата и в битката при Анядело (1509г.), пехотинците на Баяр отстъпват по качество само на швейцарците. Същата година за кратко е поставен начело на френския гарнизон във Ферара, където бързо привлича вниманието на една от най-импозантните дами на епохата – Лукреция Борджия. Година по-късно, по време на друг поход в Италия, Баяр се връща за кратка визита при нея, придружаван от другия легендарен френски ренесансов рицар – Гастон дьо Фоа. През 1511 г., Франция прекратява съюза си с Папството и войските на папата започват да се сражават с частите на Баяр около Ферара. В поредица от боеве, Пиер отново доказва бойното си майсторство, като в един случай за малко да успее да плени самия папа Юлий II, който обичал лично да води войските си. Заради този случай, папата го отлъчва от църквата.

Това по никакъв начин не му пречи да води рицарския контингент по време на обсадата на Бреша (1512 г.) Баяр е на върха на клина, който атакува градските стени. Няколко последователни щурма са отбити, но Пиер отново организира мъжете около себе си и винаги пръв влиза в съприкосновение с врага. Получава тежка рана в бедрото, но не прекъсва битката, разбива бранителите и пръв влиза в крепостта. Още същата година се сражава в битката при Равена, където ръководи атакана френската конница, разбила испанската кавалерия. В самия край на битката, Гастон Фоа, начело на едва 15 души, атакува отстъпваща с брой испанска пехотна част, но е убит. Същата част преминава покрай завръщащият се от преследването Баяр минути по-късно. Пиер, който нямал достатъчно хора около себе си, решава да не ги атакува. Ако знаеше, че същите те са убили най-добрият му приятел, вероятно щеше да ги нападне сам. Смъртта на Фоа е много тежък удар за Баяр и той прекарва следващите седмици в траур. На следващата година, Баяр командва кавалерийско подразделение в Битката на шпорите. Частта му е обкръжена от по-многочислените сили на Хенри VIII и император Максимилиан. Въпреки това, в типично свой стил, Баяр слиза от коня си, приближава се до един английски рицар, седнал да си почине недалеч от френската позиция и го пленява, след което се предава на същия човек. Баяр е отведен при английския крал, който е толкова впечатлен от своя опонент, че заповядва да го освободят без да плаща откуп, само срещу думата на Пиер, че в следващите седмици няма да участва в сражения. Баяр, разбира се, удържа на думата си.

През 1515 г., при възкачването на Франсоа I на трона, Пиер Баяр е издигнат в ранг лейтенант-генерал на Дофине. Новият му пост веднага е изпитан в битката при Мариняно, в която френско-венецианските войски се сражават срещу херцога на Милано, подкрепен от легендарната швейцарска пехота. Швейцарците вече са разбивали не една или две рицарски атаки, но никога до сега не са нападани от Баяр. Той повежда жандармите в галоп, вклинява се в легендарните карета на планинците и ги разбива, защитавайки в хода на битката живота на крал Франсоа, който се бие в челните редици. След победата, Пиер Баяр посвещава Франсоа в рицарство на самото бойно поле.
През 1521 г., между Франсоа и император Карл V избухва поредната италианска война. Баяр е поставен начело на контингент от 1000 бойци, които трябва да пазят градчето Мециер, разположено южно от Орлеан. Градът няма особени защитни съръжения, тъй като е в централна Франция. Задачата на Баяр е да задържи 35 000-на имперска армия достатъчно дълго, че Франсоа да събере своите войски в Париж. Баяр задържа града в продължение на шест седмична тежка обсада, която приключва с изтеглянето на вражеските сили. За подвига си, Баяр е удостоен от краля с най-висшето военно отличие и в присъединен към ордена Сен Мишел. В добавка му е дадена лична стотна от жандарми – право, което до този момент се полага само на т.нар. принцове на кръвта (членовете на кралския род).
Три години по-късно, Баяр е изпратен да спаси разбитите френски войски в Северна Италия и той лично ръководи отбраната на ариергард по време на битката при р. Сесиа. Пирер, както обикновено, се сражава в челните редици. Денят е 30 април, 1524 г. Изстрел на испанска аркебуза постига това, което стотици мечове не успяват. Смъртоносно ранен, плененият Баяр е положен пред командната позиция на белгиеца Шарл дьо Ланоа, който командва испанско-австрийските сили заедно със стария приятел на Баяр – Шарл дьо Бурбон, братовчед на френския крал, преминал на испанска служба. Бурбон се навежда към него и искрено опечален казва: „Сеньор дьо Баяр, за мен е истинска трагедия че ви виждам в такова състояние!“ С последния си дъх, Пиер му отвръща „Не скърбете за мен монсеньор, аз загивам така, както би трябвало да умре всеки честен мъж – изпълнявайки дълга си. Но аз скърбя за вас, който се борите срещу своята страна, своя крал и клетвите, които сте положил.“
Тялото му е предадено на войниците му и той е погребан в градчето Сен Мартен д’Ер. През 1822 г., останките му са препогребани в църквата Сен Андре в Гренобъл. Съвременниците му често го ласкаели, наричайки го в негово присъствие „рицар най-безгрешен и безстрашен“, на което Пиер отвръщал, че предпочита простичкото „добрият рицар Баяр“.