Тридесет мита от Българската история


Преди да преминем към същността на статията, бих искал да обясня защо заглавието дублира името на популярна книга на популярен историк. Истината е проста – защото в България, единственият начин да „продаваш” историята е като я превърнеш в сензация. Божидар Димитров добре беше осъзнал тази формула и именно поради тази причина той беше (приживе) и все още е най-популярният историк в България. Защото за едно общество, смазано от социалната среда, оставено без реален политически избор и обезверено от съвремието си, няма нищо по-лесно от това, да възприема една фалшифицирана историческа „истина”.

А сега по темата. България притежава една от най-богатите, славни и трагични „истории” в Европа. Ние, българите, имаме безброй поводи да се гордеем с миналото на народа си – истински, неподправени поводи. Въпреки това, от десетилетия насам, е модерно да се гордеем не с тях, а с разни изфантазирани, поукрасени епизоди, чиято реална стойност съвсем не съответства на влаганата емоция. Следващите редове ще се опитат да развенчаят някои от историческите химери, които тегнат над народопсихологията на съвременния българин.

1. Прабългарският календар – признат от ЮНЕСКО

Митът: Прабългарският календар е смятан от ЮНЕСКО за най-точният и стар в света.

Истината: Не съществува официален документ от ЮНЕСКО който да посочва подобно нещо. Организацията признава определени обекти в България за част от световното наследство, но „календарът” не е сред тях. За щастие на всички ни, в профила на България в сайта на ЮНЕСКО има пълен списък с всички нормативни документи, касаещи страната ни, както и списък на обектите, които попадат в категорията за културно наследство. Всеки може да провери сам, като данните включват всички документи от 1959г., когато страната ни става член на организацията. Всички места, на които ще откриете твърдението за ЮНЕСКО и най-стария и точен календар, не се позовават на никакъв реален източник. Темата с календара не се изчерпва до тук. Истината е, че прабългарският календар е просто една хипотеза, базирана на употребата на няколко старобългарски думи в Именника на Българските ханове (където никъде не пише думата „хан”, а владетелите се наричат князе). Фактът, че историците по инерция са решили да приравнят тези дванадесет думи с китайския цикличен календар се базира на погрешната теза за тюркския произход на българите – теза, опровергана с поредица от анализи на ДНК през последните 20 години. Истината е, че ние нямаме никакви сигурни доказателства за календарната система на древните българи, нито че тя е отчитала движението на звездите по корубата на костенурка, както може да срещнете на някои места.

2. Синовете на Кубрат

1234576_635324319834835_1071204333_n1

„Баяне, ‘начи като взема едно дърво…“

Митът: Според легендата, хан Кубрат имал петима синове – Бат Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек. Трошили пръчки, правили завети и накрая се разделили. Баян останал да се бие с хазарите. Аспарух създал България. Котраг създал Волжка България, Кубер се заселил в Македония, а Алцек в Италия.

Истината: В най-добрия случай, Кубрат (който не е бил хан) имал трима синове – Баян, Котраг и Аспарух. Дали е трошил снопове пръчки, това не се знае. Това което се знае, е че легендата със сноповете е стара колкото степните цивилизации и присъства в митологията на скити, тюрки, хуни, хазари, маджари и всичко друго, което яхнало кон, е прекосило Азия за да изнасилва, граби и вилнее западно от р. Волга. Логично, българите, които не са тюрки, но са повлияни силно от степната традиция, също да запазят подобна легенда и в своята памет. В действителност, Кубер и Алцек са вождове на част от панонските българи, живели на територията на дн. Унгария и северозападна Румъния. Вярното в случая е, че едниният наистина отива в Италия, а другият – в Македония, горе долу по времето, когато Аспарух се готви да прекоси Дунав в Мизия.

3. Филип Дългокосия

Митът:

clipboard01

Текстът е оригинален от ФБ

Истината: Според циркулираща в Социалните мрежи притча, цитирана в картинката, английският крал Филип Дългокосия взел дъщерята на Тервел за своя снаха след като последния разбива арабите при Константинопол. Оставяйки на страна лошата математика (200 000 араби, Тервел избива 190 000. 5000 бягат. Какво се случва с останалите 5 000?), текстът страда от друг сериозен недостатък. Както казва американския актьор, кечист и вероятен бъдещ кандидат за президент Скалата – Who in the Blue Hell е Филип Дългокосия? Първо, през 718 г., такова нещо като „Англия“ няма. Нещо повече, дори не е сигурно дали самите англи са се изселили напълно в Англия. Името Филип никога не е присъствало в списъка с имена на владетели на Англия или предхождащото я кралство Уесекс. Остава въпросът от къде хората, съчинили тази глупост, са почерпили името. Едно е сигурно, през 718 г., Тервел се среща с английски пратеници край Сердика и в чест на бъдещия островен тъст, местността е наречена Филиповци (ето ви един мит който си заслужава)

4. Славянската държава

Митът: Българската държава е била славянска, управлявана от тюрки, постепенно претопени и забравени сред славянското море.

Истината: Когато през 680г., Аспарух (нарочно не използвам титлата хан, защото той самият не я е използвал) преминава Дунав, неговата България вече съществува от поне 15 години. Смята се, че хазарите ликвидират Старата Велика България около 660г. Ако вярваме на мита, през следващите 20 години, Аспарух и неговата част от българите се „скитали” през огромното разстояние от …560 километра ( пътят от р. Дон до р. Дунав), докато най-сетне достигнали Онгъла… Дори да приемем, че изминавали по пет километра на ден, хората на Аспарух са се добрали до Бесарабия за около 100-200 дни. Какво ли са правили през останалите 7,100-7,200 дни? Но както и да е. Накратко – Аспарух организира своята държава като пряко продължение на старата, а настаняването в Бесарабия му дава шанс да праща набези срещу Византия. След като се справя с арабите в края на 70-те години на VII век, Константин IV решава да отстрани и другия проблем по границите си – българите. Армията му е разбита, а Аспарух взема съдбовно решение – да измести центъра на държавата си южно от Дунав и завинаги да свърже съдбата на народа си с тази, смея да твърдя, най-красива земя на света. Но какво заварва тук? Славяни със сигурност, но далеч не само те. Всички по-големи градове са доминирани от пред-славянското население на провинциите Тракия и Мизия – траки и гърци. Има също така готи, а в Родопите и Странджа живеят потомци на келтите, дошли тук през III век пр. Хр. Славяните, вероятно, съставляват значителна част от населението преди идването на Аспарух, но особено след българското заселване, техния етнически елемент определено не е доминиращ в новата държава, която бързо се превръща в мулти-етническа, което й дава изключителни способности за адаптиране в сложната политическа обстановка в региона. Този мултикултурализъм ще спомогне и за лесното присъединяване на земите на днешна Румъния и източна Унгария по времето на Крум.

5. Славяните и българската средновековна армия

Slav-Warriors

Митът: Славяните са неделима част от българската армия след създаване на българската държава.

Истината: До времето на Омуртаг, който извършва цялостна военно-административна реформа (140 години след създаването на България), славяните са се считали като временен, наемнически или съюзнически компонент от армията и в действителност участват доста спорадично във военните действия. През по-голямата част от времето, българите сами водят своите битки, а славяните са викани само като помощни войски в някои по-особени ситуации. Нещо повече, голяма част от славянските племена в днешна Сърбия, Македония и Хърватска са разглеждани като врагове на България, както е засвидетелствано в надпис от времето на Омуртаг.

6. Кирил и Методи са създали азбуката специално за българите

Митът: Според популярният мит, Светите Братя разработват „славянската” писменост специално за българите.

Истината: Солунските братя били изключително ценни духовни лица и агенти (в най-положителния възможен смисъл на думата) на Византия, натоварени с поредица от дипломатически и културни мисии в полза на ромейската държава. Една от тези мисии е свързана с покръстването на Великоморавия и привличането на тази могъща, централноевропейска държава в сферата на влияние на Византия. За целта, братята разработват писмена система, популярна днес като глаголица, която е изключително предназначена за западно-славянските езици, като например чешкия, словенския и хърватския. Когато мисията се проваля и Св. Седмочисленици идват в България, глаголицата бързо се доказва като неефективна за езика, говорен от хората тук. За целта, в Преславската школа се разработва нова писменост, комбинирайки добре познатата на местното население гръцка азбука с определени букви от латиницата и доизмисляйки нови символи за онези звуци, които отсъствали в двете класически, християнски писмени системи – носовки, „ж”, „щ” и т.н. Друг възможен модел, е коптската писменост, добре позната на тогавашните книжовници. Именно тази кирилица е азбуката, която ние ползваме днес. Глаголицата била възприета от хърватите, вероятно по времето на Борис I или Симеон I и останала в активна употреба там и в Босна до края на Средновековието.

7. „Битката на века“ при Ахелой

image00001

Митът: Според налагания десетилетия наред от официалната ни историография мит, размерът на двете армии при Ахелой бил по ок. 60 000 всяка.

Истината: В действителност, ние не знаем колко големи са били армиите. Причината за това е, че съчинението, използвано от нашите историци като извор, всъщност описва друга битка (Тара ра раааам). Текстът на ал Масуди се отнася до сражение, водено през 932 или 934 г., в което съюз от различни степни народи, сред които водещи са печенегите и маджарите, разгромява византийско-българска войска в битката при Уаландр. При Ахелой, Симеон вероятно разполага с около 15 000 войници (редовната българска армия), срещу която се изправят около 20 000 византийци, командвани от Лъв Фока. Дори при това положение, битката при Ахелой остава едно от най-мащабните сражения в Европа за цялото Ранно Средновековие. С други думи – не се бойте, нищо че не са били 120 000, пак е мащабно!

8. Хилядите ослепени войници на Самуил

_thumb

Митът: При Ключ, Василий II ослепява 15 000 български войници.

Истината: При Ключ Василий II действително извършва един от най-жестоките актове на насилие в нашата история, ослепявайки пленените след битката български войници. Само че те не са били 15 000, а около 1 500 – 2 000. Причините за това са две. Първата е, че Самуил не разполага с 15 000 войници, а с не повече от 9 000. Втората причина е, че византийците пленяват ок. 20% от цялата българска армия, докато останалите бойци се изтеглят или към Струмица или заемат височините югозападно от Ключ и се обединяват около Гаврил Радомир. В последствие именно тези сили разбиват и ликвидират солунския отряд на Теофилакт Вотаниат. Заради тази им дързост, изпадналия в ярост Василий заповядва живота на един от най-близките му приятели да бъде откупен с очите на всички пленени български войници. Нека не бъркаме броя на армията с тежестта на това изстъпление, нито с ефекта, който ослепяването на над 1 500 души има върху българския народ. През онази епоха, в която родовете са големи и сплотени, ослепяването на един войник е трагедия за най-малко десет души – негови преки кръвни роднини и близки.

9. Битката при Адрианопол/Одрин

hqdefault

Митът: Според масово наложената представа, цар Калоян (който всъщност бил крал и се казвал Йоан и би следвало да е Йоан II Асен- бел.авт.) повел 40 000 армия и 14 000 кумани срещу кръстоносците, които притиснали последните остатъци от византийската аристокрация в Тракия и обсаждали Одрин. Калоян (който, според мита, има числено предимство от ок. 12:1) се скрива и примамва рицарите да го нападнат (!?), след което ги разгромява.

Истината: В действителност, няма и петнадесет години по-рано, братът на Йоаница (Кало-Йоан {Хубавият Йоан}) – Йоан Асен I събира не повече от 2-3000 души (виж Англов, П. – Българска военна история през Средновековието X-XV век), от които половината са кумански наемници. През 1204 г., българският цар едва ли е можел да си позволи да поддържа полева армия от над 5 000, значителна част от които вероятно са кумански наемници (ок. 1/3). Бедата е там, че армията на Балдуин Фландърски е също толкова голяма. В открито сражение срещу „цвета на Европа“, Калоян знае, че няма голям шанс. Именно за това минава в засада и изпраща куманите да тормозят рицарите. Латините клъвват и са разбити. Армията на Калоян обаче е толкова ограничена по размер, че той нито преследва рицарите, нито успява да заеме Одрин. Четири години по-късно, в открито сражение, сходната по размер армия на Борил е тотално надиграна от силите на Анри Фландърски в открито сражение при Пловдив.
Победата на Калоян е всъщност доста по-значима и демонстрира изключителните му тактически умения, отколкото се предполага на базата на митологизираната версия, базирана на безкритичното четене на Жофроа дьо Вилардуен.

10. Ордите на Борил при Филипопол (1208г.)

Митът: При Филипопол 36 000-на българска армия, начело с Борил е разбита от 2 000 рицари и техните пажове.

Истината: В поредната криворазбрана битка, числеността на българската армия се основава на елементарно подхождане към изворите. В действителност, армията на Борил наброява между 3 600 и 4 000 души. Значителна част от тях отстъпват по снаряжение на рицарската армия и логично, в открито сражение, губят.

11. Средновековният ни флот

1280px-greekfire-madridskylitzes1

Митът: Средновековна България не е имала флот.

Истината: Българите са разполагали с речен флот още по времето на Аспарух, с който и са прехвърлили Дунав през 681, че и преди това. В последствие Крум използва малки съдове в хода на своите кампании срещу черноморските крепости, а Омуртаг използва речния флот срещу славянските племена по течението на реките Дунав, Сава и Тиса. През Второто българско царство, Йоан Асен II изгражда значителен флот за войната с Латинската империя, а в последствие Добруджанското деспотство използва своя силен флот за да победи не кой да е, а втората морска сила в тогавашното Средиземноморие – Генуа.

12. Евреите са виновни за падането на България под османска власт

Митът: Евреите предават България и отварят вратите на крепостите за османците.

Истината: Падането на България под османска власт е сложен процес, повлиян от вътрешни, външни и дори случайни фактори. Първо е чумата и спада на населението с около 40-50%. Следват поредица климатични сътресения, социални брожения (следствие от преживените болести, лоши реколти и т.н.), разпадането на централната власт и поделянето на държавата на части. Често се подценява и колко силни всъщност са османците, колко големи са армиите им и колко качествени са пълководците, които ги водят. Да не забравяме и за големия брой местни велможи, които доброволно минават на османска страна като Крали Марко, например. Всъщност, по нашите земи се заселва голям брой евреи след падането на България под османска власт, привлечени от религиозната свобода и възможността за свободна търговия.

13. България пада под османска власт в 1396 г.

75464266_582797012463877_7092109170366742528_n

Йоан Страцимир, портрет от XIX

Митът: Според блуждаещата все още историографска практика се приема, че второто Българско царство е ликвидирано от османците след битката при Никопол, през 1396 г.

Истината: Според скорошно проучване на двама български историци – Пламен Павлов и Иван Тютюнджиев, в действителност Видинското царство продължава да съществува до 1418 г. или до 1421 г. Това отрежда на последния български владетел Константин II Асен важно място в историята на Балканите от първата четвърт на XV-ти век – роля, която до сега е била пренебрегвана от собствената ни историография.

14. България е била под „Робство“

Митът: Пет века българите са били под турско Робство (главното Р е нарочно)

Истината: През 1395г., с падането на Никопол, османците завладяват Търновското царство, през 1418 или 1420г., е ликвидирана и на Видинската държава. С това, на Второто Българско царство се слага край и започва османският период от българската история. Но Робство ли е правилния термин за този петвековен отрязък? Българите в Османската империя са били по-ниска категория население бидейки християни в мюсюлманска държава, НО, това не ги прави автоматично роби. Противно на ясно изразения робски статут, който наблюдаваме в плантациите на Америките по същото време, българите са имали право на собственост, на икономическа инициатива, плащали са данъци, имали са право да получават обучение, а не малка част от тях са се ползвали с определени административни и икономически привилегии, включително и правото за носене на оръжие. Терминът Робство е въведен през Възраждането от онези кръгове от българския народ, които разбират необходимостта от политическа независимост. Тези Възрожденци, както ги наричаме днес, осъзнават простата истина, че българите, като цяло, не са достатъчно мотивирани да потърсят свободата си. Ето защо, в характерната за епохата романтична реторика, нашите будители използват силния изказ като средство за подбуждане и пробуждане на населението, а публицистите ни се стремят да създават остри статии в емигрантския печат в полза на каузата за свобода и независимост. Поредицата перипетии и общата национална неудовлетвореност след 1878 г., водят до продължаването на този термин като актуален в политическия и социален език на епохата, особено с оглед съдбата на Македония. Националните Катастрофи заменят турското със сръбско и гръцко „робство“, а днес обичаме да говорим и за съветско такова. Въобще, вместо да скъсаме оковите, ние допълнително затягаме нови пранги около себе си. В крайна сметка, Османска власт или владичество са далеч по-правилен начин за описване на периода. А иначе, всеки човек, който иска да възприема предците си, като оковани, пречупени вещи, без право на воля и глас – нека. Поробете предците си така, както османците не успяха…

15. Кръвният данък е обезкървил българския народ

3984e665abd24d849edf082b607df890

Митът: Събирането на кръвния данък е обезкървило народа ни и е довело до колапс на раждаемостта и естествения приръст.

Истината: Девширме-то или Кръвният данък, е административен механизъм за попълване на редовната османска армия, въведен в края на XIV век от първия велик везир на Османския султанат – Карахалил Чандърлъ паша. Редовните вземания на християнски младежи започват от края на управлението на Мехемед I (1420 г.) и продължават до около 1630 г., когато корпусът започва да се попълва на базата, почти изцяло, на мюсюлмани, постъпващи в Оджака с връзки. Вземания на християни съществуват, но са спорадични, като за последен път, 100 деца от Балканите са събрани през 1703 г., след което данъкът е отменен. През 1826 г., еничарският корпус е физически ликвидиран по заповед на Махмуд II. Когато това става, в него няма нито един боец, взет от българско семейство. Около Кръвният данък има три мита – първо в обема на събираните деца, второ – в тяхната възраст и трето – в честотата на взиманията. Има и още един важен момент, който често не се споменава в дебатите по темата – деца не се взимат само от българските земи, а също така от Босна, Албания, Сърбия и Гърция. Наборите се правели по веднъж на 5-7 години, като всеки от тях включвал между 3 и 6,000 деца общо, събирани на групи от по 100-150 по санджаци. Веднъж събрали деца от определена област, властите не повтарят взимането при следващ набор. Т.е. Ако през 1450г., например, от Мизия са събирани деца, при следващия набор (1455-7г.), отрядите за набиране не ходят в Мизия. Т.е. Между два набора от една и съща област минават поне 10-14 години, а е възможно да се натрупат повече. Това се прави с цел да не се обезкърви населението, да се запази процента на данъкоплатците (християните плащат повече данъци) и да се гарантира, че при следващ набор ще има изобилие от момчета, сред които да се избира по строгите регулации – ръст, тегло, физически качества, красота, ум, определени социални ограничения (сираци, единствени синове и т.н.). При всяко положение, не повече от 1/5 от всички вземани деца в корпуса са били българчета. Дори да приемем че средно на година империята е събирала по 1,000 деца (което е завишено), имаме 200 българчета (максимум) на година или около 40,000 за целия период на активно набиране. Същи брой деца загиват сега, всяка година, при ПТП в България. Около 150,000 българи умират само за 6 години между 1912 и 1918 г. Въпреки това, не тези неща, както знаем, обезкървяват народа ни. Проблемът с българите в османската империя, що се касае до демографията, са няколкото изселнически вълни през XVIII и XIX век, в рамките на които между 1 и 2 милиона българи напускат нашите земи за да се заселят в Банат, Бесарабия и Украйна. След време част от тези хора се завръщат обратно по родните си земи, но мнозина остават и потомците им или се сливат с местното население, или запазват самосъзнанието си и до днес. Въпреки това, в рамките на тези 500 години, населението на българските земи се увеличава между два или три пъти (от 1-1,8 милиона през 1400 г. до около 4 милиона през 1878 г.). За сравнение, със същия процент се увеличава и населението на Франция , което през 1400 г. е около 16,6 милиона, а през 1876г. е 38 милиона. Нашите учени често обичат да се позовават на Англия, която от 2,5 милиона през 1400 г. нараства на 31 милиона през 1871-ва, но не се отчита, че до 1801 г., населението на Острова е едва 10 милиона, след което се увеличава тройно за 70 години поради редица причини. Подобни сравнения са некоректни и от гледна точка на териториалния размер на страните в Западна Европа, факта че са колониални империи, както и значителните социални и икономически свободи на местното население, което, все пак, обитава своя собствена държава. Но дори и така, съпоставено с държава, с размерите на България, съотношението се запазва. Нидерландия (или нейните територии, тъй като тя не съществува през XIVв.) има население от 800,000 през 1400 г. През 1850 г., то е около 3 милиона. Ясните примери показват, че въпреки всички социални, политически и икономически негативи, българското население успява да нараства (сравнително добре предвид обстоятелствата) в рамките на чужда държава, която го третира като основен източник на значителен брой данъчни постъпления.

16. Децата, взети по девширме забравяли род и родина

Митът: Кръвният данък, събиран ежегодно в продължение на около 400 години откъсвал от семействата им деца на възраст 3-8 години, които били промивани от дервишите, забравяли езика, семейството и произхода си и след това се връщали да колят и изнасилват майките и сестрите си.

Истината:Кръвният данък, събиран в продължение на ок. 250 години откъсвал от семействата им деца на възраст 10-12 години. Тези деца действително преживявали травма, сравнима по своята тежест само със страданието на родителите им. Въпреки това, на тази възраст момчетата имали напълно ясно съзнание кои са, кое е семейството им и какъв е етническия им произход. Доказателство за това са редица факти, изнесени впрочем и от покойния проф. Б. Димитров, за еничари, които изпращат заплатите си обратно на своите семейства, както за такива, които след смъртта на родителите си се връщат по родните си места за да участват в разпределение на наследството – тези неща са засвидетелствани в архивните единици, съхранявани в Народна библиотека.

17. Кольо Фичето е поправил Нотр Дам дьо Пари

Митът:

clipboard01 (1)

Текстът е оригинал от Фейсбук

Истината: Гениалният майстор никога не е ходил във Франция. Истината е, че Кольо Фичето е имал толкова много работа за вършене, че време не му е останало да попътува зад граница и да спаси архитектурното наследство на Европа. За сметка на това е успял да създаде богато българско архитектурно наследство, което е задължително да обиколите и разгледате.

18. Българските възрожденци били русофили

mg_1387

Митът: Според наложената от Соца представа, всичките ни възрожденци били на принципа „кат Русия няма втора…“

Истината: По-голямата част от възрожденците ни били русофоби или най-малкото скептични към „Дядо Иван“. Дори любимият на партизаните Ботев имал доста рязко и негативно отношение към Русия, която за него била олицетворение на назадничавостта и деспотизма. Русофили били единствено онези представители на Добродетелната дружина и Одеското настоятелство, които получавали директни субсидии от Славянските комитети в Русия и правителството. Отношението на възрожденците ни към Русия ясно проличава в годините след Освобождението, особено при управлението на Ст. Стамболов както и около подготовката на Съединението и борбата с превратаджиите, вдигнали мерника на Ал. Батенберг.

19. Подарената свобода

Митът: Русия ни подарява свободата

Истината: 15-20,000 българи умират в хода на Освободителната война. Около 50,000 участват дейно в хода на бойните действия, било с оръжие в ръка или като помощни части, снабдители, преводачи, планински водачи и т.н. Само Опълченците са над 12,000. Година по-рано, в хода на Априлското въстание, над 30,000 българи са избити.

20. България отпуска заем на Франция

Митът: България отпуска заем на Франция в размер на 145 000 000 златни франка със срок за погасяване от 60 годни през 1907г.

42249266_349512562458991_8138936143719694336_o

Цитираният в мита документ

Истината: В действителност, този мит се корени единствено на неграмотността на своя творец – гражданинът Петър Петров. Господин Петров, уповавайки се на финансовата си неграмотност, решава, че ценните книжа, с които България всъщност гарантира пред Франция сключения заем и взетите от София пари, са всъщност доказателство за огромния финансов капацитет на страната ни. В реалния свят, Франция е най-големия заемодател в тогавашна Европа, а хазната и банките й се пръскат по шевовете с пари. България тегли заема с цел погасяване на предишни вземания и превъоръжаване на армията. Оръжията, закупени чрез този заем, в последствие ще послужат през двете Балкански войни.

21. Победена държава, непобедена армия

Митът: След освобождението, българската армия не е губила сражения.

Истината: Първото голямо поражение (българите са победени от сърбите при Брезник през 1885 г.) на българската армия идва през декември, 1912г., когато при Чаталджа оманците успяват да разбият нашето настъпление и да принудят Първа и Трета армии да се окопаят на позиция. В последствие, през Междусъюзническата война, гърците и сърбите записват поредица от победи, макар и не колосални по мащаб срещу отслабената, уморена и деморализирана българска армия. В хода на Първата Световна война, БА е побеждавана в локални боеве от Антантата в Македония, а в последствие и победена при Добро поле.

22. Малцинствата и войните за национално обединение

clipboard01-2.jpg

Грамота за връчване на орден за храброст на старши подофицер Юрдан Куловолу, който е етнически циганин, но офицер от българската армия, родом от Сливен

Грамота за връчване на орден за храброст на старши подофицер Юрдан Куловолу, който е етнически циганин, но офицер от българската армия, родом от Сливен

Митът: Малцинствата не играят роля в борбите за национално обединение

Истината: Всички етноси в състава на българската нация са допринесли за борбите за национално обединение. Евреите са първия етнос, различен от българския, който се включва по-масово в освободителната борба по време на Руско-турската война от 1877-78г. По време на Сръбско-българската война, в българската армия се сражават турци, евреи, арменци и цигани (съжалявам, но ром е вид алкохол – б.а.). Същите етноси участват рамо до рамо с българите във всички останали войни в периода 1912-1945 г., и дават своите свидни жертви в името на България. Етническата картина се допълва и от религиозната среда – в Царство България, клетвите пред Бог, цар и Отечество са се полагали в името на Бог, Аллах или Йехова, в зависимост от съответното вероизповедание на войниците.

23. „Дръзки“ и „Хамидие“

61042559

Митът: Миноносецът „Дръзки“ потапя крайцера „Хамидие“

Истината: Проблемът тук е чисто технически и се свързва с не достатъчно ясното обяснение на термина „торпилира“, който се използва често, но не винаги се разбира правилно. В действителност, българският кораб, верен на името си, действително успява да порази значително по-големия османски съд и пробива гигантска дупка в палубата му. „Хамидие“ обаче не потъва, а благодарение на спокойното море се изтегля към Босфора, където е ремонтиран и изпратен да се сражава срещу гръцкия флот в Егейско море.

24. През 1916 г., когато се срещат с руските войски в Добруджа, българите отишли да прегърнат братушките

maxresdefault

Български конници прегръщат вражески войници в Добруджа

Митът: Тази трогателна история може да бъде чута в разказите на индоктринираното поколение от пенсионери, които още милеят за „Байтошово време“

Истината: В действителност, българските саби са тези, които раздават топли прегръдки на руснаците. Бих могъл да продължа, но ще оставя химна на 15-ти пехотен Ломски полк да говори вместо мен:

„А що ли търсят в наший край,
Нима туй русин ли не знай?
Пред Лажец те на явна сеч
да паднат вси под наший меч“

Ще добавя само, че българите „прегръщат“ на нож руските войски не само в Добруджа, но и на Македонския фронт, където близо 100 000 руски войници се сражават срещу българи, австрийци и германци.

25. „Клането“ при Дойран

Митът: Българите разбиват грамадна английска армия, убивайки над 70,000 души срещу само 500 убити наши. Най-голямото поражение в историята на Англия.

Истината: В битката, прославила ген. Владимир Вазов, Съюзниците губят 7,000 убити и ранени, а българите – 2,500. Англия е понасяла далеч по-големи поражения в историята си от това.

26. Свалете знамената, минава героят от Дойран

Митът: Великобритания оказва уникални почести на ген. Вазов заради победата му при Дойран.

Истината: Генерал Владимир Вазов действително получава почест със сваляне на знамена, както е по протокол, но този жест се полага на представителите на още 11 военни делегации, присъствали на церемонията заедно с българите. Това, разбира се, не означава, че ген. Вазов не е бил уважаван противник от гледна точка на англичаните.

27. „Винаги с Германия, никога против Русия“

Митът: Според митологемата, това била политическата формула, дефинирана от цар Борис III пред фон Рибентроп

Истината: Цар Борис III никога не е казвал подобно нещо на фон Рибентроп. Няма и как да го е казал – сам той е бил срещу руснаците на Македонския фронт и на Добруджанския по време на Първата Световна война. Фразата е измислена от акад. Георги Марков в контекста на кариерното му развитие в рамките на Народна Република България.

28. Съдбата на Тракия и Македония

2725_25_01_14_6_33_43

Митът: Хитлер присъединява Тракия и Македония към България

Истината: След като завладява Гърция и Югославия, с цел освобождаване на дивизии, нужни на Източния фронт, Хитлер предава съответните територии за временно администриране от страна на българските власти. Тяхната съдба е трябвало да се реши след евентуалния край на войната, но в рамките на самия конфликт, тези зони не са се считали за интегрирани в българските земи, без значение от подхода, избран от тогавашната българска администрация. Именно това е и причината германците безпрепятствено да заловят и изселят към концентрационните лагери над 11 000 евреи от Македония и Тракия, които българските власти не е имало как да спасят.

29. Сталин – спасителят на България

download

Митът: Й.В.Дж. Сталин положил всички грижи да запази България от алчните посегателства на злия българомразец Чърчил.

Истината: През 1941-44 г., Сталин прави неколкократни опити да привлече Турция в Антихитлериската коалиция, обещавайки й…Югоизточна България с Бургас. Както казва на британските представители през 1941 г., „На България й стига и едно пристанище – Варна“. Отделно след войната, Сталин оказва натиск за незабавно връщане на Македония и Беломорието на Югославия и Гърция, които СССР ухажва интензивно между 1945 и 1948 г. Едва след като изпуска Гърция и Югославия и се скарва със Съюзниците, Вожда защитава териториалната цялост на България, която остава единствения съветски сателит южно от р. Дунав.

30. Бумът на социалистическите бебета

Митът: По #Байтошововреме, България изживява бум на раждаемостта

Истината:

clipboard01-1

По #Байтошововреме, както е видно от таблицата с данни на НСИ, България отбелязва непрекъснат спад в раждаемостта на населението, който се дължи на унищожаването на селищата в хода на индустриализацията и изкуственото разместване на населението на страната, практикувано от БКП. В действителност, пикът на населението, отбелязан през 1980 г., се дължи на положителните тенденции от времето на Третото Българско царство. Както е видно, броят на абортите се увеличава до чудовищни пропорции, а всеки сам, на база собствения си род, може да види как докато в поколението, родено през 20-те и 30-те години обикновено има средно по 3-4 деца, този брой намалява до 1-2 през 60-те и 70-те години. Макар емиграцията след 1990 г. сериозно да ускорява процеса по изчезване на нацията, не може да има никакво съмнение, че неговите корени трябва да се търсят в периода 1950-1960 г.

Чърчил – митове и легенди

Етикети

,


Митът за Чърчил и картофената нива в София.

Според митът, Чърчил, по време на заседание на Парламента на 28 септември, 1944 г., заявява че София ще бъде превърната в картофена нива ако България не вземе правилната страна във войната.

Ето какво всъщност се казва в речта за България:

Условията за примирие с България все още не са подписани. Съветската интервенция в този военен театър беше внезапна и ефективна. Тяхното (на СССР-б.пр.) внезапно обявяване на война на България беше достатъчно за да я принуди обърне своите подли армии срещу германските нашественици. Британия и САЩ отдавна са във война с България и сега се присъединяват към Съветския съюз в изготвянето на подходящи условия за постигане на примирие. През последните 35 години, българският народ беше натикан от своите лидери в три катастрофални, безнадеждни и грешни войни и що се отнася до последната война, ние не можем да забравим всички актове на жестокост и подлост, за които българите са отговорни що се отнася до Югославия и Гърция. Самите те (българите – б.пр.) не пострадаха изобщо. Едни от най-лошите военни престъпления принадлежат на българите. Деянията на техните войници, които потискаха, по заповед на Хитлер, населението своите притиснати, малки съседи Гърция и Югославия, е срамна страница, за която ще трябва да се даде пълно разкаяние. Те може би искат д аги третираме като съвоюваща страна. Що се отнася до Великобритания, българите ще трябва да извървят дълъг и несигурен път преди да им признаем някакъв специален статут, с оглед на несправедливостите, причинени от тях на нашите съюзници от Гърция и Югославия. Междувременно, нека напреднат и унищожават всякаква германска армия, която срещнат на вражеска територия, но ние не ги искаме в пределите на земите на нашите съюзници. Това е единственият път, по който те могат да постигнат своите интереси. Колкото по храбро те се нахвърлят върху германците, толкова по-вероятно е да привлекат с добро вниманието на нациите-победителки, с оглед на предишните им злодеяния.

Източник

Митът за Чърчил и Картофената нива, част II.

Според друга версия на мита, Чърчил заплашва че ще превърне София в картофена нива още през февруари, 1941 г., когато се опитва да убеди България да не влиза в Тристранния пакт.

Ето какво всъщност се казва в речта от 9-ти февруари, 1941 г.:

Една от най-големите ни трудности е да убедим неутралните страни в нашата победа. Изумително е, че те са така заслепени и не виждат бъдещето така ясно, както ние. Помня по време на последната война, през юли, 1915 г., ние започнахме да смятаме, че България е поела в погрешната посока, за това г-н Лоид Джордж, г-н Бонар Лоу (по това време водач на Консервативната партия – б.пр.),сър Ф. Е. Смит ( по това време Главен адвокат на Англия и Уелс – б.пр.) и аз поканихме българският посланк (Панчо Хаджимишев – б. пр.) на вечеря за да му обясним как цар Фердинанд ще се направи за посмешище пред целия свят ако избере губещата страна. Нямаше смисъл. Горкият човек или не го разбираше или не можа да убеди правителството си да го разбере.

Така България, против волята на своя селски народ, против всичките си интереси, тръгна да гони опашката на Кайзера и беше трагично разпарчетосана и наказана когато победата беше спечелена. Вярвам, че България няма да допусне втори път същата грешка. Ако това се случи, българските селяни и народ, за които във Великобритания и САЩ се мисли с добри чувства, за трети пореден път в рамките на тридесет години ще бъдат вкарани във война – ненужна и катастрофална.

Източник

Митът за Чърчил и „обяви ни война народ, който си честити банята

Според митът, Уинстън Чърчил бил коментирал така декларацията по обявяване на война на Великорбитания от страна на България на 12 декември, 1941 г. в реч пред парламента (Твърдението впрочем се среща за всякакви години и дати между 1941 и 1943 г. – б.а.)

Реалността: Последната реч на Чърчил пред Парламента е от 11 декември 1941г., т.е. преди България да обяви война на Великобритания. Следващата му реч през декември е пред Конгреса на САЩ на 26-ти, в която, естествено, на България не е обърнато никакво внимание. Отново страната ни не се споменава и в първата реч на Чърчил пред Парламента на 20 януари, 1942 г. С други думи, няма официално изявление на британския премиер, в който подобна забележка да е отправена по адрес на българите в контекста на обявяването на война от наша страна на Великобритания.

Адмирал Несбит Джосая Уилоуби (1777-1849 г.)


70671542_547331672677078_5584648719749349376_n
Постъпва на служба в Кралския флот на 13 години, а на 19 вече претърпява първото си корабокрушение – от 350 души екипаж, край бурните брегове на нос Добра Надежда оцеляват само той и още 41 души, след като щормът блъска кораба им в скали и рифове в продължение на няколко часа.
Две години по-късно, вече с чин лейтенант, Несбит превзема, начело на едва 30 души, датски линеен кораб по време на прочутата битка при Копенхаген (1801г.). През 1803 г., след като преди това е отстранен от служба заради дръзко поведение към висшестоящ офицер, Несбит се завръща като доброволец и заминава за Хаити. Там участва в блокадата на две френски крепости. При опит за пробиване на британската блокада, един френски кораб се разбива в скали край брега. Уилоуби достига до кораба, поема командването му, спасява 900-членния екипаж и дори успява да подкара кораба и да го върне обратно към острова.
Година по-късно, Несбит командва предна артилерийска позиция по време на обсадата на холандския форт Пискадеро на о. Кюрасао. За да насърчи хората си, притиснати от вражеските батареи, Несбит слага маса и стол пред своята позиция и обядва там всеки ден по време на бомбардировките. Не е улучен нито веднъж, а единственият път, в който друг офицер сяда на мястото му, човекът бива пометен от гюле, което унищожава и масата. Освен начело на батареите, Уилоуби се прочува и по време на щурма на Пискадера, който води лично. В края на кампанията на Кюрасао и изтеглянето на британския контингент, Несбит получава честта да е последният войник, качил се на палубите.
През 1810 г., Несбит участва в битката при Големия пристан на о. Мавриций. Корабът му Нереида е повреден и пленен, а самият Уилоуби е тежко ранен. Французите го отнасят в лазарета, където британския офицер е лекуван легло до легло с командира на френската ескадра – адмирал Ги Виктор Дюпри.
След като се възстановява, Уилоуби се завръща в Англия. Там, лекарска колегия прави инспекция (нещо като ТЕЛК – б.а.) на понесените рани и с оглед загубеното ляво око и другите му рани – „равни по стойност на загуба на крайник“, му отпуска пенсия в размер 300 лири, коригирана през 1815 г. на 500 лири.
Несбит обаче не седи мирно и заминава за Русия. Там се записва в руската армия по време на похода на Великата армия на Наполеон. Сражава се в редиците с чин полковник и е раняван многократно в боеве с французите. По време на битката при Лайпциг, едната му ръка е раздробена от гюле. За проявената храброст в последствие е награден с пожизнена пенсия от император Александър I.
През 1818 г., Уилоуби се връща на служба в британския флот, а през 1825 г. е посветен в рицарство от крал Джордж IV. Любопитното е, че той е посвещаван в рицарство два пъти, тъй като през 1832г., крал Уилям IV, с когото са близки приятели, повторно извършва церемонията.
Умира през 1849 г. В годишния регистър на загиналите офицери е записано: „Той бе раняван от гюле 11 пъти, 3 пъти от шрапнели, има порезни рани на всеки свой крайник, нанасяни със саби и томахавки, лицето му бе обезобразено при експлозия на барутен погреб, загуби и окото си, част от врата и челюстта, а при Лайпциг гюле раздроби едната му ръка. “ С оглед на многобройните си наранявания, често е наричан „Неразрушимия“.

Пиер Баяр, последният рицар


65313485_2453354378051550_8460767474957156352_nЕдин от на легендарните отпори в историята – френският пъководец Пиер Тераил, сеньор на Баяр защитава сам моста на р. Гариляно (1503г.) срещу 200 испански войници и конници, прикривайки отстъплението на победените френски части. Още по-забележителното е, че Пиер оцелява в сражението и успешно се изтегля заедно с армията. Това, оказва се, не е единствения подвиг на френския ренесансов супермен.

Роден е в шато Баяр, в Дофине през 1473 г. Родът му е относително дребен за стандартите на френската аристокрация, но със старо потекло. Всички глави на рода Баяр от началото на XIII век насетне се сражават и загиват в битка в името на френската корона. Същото се случва и с бащата на Пиер. Още момче, Баяр е зачислен като паж при херцог Карло Савойски, където служи до смъртта на херцога през 1490г. В последствие става паж на Луи Люксембургски, сеньор на Лини. Млад, благоприличен и едновременно с това с изключителна физика, Баяр набързо става любимец в двора на сеньора, печелейки и редица турнири. Първата му кампания е през 1494 г., когато е на 21. Това, което французите, потеглящи към Неапол не знаели, е че походът щял да се превърне в Първата италианска война (1494-98г.) и да постави анчалото на конфликт между Франция и Испания, който щял да продължи до 1559г. През 1495 г., Баяр печели рицарските си шпори на бойното поле при Форново, след като атакува противников отряд и пленява знамето им. Преди да получи шпорите обаче, все още във вихъра на битката, Баяр се втурва да преследва разбития от него отряд и сам влиза през портите на Милано, гонейки италианците по петите. Естествено, младежът е заловен и изправен пред херцог Людовико Сфорца. След кратък разговор, херцогът заповядва Баярд да бъде пуснат на свобода, без да се изисква откуп за него – жест, който е рядък прецедент в тогавашната епоха. В началото на XVI век, след кратка пауза в италианските войни, Франция отново изпраща армиите си на югоизток. При едно от първите сражения през 1502 г., Баяр е сериозно ранен в битка, но продължава да участва в похода.

На следващата година, едва възстановил се от раната, Баяр участва в легендарната битка при Гариляно за която стана дума по-горе. Втората италианска война завършва година по-късно и Баяр си взема нужната почивка, но само до 1508 г., когато Луи XII отново решава да нахлуе в Италия. Генуа, която до тогава е васал на Франция, решава да се отметне от клетвите си. Луи повежда войските си в поход и поставя Баяр начело на легендарните тежки конници – жандармите. В тази си позиция, Пиер лично застава на върха на клина, който атакува разположената на укрепен хълм генуезка позиция. Изкачвайки хълма под дъжд от стрели, Баяр, следван от останалите конници, се врязва във вражеската стена от копия и я помита, печелейки в рамките на минути цялото сраженеи. В последствие при триумфалното влизане в Генуа му е отредено мястото веднага след краля. Година по-късно, на свои разноски организира подразделение от конници и пехотинци. Лично се занимава с обучението и дисциплината на пехотата и в битката при Анядело (1509г.), пехотинците на Баяр отстъпват по качество само на швейцарците. Същата година за кратко е поставен начело на френския гарнизон във Ферара, където бързо привлича вниманието на една от най-импозантните дами на епохата – Лукреция Борджия. Година по-късно, по време на друг поход в Италия, Баяр се връща за кратка визита при нея, придружаван от другия легендарен френски ренесансов рицар – Гастон дьо Фоа. През 1511 г., Франция прекратява съюза си с Папството и войските на папата започват да се сражават с частите на Баяр около Ферара. В поредица от боеве, Пиер отново доказва бойното си майсторство, като в един случай за малко да успее да плени самия папа Юлий II, който обичал лично да води войските си. Заради този случай, папата го отлъчва от църквата.

Това по никакъв начин не му пречи да води рицарския контингент по време на обсадата на Бреша (1512 г.) Баяр е на върха на клина, който атакува градските стени. Няколко последователни щурма са отбити, но Пиер отново организира мъжете около себе си и винаги пръв влиза в съприкосновение с врага. Получава тежка рана в бедрото, но не прекъсва битката, разбива бранителите и пръв влиза в крепостта. Още същата година се сражава в битката при Равена, където ръководи атакана френската конница, разбила испанската кавалерия. В самия край на битката, Гастон Фоа, начело на едва 15 души, атакува отстъпваща с брой испанска пехотна част, но е убит. Същата част преминава покрай завръщащият се от преследването Баяр минути по-късно. Пиер, който нямал достатъчно хора около себе си, решава да не ги атакува. Ако знаеше, че същите те са убили най-добрият му приятел, вероятно щеше да ги нападне сам. Смъртта на Фоа е много тежък удар за Баяр и той прекарва следващите седмици в траур. На следващата година, Баяр командва кавалерийско подразделение в Битката на шпорите. Частта му е обкръжена от по-многочислените сили на Хенри VIII и император Максимилиан. Въпреки това, в типично свой стил, Баяр слиза от коня си, приближава се до един английски рицар, седнал да си почине недалеч от френската позиция и го пленява, след което се предава на същия човек. Баяр е отведен при английския крал, който е толкова впечатлен от своя опонент, че заповядва да го освободят без да плаща откуп, само срещу думата на Пиер, че в следващите седмици няма да участва в сражения. Баяр, разбира се, удържа на думата си.

През 1515 г., при възкачването на Франсоа I на трона, Пиер Баяр е издигнат в ранг лейтенант-генерал на Дофине. Новият му пост веднага е изпитан в битката при Мариняно, в която френско-венецианските войски се сражават срещу херцога на Милано, подкрепен от легендарната швейцарска пехота. Швейцарците вече са разбивали не една или две рицарски атаки, но никога до сега не са нападани от Баяр. Той повежда жандармите в галоп, вклинява се в легендарните карета на планинците и ги разбива, защитавайки в хода на битката живота на крал Франсоа, който се бие в челните редици. След победата, Пиер Баяр посвещава Франсоа в рицарство на самото бойно поле.
През 1521 г., между Франсоа и император Карл V избухва поредната италианска война. Баяр е поставен начело на контингент от 1000 бойци, които трябва да пазят градчето Мециер, разположено южно от Орлеан. Градът няма особени защитни съръжения, тъй като е в централна Франция. Задачата на Баяр е да задържи 35 000-на имперска армия достатъчно дълго, че Франсоа да събере своите войски в Париж. Баяр задържа града в продължение на шест седмична тежка обсада, която приключва с изтеглянето на вражеските сили. За подвига си, Баяр е удостоен от краля с най-висшето военно отличие и в присъединен към ордена Сен Мишел. В добавка му е дадена лична стотна от жандарми – право, което до този момент се полага само на т.нар. принцове на кръвта (членовете на кралския род).
Три години по-късно, Баяр е изпратен да спаси разбитите френски войски в Северна Италия и той лично ръководи отбраната на ариергард по време на битката при р. Сесиа. Пирер, както обикновено, се сражава в челните редици. Денят е 30 април, 1524 г. Изстрел на испанска аркебуза постига това, което стотици мечове не успяват. Смъртоносно ранен, плененият Баяр е положен пред командната позиция на белгиеца Шарл дьо Ланоа, който командва испанско-австрийските сили заедно със стария приятел на Баяр – Шарл дьо Бурбон, братовчед на френския крал, преминал на испанска служба. Бурбон се навежда към него и искрено опечален казва: „Сеньор дьо Баяр, за мен е истинска трагедия че ви виждам в такова състояние!“ С последния си дъх, Пиер му отвръща „Не скърбете за мен монсеньор, аз загивам така, както би трябвало да умре всеки честен мъж – изпълнявайки дълга си. Но аз скърбя за вас, който се борите срещу своята страна, своя крал и клетвите, които сте положил.“
Тялото му е предадено на войниците му и той е погребан в градчето Сен Мартен д’Ер. През 1822 г., останките му са препогребани в църквата Сен Андре в Гренобъл. Съвременниците му често го ласкаели, наричайки го в негово присъствие „рицар най-безгрешен и безстрашен“, на което Пиер отвръщал, че предпочита простичкото „добрият рицар Баяр“.

Съветската следа в Съюзническите бомбардировки над София (1944 г.) и преразпределението на Балканите


На 23-ти декември, 1943 г., ген. майор Уилям Донован, командир на Управление на Стратегическите Служби (OSS – предшественик на ЦРУ – б.а.), пристига за среща с външния министър на СССР Вячеслав Молотов. Двамата на дълго и широко обсъждат отношението на Съюзниците към България. Четири дни по-късно, на страниците на в. „Правда“ се появява статия от Георги Димитров, в която се разказва за кризата в България* (Г.Д. така и не обяснява каква точно е тя, освен че е повсеместна – б.а.). Молотов и Донован постигат пълно съгласие за съвместните действия по отношение на България и останалите малки сателити на Нацистка Германия. Преди заминаването на американската делегация, представителите на САЩ водят още един разговор с Молотов (по отношение на България и значението на термина „безусловна капитулация“ (договорен от Съюзниците в Техеран месец по-рано – б.а.). Според американската кореспонденция, текстът е както следва:

По време на личният ми разговор насаме с Молотов на 31 декември [1943 г.], той, по своя инициатива, повдигна въпроса за значението на термина „безусловна капитулация“ що се отнася до отделните държави-сателити [на Нацистка Германия] и дали разполагам с информация каква е нашата [на САЩ] нагласа по въпроса. Казах му че нямам никаква отделна информация освен тази, изразена от ген. Донован по време на разговорът им, касаещ България. Казах му че и двамата сме чели статията в „Правда“ от 27 декември, касаеща България, публикувана след нашите разговори (обобщена в нашето комюнике номер 2333, 27 декември) и че сме поразени от сходството във възгледите, изразени в статията с тези, изказани от ген. Донован [по време на разговорите на 23 декември]. В отговор на мое запитване, Молотов посочи че като цяло е съгласен със съдържанието на статията.

Споделих му, че ген. Донован планира да обсъди въпроса подробно с президента [Франклин Д. Рузвелт] след завръщането ни [в САЩ], а междувременно се надявахме, че Молотов може да ни предложи някакъв съвет в създалата се ситуация с оглед на дипломатическите взаимоотношения на СССР с България [отношения, които не са прекъсвани към този момент – б.а.]. Той ми отговори, че се още нямат достатъчно информация за да излязат с готово заключение и че все още работят по въпроса. Единственото му изрично предложение беше, че за тях [Съветите] продължаването на бомбардировките в България е от изключително значение, тъй като по този начин, българите биха станали по-сговорчиви…

Разбира се, по-интензивните съюзническите бомбардировки започват три месеца по-рано и са свързани с договорените още на срещатa в Казабланка между САЩ и Великобритания действия по операция Point Blank. Ключовото в случая е да се отбележи, че СССР съвсем не е бил неволен зрител на съюзническото разрушение, което впрочем се активизира след срещата между Донован и Молотов за да достигне пика си през март-април 1944 г.

През първите четири месеца на 1944 г., съветската дипломация ловко маневрира спрямо съюзниците по отношение на България, която към момента на е е във война с СССР. Молотов защитава тезата,ч е за всяка отделна държава-сателит трябва да се издействат самостоятелни условия за подписване на мир, съобразени с моментната ситуация, така, както се случва с Финландия. Това дава на СССР възможност да диктува условията изпод дулата на своите оръдия. Франклин Рузвелт е непреклонен в настояването си за „безусловна капитулация“, която да предаде контрола на всяка една от държавите под пълната юрисдикция на всички Съюзници и така се гарантира съвместното прилагане на мирните условия, договорени между Вашингтон, Лондон и Москва. Британците лавират между двете държави, съгласявайки се по-скоро със съветската позиция. Това се вижда ясно от меморандум, изготвен на 18 април, 1944 г., в който Великобритания ясно заявява своите директни и индиректни интереси на Балканите и Югоизточна Европа. Британците задават три неотменими приоритета – съвместна окупация и администрация на Австрия; окупация на Додеканезите и следвоенно решаване на териториалната им принадлежност; Установяване и дефиниране на окупирането на Гърция от минимален възможен британски контингент, който да съдейства за следвоенното преструктуриране на страната и нормализиране на живота в нея. Извън тези три точки, за британците има и четири „пожелателни “ пункта, един от които пряко касае позицията им за България:

(5) България – Ако България успее да се споразумее със Съюзниците и застане на тяхна страна преди края на войната, не може и дума да става за следвоенна окупация на страната. Ако това не се случи, е без всякакво съмнение, че руснаците ще получат по-значителен дял от окупацията на страната, въпреки че в момента те не се намират в състояние на война с България. Нашият интерес е свързан с недопускане на съветското влияние в посока Проливите и Средиземно море. По тази причина се предлага че освен задължителното британско участие в каква да е контролна структура на Съюзниците в България, в страната трябва да бъде изпратен британски вонен контингент: а) за да „развее знамето“, участвайки във каква да е окупационна структура; б) за да демонстрира британските интереси в региона; и в) за да гарантира изтеглянето на българските войски от Гърция и Югославия и да гарантира че няма да има повторно окупиране на онези земи, които сега се намират под български контрол. И дума не може да става за каква и да е британска окупация без съглашение с руснаците…

Както е видно, половин година преди т.нар. Нощ на салфетките“, Великобритания вече е била съвсем на ясно със съветските стремежи за влияние на Балканите (приемайки ги в голямата им част – б.а.) и до голяма степен е изключвала България като вече прибавена в сферата на СССР държава. Де факто, четири месеца преди обявяването на война от СССР на България, в Лондон това е разглеждано като въпрос на време, а не на вероятност.

САЩ също потвърждават пълното предаване на България (заедно с Румъния и Унгария) на СССР в началото на м. юни, 1944 г. В телеграма на Държавният секретар от 2-ри юни, 1944 г. се посочва:

…не се предвижда никаква англо-американска експедиция да навлиза в България преди нейната капитулация, и тъй като нямаме никакъв ангажимент към нейното цивилно администриране, всякакви планове трябва да се отнесат за периода след изтеглянето на германските войски, без изискване за участие на американски военнослужещи…

Това положение се потвърждава с нов меморандум на 28 август (денят в който България обявява неутралитет – ба.а.), в който се заявява, че САЩ няма да участват с войски в окупирането на България и Румъния, но се потвърждава, че УСС разполага със специални екипи за разузнаване и особени операции, готови да бъдат използвани на територията на двете държави. Пет дни по-късно, САЩ заявяват, че позицията им спрямо България и Румъния ще остане непроменена, докато двете държави не приемат окончателно условията за примирие, заложени от Съюзниците. На 5 септември, 1944 г., влизайки в процес на приемане на тези условия, България скъсва дипломатически отношения с Германия.

За да си гарантира дяла от балканската плячка, предложен от САЩ и Великобритания и да изпревари подписването на примирие между София и Съюзниците, СССР използва своите политически агенти в София – т. нар. Отечествен фронт и посредством връзките им с министъра на войната издейства забавяне на обявяването на война от България на Германия за 9 септември, което дава възможност на Червената армия да се задейства и след обявяване на война на 5-ти септември, на 8-ми да започне окупация на България.

Забележка:

* Статията на Георги Димитров за „Правда“ дава мимоходом едно интересно уточнение – там се споменава за акциите на над 20 000 войници и жандармеристи срещу партизанското движение, чиято численост Г. Димитров определя на няколко хиляди бойци. Тази оценка, изказана по повод разширяването на партизанското движение ярко контрастира с концепцията за масова народна съпротива, която се оценява на над 50 000 души в историографията на НРБ, като има споменавания и за 30 000 партизани и 200 000 ятаци. Далеч по-реалистична оценка дават преброяванията през октомври, 1945 г., когато общия брой на партизаните, участвали в преврата на 9-ти септември, 1944г. се оценява на не повече от 7 000 души.

ПАШАТА ОБИЧА СМЕЛИТЕ – Хайдутите и Османската империя

Етикети

, , , , ,


Хайдутите – народни закрилници или обикновени разбойници? Този дебат отдавна тормози професионалните историци, занимаващи се с историята на Балканите. За обществото обаче, този дебат остава повече или по-малко скрит. Причината за това е, че до скоро да се разисква същността на хайдутството се смяташе за тема табу. Същата тема табу, каквато е критиката към възрожденците ни или отричането на робството. Това положение е внимателно индоктринирано в съзнанието на българите по времето на т.нар. Соц (или както е популярно сега в социалните мрежи #ПОБАЙТОШОВОВРЕМЕ). Хайдутите са обрисувани като народни закрилници от класовия враг, а препратката към партизаните се налага от само себе си. Благодарение на няколко смели гласа в съвременната ни историография, начинът, по-който гледаме на хайдутите започна да се променя. Истината е, че да се ограничава хайдутството в някакви тесни рамки на народно съпротивително движение означава да се изтрие по-голямата част от колорита на това многолико и пъстро историческо явление. Голямата грешка, съзнателно допускана от казионната историопис е да се слагат под общ знаменател всички хайдути, без да се допускат нюанси в тяхното поведение. В крайна сметка светът е черен и бял според „комунистите“ – две абсолютни стойности. А както ни учи Оби Уан Кеноби, само ситските лордове говорят с абсолютни стойности.

Хайдутите преди Османската империя

Историята на това, което днес някои хора наричат „хайдутско движение“, започва векове преди появата на османците в една друга империя – Византия. Наследницата на старата Римска империя разполага с разнообразни като география и етнически състав земи в Мала Азия и Балканите, които бързо се превръщат в плодотворна почва за развитието на разбойнически дружинки, които „хващат гората“ по най-разнообразни причини започващи от отмъщение срещу произвола на аристократите и стигащи до желанието за лесни пари в епоха, когато националната лотария все още не е била изобретена. Разбойническото движение във Византия е толкова масово, че когато през 718 г., една арабска армия минава през Мала Азия на път към Константинопол (където да спасяват Маслама от българите – б.а.), византийците успяват да скрият в засада цялата си армия, преоблечена като горски разбойници, без това по какъвто и да е начин да направи впечатление на войските на халифата.

Ситуацията на Балканите е не просто сходна, а дори и по-сериозна, тъй като заради множеството полунезависими местни племена, цариградските власти имат дори по-малък контрол над хинтерланда около големите градски центрове. По тази характеристика, Балканите напълно си приличат с останалата част на Европа, в която е пълно с чаровни робинхутовци и вилхелмтеловци.

С идването на българите и създаването на нашата си държава, ситуацията изобщо не се променя. Единствено липсата на достатъчно извори е причината да не говорим за разбойничество и в средновековна България. Крумовите закони са добра препратка към проблемите на държавата с хората от сивия сектор, но в действителност нещата са били доста по-сложни и многопластови. Самият факт, че през Второто българско царство, властите създават специална военизирана категория, която да охранява проходите и пътищата от бандити трябва да ви говори достатъчно. В последствие тази прослойка, към която вероятно е принадлежал селския цар Ивайло, е асимилирана като модел от османците, които я запазват и дори разширяват (това са т.нар. войнуци, пандури и мартолоси, за които пише в учебниците – б.а.) Системата от военизирани селища, борещи се с разбойнически групи е приложена върху всички балкански провинции на Османската империя – от Босна до Добруджа и от Сърбия до Пелопонес. Създават се дори сходни по вид крайбрежни поселения, които да се борят с пиратите в Егейско, Йонийско и Адриатическо море. Любопитно е да се отбележи, че в половината случаи, бандитите се оказват бивши стражари и обратно – стражарите се оказват бивши бандити.

Разбойничеството като социална каста

Противно на масово наложения стереотип, хайдуството не е въпрос на лична кауза, а въпрос на социален статус. Извадено извън контекста на своята епоха, хайдутството наистина изглежда странно. Но това, което трябва да знаем, е че в действителност, сходни по поведение, начин на живот и стил на обличане хора живеят в цяла Европа точно по същото време. По крайбрежието на Черно море живеят казаците (от татарското qasaq – разбойник – б.а.). В Западна Европа обикалят наемнически отряди, които в мирно време се превръщат в разбойнически банди. В Иберия, кралете успяват да организират сходни по манталитет елементи и да ги пращат зад Океана, за да грабят и плячкосват там, вместо в родните хълмове на Ла Манча и Естремадура. Капери, приати и опортюнисти са около 2/3 от населението на Холандия. Разбойници са планинците в Скандинавия, а по островите в Северно море и Атлантическия океан (например Ъркни и Шетланд) до доста късно си съществуват пиратски сборища. Същото е и в Магреба – пирати живеят по целия бряг от Гибралтар до Александрия. С пиратстване се занимават и рицарите на Малта – прочутите хоспиталиери, както и рицарите, живеещи до края на XV век на о. Кипър.

0v6SBqT

Германски наемници – ландскнехти, в цялата възможна пъстрота на облеклата им

Въпреки цялото това многообразие, хората на ръба на закона споделят някои общи черти. На първо място е строгия неписан кодекс от правила, който сплотява разбойническата група. Решенията се вземат демократично, водачът се избира от бойците, но веднъж избран, властта му е неоспорима докато не се завърши делото, за което групата се е събрала. Плячката се дели по предварително уговорен принцип. Рисковани цели се нападат само в мигове на велика нужда, защото, както е казал старият партизанин за идеята да се нападне полицейското управление – „това да не е мандра!“

Отделно от кода на честта, разбойниците са характерни с начина си на поведение, но също и със своя стайлинг. За да се даде ясен знак, че става дума за опасни, неконтролируеми и независими хора, разбойниците се обличат ярко, с пъстри дрехи, с нестандартна кройка. Те трябва да изпъкват от простолюдието в средата, в която действат. Носят оръжията си показно, съчетават модни тенденции от няколко свята – ориенталски шапки, западни обувки, централноевропейски дрехи и прочие. Всичко в тях трябва да крещи индивидуализъм, мъжкарство и липса на чужд контрол. Много педантично внимание се обръща и на имиджа сред обществото. Определени постъпки се вършат само за да може после да се разнасят слухове, а по някога, за да са интересни, разбойниците вършат и нехарактерни неща, като например да раздадат спечелената плячка или да върнат откраднатата от други разбойници булка на мъжа й. Както е казал поета, в крайна сметка важното е, „певци песни за него да пеят“.

klephte

Гръцки мартолос в цялата пъстрота на своето облекло и въоръжение

Както всяка друга социална категория, разбойниците не могат да съществуват извън контекста на целия социум. Изключително важна за всяка дружина са връзките й с обществеността. Добрият Пи Ар изисква да се дават пари на приятели и ятаци, които да подпомагат четата с информация и да осигуряват подслон в случай на потеря. Разбойниците трябва и да могат да „изперат“ заграбените пари, като за целта се нуждаят от легален бизнес, който да прикрие притока на крадена плячка. Неслучайно, повечето разбойнически дружинки биват разгромени едва тогава, когато загубят подкрепата на своите цивилни поддръжници, било то поради алчност, злоупотреба или прекомерен натиск от страна на властите. Разбира се, съществува и елементът с романтиката – някой залюбва мома в някое село, през което минават, друг го предава ревнива съпруга и прочие. Хора сме, все пак. Нерядко, с цел разширяване на полето на действие и избягване на правосъдието, разбойническите чети влизат във връзка с местните власти и се сработват с тях. Така се гарантира закрила от страна на администрацията в замяна, разбира се, на процент от приходите. В този смисъл, разбойничеството само по себе си е неделим елемент от корупционните практики във всяка една епоха.

Хайдутите в османската армия

Задавали ли сте си някога въпроса от къде хайдутите са се научили как да са велики стрелци, добри тактици и опитни във воденето на партизански бой? Ако не сте, задайте си го. Твърде малко хора на този свят се раждат научени и умели във воинския занаят. Повечето хора го придобиват в армията. Случаят с хайдутите не е по-различен.

През 1593 г., Османската империя започва т.нар. Дълга война с Австрия, която ще продължи до 1606 г. За тези тринадесет години става болезнено ясно, че Портата не разполага с достатъчно пехотинци, за да противодейства ефективно на Хабсбургите. За да попълнят празнините, османците се обръщат към една практика, която спохожда техния модел на водене на война още от XIV век. На местни първенци и богаташи се възлага, в замяна на възстановяване на парите по-късно както и на други благини, да наемат на свои разноски контингенти въоръжени мъже от земите в които живеят и да дойдат с тях на фронта. Така се появяват отрядите, наречени левенди (или секбан), които ще бъдат основен войскови компонент в османските войски до края на XVIII век. Хората, които ги организират започват да печелят значителни суми от държавата, в замяна на своите първоначални инвестиции. Колкото повече хора наемеш, толкова повече пари получава – това е базовият принцип. В крайна сметка, първенците (по-късно наричани аяни), започват да набират доброволци без да гледат социалния статус или вероизповеданието. Започват да се формират части, в които християни и мюсюлмани, българи, сърби, гърци и турци, служат наравно за пари и плячка.

Проблемите настават, когато войната свърши. Държавата, често затънала в дългове, не може да изплати необходимите надници на доброволците. Добре, само че тези хора са отсъствали с години от домовете си и или влизат в армията защото нямат препитание, или когато я напуснат, предишният им живот често е безвъзвратно загубен. Остава им само умението да се бият. В тяхно отсъствие у дома са ставали какви ли не пакости – лоши реколти, неверни невести, злоупотреби на властите с имота и семействата им… в други случаи, доброволците въобще нямат към какво да се връщат. Част от тях са бедняци, избягали ратаи или хора, които са пасли чужди стада – все битие, към което никой, държал сабя и пушка в ръка не може да се върне с лека ръка. Вместо това има алтернатива. Старите другари се събират, хващат гората и започват да се препитават с грабителство. Понякога грабят богати селяни, местни първенци или пътуващи търговци. Грабят се държавни пари или частни имоти. Някои нападат само мюсюлмани, други – само християни, повечето нападат каквото им падне.

063b4472991fbcf36ca9d233cb54edb3

Балкански спомагателни войски, служещи на Портата 1) Албански племенен водач 2) хайдутин 3) Влашки болярин 4) Босненски пандур

И така докато не дойде следващата война. Защото колкото и проблемни да са разбойниците, те все пак си остават ветерани. И така, отново местните първенци обявяват амнистия за записалите се. Разбойниците слизат от планините и горите, записват се в армията, бият се за Портата, а когато накрая тя не може да им плати, отново започват да грабят. Създава се един затворен цикъл, който се възпроизвежда в продължение на близо два века и половина.

Краят на хайдутството

Епохата на левендите се изражда в Кърджалийските времена, когато Портата губи почва и не успява да задържи в обичайните рамки разформироването на победените фронтови армии. В продължение на четири десетилетия, османската империя води отчаяна борба както с разбойническите чети, така и с борещите се за автономия аяни, които ги наемат. Имената на Осман Пазвантоглу и Али паша Янински са добре известни. Има поне още двадесетина примери за подобни на тях опортюнисти. В крайна сметка, Портата успява да разпусне еничарския корпус и да го унищожи, а със създаването на новата армия – аскерите, се премахва и нуждата от наемане на нередовни части. Така, постепенно изчезва онази социална прослойка, от чийто редици излизат основната част от планинските и горски разбойници.

Това не означава край на хайдутството и разбойничеството, но профилът на мъжете, които хващат гората се изменя. Все по-често става дума за хора, които отхвърлят официалната власт не само заради лична несправедливост, но и повлияни от по-голямата идея на национализма, която бавно навлиза от Западна Европа след 1820 г. Поколенията хайдути се променят в крак с времето. През 30-те, 40-те и 50-те години на XIX век все още се срещат представителите на „старата школа“, но след Кримската война хайдутсвото започва да приема регионален и етнически характер. Все по-често се сформират български, сръбски, гръцки и турски чети, които пазят своя етнос от чуждите чети и на свой ред грабят другите. Тази особена форма на национално разбойничество се запазва до края на XIX век, че и след това, чак до Първата Световна война. Прокарването на границите след 1919 г., води до преструктурирането на разбойническите групи в напълно нов вид бандитски банди, които доста повече напомнят като структура и поведение на онези, които помним от времето на Прехода.

изтеглен файл

Митьо Ганев (в дясно) – един от най-прочутите разбойници през 20-те години на XX век. Комунистите го броят сред основателите на партизански отряд „Христо Ботев“

Тези разбойнически групи продължават да действат до Втората Световна война. Част от тях биват унищожени в и непосредствено след войната, а други се вливат в редиците на дошлите на власт нови политически лидери. В България, комунистическата партия успява да постави свои хора начело на доста от разбойническите групи през 20-те и 30-те години на XX век и в последствие да ги превърне в партизански отряди, на базата на които хора, обирали сватби, домове и учреждения, след това се докарват активни борци срещу фашизма.

Заключение

Хайдутството е един изключително интересен елемент от развитието на българските земи под османско владичество. Еднозначна оценка на хайдутството не може, а и не бива да бъде давана. Всеки акт на закрила срещу едни хора се редува с други два акта на грабителство, насилвания и убийства. Тези, които са изедници за едни, се оказват закрилници за други – точно като „застрахователите“, които на едни чупят витрините, а на други връщат откраднатата кола. Хайдутите са колоритни личности, дори може да се каже бохеми. Уменията им с огнестрелното оръжие съперничат само на способностите им на трапеза с подходящата напитка и добре сготвеното чеверме. Единственото, което с абсолютна сигурност можем да кажем за тях е, че те без съмнение са сред най-пъстрите прослойки на едно общество, в което бялото и черното са разделени от поне 50 нюанса и то не само на сивото.

Списание „Военна История“, брой XVIII

Етикети

, , , , , , , , , ,


cover_VoennaIstoria18

Неусетно изминаха пет години от онзи първи брой на списание „Военна История“, който се появи в Интернет пространството през февруари, 2012 г. От тогава излязоха още шестнадесет, вече оформени с вещата намеса на безценният за нашата кауза Петьо Георгиев, чиято всеотдайна и про боно работа през тези години едва ли някога ще успея да компенсирам освен с безкрайната си благодарност и уважение към вложения от него труд. Пред вас вече е осемнадесетият пореден брой на списание „Военна История“. Тъй като е юбилеен, той е и по-специален. В него са поместени статии на всички хора, които бяха неотклонно до нас през изминалите години и с труда си спомогнаха за просъществуването и популяризирането на списанието. И така, какво ви предстои да прочетете:

  • Започваме с интервю с многообещаващия и ентусиазиран екип на проекта „Историограф“ – група млади българи, които не питат какво прави за тях историята на народа им, а какво те биха могли да направят за нея.

  • Продължаваме с творческото бижу на колегата Георги Марков, който се съгласи да напише един наистина академичен по своето качество материал за експедицията на Атиняните срещу Сиракуза в хода на Пелопонеските войни.

  • Продължаваме с един по-различен поглед към военното дело в Османската империя и ролята на бизнеса, икономиката и частната инициатива за възхода на Високата Порта.

  • Радослав Тодоров се включва с един чудесен обзор на военните действия на българската армия в Добруджа в рамките на Първата Световна война.

  • Явор Генов от екипа на „Историограф“ прави дебют на страниците на „Военна История“ със статия, посветена на дейността на австро-унгарския речен флот по време на Първата Световна война.

  • Юлиян Недев изнамира и разказва историята на Феликс фон Люкнер, наричан последният класически пират, оперирал срещу Антантата в хода на Голямата война.

  • Отново на колегата Недев трябва да благодарим и за интересния материал, посветен на десетте най-важни нововъведения в РККА, вдъхновени от съприкосновението на Червената армия с Вермахта на Източния фронт.

  • Венцислав Божев ще ни разкаже в сбит и изчерпателен вид за първата война между арабските държави и Израел, посяла ветрове, от които и до днес Ориента жъне бури.

  • Младен Манев ще ни представи отвличането на полет AF8960 на Еър Франс от терористи в Алжир и операцията по неговото спасяване.

  • Руслан Трад прави отличен обзор на политиките на Иран и Русия по отношение на арабските страни от Ориента и Северна Африка.

  • Денислав Кандев ни оказва честта да присъства в броя със свое пространно ревю на новия филм на Мел Гибсън Hacksaw Ridge.

Пожелаваме Ви Приятно четене!

Александър Стоянов


СПИСАНИЕТО МОЖЕ ДА ИЗТЕГЛИТЕ ОТ:
САЙТА НИ
CALAMEO.ORG
ACADEMIA.EDU
ZAMUNDA.NET
ZELKA.ORG
ARENABG.COM

Списание „Военна История“, брой XVII

Етикети

, , , , , , , , , , , , , , , , ,


cover_voennaistoria17

В този брой четете:

  • De Re Militari – амбициозен ежеседмичен проект под формата на журнал, който има за цел да следи всички актуални конфликти по света и да ги представя на своите читатели максимално ясно и неутрално.
  • Гражданската война в Ливан и нейните разсейки през годините, за които ще ни разкаже Венцислав Божев.
  • Историята и зараждането на Ислямска държава ще бъдат представени от първият ни гост-автор, подп. др. Петко Димов.
  • Огнестрелното оръжие през Възраждането ще бъде надлежно описано от Калин Димитров, който също дебютира със свой текст във „Военна История“
  • Спомените на опълченеца Георги Стоянов ще бъдат публикувани заедно с оригинален ръкопис, предоставени ни от неговата внучка Нели Стоичкова.
  • Наемничеството в Сирия – един малко изследва проблем, който има ключова роля за разпределянето на грамадните финансови потоци, които пресичат раздираната от война близкоизточна държава.

СПИСАНИЕТО МОЖЕ ДА СВАЛИТЕ ОТ:

Сайта ни

Academia.edu

Calameo 

Zamunda.net

Zelka.org

ArenaBG.com

Списание „Военна История“, брой 16

Етикети

, , , , , , , , , , , , , , , , , , , ,


VoennaIstoria16Cover

Пред Вас е новият, 16-ти брой на списание „Военна История“. Няма да преразказвам информацията, която може да прочетете редакционната статия, за това минавам директно към кратка анотация на съдържанието.

В този брой четете:

  • За участието на Трета армия в Първата Световна война – статията на победителя в конкурса от миналата есен – Тодор Радев
  • За участието на българската армия в Първата Световна война от младата дама Аделина Фендрина
  • За участието на провадийските евреи и арменци в състава на българската войска през Първата световна война от Драгомир Георгиев
  • За съдбата на Непобедимата Армада от Десислава Кайрямова
  • За дивизията „Дирлевангер“ от Георги Гочев
  • За спасяването на Европа и арабската обсада на Константинопол от Александър Стоянов
  • За филма „Кербала“ от Денислав Кандев.

СПИСАНИЕТО МОЖЕ ДА СВАЛИТЕ ИЛИ ЧЕТЕТЕ ОТ:

САЙТА НИ

КАЛАМЕО

ACADEMIA.EDU

ZAMUNDA.NET

ARENABG.COM