РУСИЯ

Превръщането на Великото Московско княжество в Руска империя е дълъг и сложен процес, който най-общо може да се отнесе към периода 1500-1720 г. Северната Война се явява завършека на този продължителен и бурен период от руската история. Издигането на Москва като център на руските земи не изглежда да е предрешено в началото на XVI век. Макар и най-богато от руските княжества, Москва не е еднолично признато за върховно от останалите руски държави – Твер, Рязан и Псков. Победата над Новгород през 1478 г. и анексирането на болярската република е една грамадна крачка към установяване на московската хегемония над руските земи на север (т.нар Великорусия), но последвалите десетилетия, преминали под знака на войни, договори и множество противоречиви съюзи, само доказват, че московските князе няма да получат властта, за която претендират на тепсия. Усилията и таланта на двамата руски владетели, довели княжеството до неговия връх – Иван III Велики и сина му Василий III са логично оползотворени от техния наследник Иван IV, останал в историята с прозвището „Страшни“ (рус. Грозни). Именно Иван IV избира да отхвърли великокняжеската титла и се провъзгласява за московски цар през 1547 г. По този начин, се създава идеята за Московското царство като директен наследник на Рим и Византия (т.нар. Трети Рим). Освен това, царската титла е начин Москва да се противопостави и в последствие да се опита да се наложи над Великото Литовско княжество, което, подкрепяно от Полша[1], се стреми да наложи своя собствена хегемония над руските земи. Двете държави влизат в поредица от конфронтации, които хвърлят своята сянка върху царуването на Иван IV и в крайна сметка стават причина за въвличането на Московското царство в борбата за Балтика. Конфликтите от дългото царуване на Иван IV (1533-1584 г.) се оказват по-скоро негативни за Московското царство. Държавата е разорена, самата Москва е опожарена от кримските татари, а борбата за Тевтонското наследство[2] е спечелена от враговете на Русия. По-успешни са войните по поречието на Волга. Московските войски завземат Казан и Астрахан и присъединяват по-голямата част от старите земи на Златната орда. Това отваря вратите за експанзия в Сибир, която започва като поредица от търговски авантюри и експедиции, а в последствие се насърчава и от държавата. Последните години от царуването на Иван IV са белязани от пристъпите на ярост, на царя, свидетелстващи за сериозни ментални проблеми, жертва на които става и първородния му син. След смъртта на Иван Грозни и посредственото управление на наследника му Фьодор I, с което се слага край на Рюриковата династия, властта в страната преминава в ръцете на враждуващи болярски клики, а борбата по между им останала в историята под името Смутни времена. Нестабилността на Московското царство се използва умело от Швеция и Жечпосполита[3], които се опитват да поставят свои кандидати на руския престол. В крайна сметка външните сили са прогонени, а събрание на аристократите избира новия владетел от техните редици – Михаил I Романов (1613-1645 г.) Михаил се заема с нелеката задача да излекува страната си от продължилите десетилетия непрекъснати войни, социални междуособици и икономически упадък. Това обяснява и факта, че едва през 1632 г., московските сили за пръв път са готови да поведат война на запад. Опита на Михаил Романов да атакува Полша, отслабена от войната си със Швеция, се оказва катастрофа. Остарялата откъм организация и въоръжение московска армия е разгромена от поляците и Русия се отървава с възстановяване на границите отпреди войната след подписването на договора от Поляновка (1634 г.). За управляващите в Русия става ясно, че страната трябва да проведе спешни военни реформи за да отговори на предизвикателствата на европейските врагове на запад. На изток експанзията в Сибир продължава с пълна пара и потока от стоки, идващи от Азия осигурява немалки приходи за хазната. Въпреки това, загубата на балтийски излаз за сметка на шведската експанзия[4] отрязва прекия достъп на Русия до море и сериозно възпрепятства развитието на руската търговия. Създаването на емпория в Архангелск в началото на XVII век се явява известно решение на проблема, но дори дръзките англичани и холандци, които плават в ледените води на Севера, могат да достигат града само за няколко месеца през годината.

След смъртта на Михаил (1645 г.) на трона сяда неговия син Алексей, който се нагърбва със задачата да реформира армията и да потърси реванш за загубите, понесени от Швеция и Полша в началото на века. Използвайки своята аристокрация като база на реформите, Алексей циментира привилегиите на дворяните и помешчиците, фиксирайки крепостничеството в мащаби, непознати дори в Средновековна Европа. В замяна на щедрите социални придобивки и въвличането им на всички етажи на властта, руските благородници подкрепят останалите реформи на царя. Руската армия е преустроена с въвеждането на допълнителен тип армия, който да допълва опълчението, дворянската конница и стрелците[5]. Това са т.нар. „полкове с нов строй“ (полки нового строя), наричани още „полкове с чужд строй“ (полки иноземного строя). Става дума за пехотни формирования, които имитират структурата на полковете и бригадите, използвани в Тридесетгодишната война (1618-48 г.). Гръбнак на тази нова система стават войници, служили в германските земи по време на кървавия религиозен конфликт. Стотици шотландци, германци и воини от други националности се отправят към Русия в търсене на препитание, тъй като са освободени от служба след подписването на Вестфалския мир (1648 г.)[6] Алексей обещава щедри награди и заплати на подобни мъже, които се превръщат в офицери и командири на новите полкове, чийто редови войници са набирани от руското население, особено в онези погранични райони, където селяните все още не са напълно закрепостени към болярските земи. Тези полкове са снаряжени по западен образец, с оръжия и брони, закупени от холандците и англичаните. Руската военна индустрия е далеч от необходимото ниво за да може самостоятелно да снабдява цялата армия и много от нещата, необходими за войниците се внасят, включително и барута.

Войните от времето на Алексей Романов са доста по-успешни от тези на предците му, макар и не по-малко продължителни или ожесточени. Възползвайки се от бунта в Запорожието, воден от Богдан Хмелницки (1648-57 г.),  руският цар се обявява за бранител на казаците и нахлува дълбоко в Полша начело на своята новосформирана армия, която благодарение на модернизираната си тактика и голямата си численост (ок. 60 000 души) се налага като господар над източните предели на Жечпосполита. Към 1656 г. изглежда сякаш Полско-литовското кралство ще бъде погълнато от руско-шведския потоп.[7] В този ключов момент, Алексей правилно преценява, че Швеция е по-опасния враг и се съюзява с поляците. Шведите, изправени пред съединените полско-руски сили и заплашвани от интервенция на Австрия избират да се изтеглят от Полша. След анексирането на казашките земи по поречието на Днепър, Русия отново подновява войната с Жечпосполита. Конфликта се точи без нанасяне на решителен удар чак до 1667 г., когато, двете страни подписват мира от Андрусово.  Войната се явява решителен успех за Русия, която присъединява всички земи източно от река Днепър, заедно с град Киев, а на север, ключовата крепост Смоленск също остава в руски ръце.

След смъртта на Алексей през 1676 г., властта за кратко преминава в ръцете на Фьодор III Романов – млад, интелигентен владетел, прикован към леглото от своите физически недъзи. Въпреки тях, Фьодор успява да води решителна политика, реформирайки администрацията на страната и успокоявайки духовете в царството след тежките последни години от управлението на своя баща. Жертва на съдбата, Фьодор III умира на двадесет и една години през 1682 г., без да остави живи наследници. Смъртта му предизвиква сериозни сътресения в страната. Макар трона да преминава в ръцете на двамата по-малко братя на Фьодор – Иван V и Петър, реално държавата се контролира от тяхната по-голяма сестра, София Алексеевна и нейният любовник княз Василий Голицин. Въпреки че издействат изгоден мир с Полша (1686 г.) и Китай (1689 г.), провалът на Голицин по време на двете му кампании срещу Крим (1687 и 1689 г.) води до залеза на двойката и отстраняването на тяхната аристократична партия от властта и замяната им от кръга около Петър, който използва своите „игрални“[8] полкове за да поеме контрола над столицата и изпраща сестра си в манастир. Така, през 1689г., Петър Романов става цар на Русия. Макар, на теория, да дели властта над страната със своя ментално и физически осакатен полу-брат Иван V, де факто Петър здраво поема юздите на държавата. Първите години от царуването му преминават под знака на борбата за укрепване на собствената му позиция, свързани с потушаване бунта на московските стрелци и издигането на хора от собствената му аристократична клика на ключови позиции във властта. Въпреки това, към  1695г., когато Петър поема на своята първа кампания срещу османската крепост Азов, нищо не подсказва за мащабните реформи, които царят  ще започне да провежда шест години по-късно.

Участието на Русия във Войната на Свещената лига (1683-1699 г.) се оказва успешно за младия цар и неговия престиж. Според Истанбулският договор от 1700 г., Русия получава важни крепости в устието на Днепър, фиксира се границата с Кримското ханство, а преминалия в руски ръце Азов дава шанс на Петър да създаде флот, с който да тормози османските владения в Крим и Керч, Тук е важно да се отбележи, че вземането на Азов по никакъв начин не отваря Русия за международната морска търговия, нито пък налага руското присъствие в Черно море. Всъщност, големия военноморски пробив за Петър идва, както ще видим по-късно, в хода на Великата Северна война.

Във вътрешнополитически план, развитието на Русия под скиптъра на Петър се характеризира със засилване на руския абсолютизъм (т.нар. самодържавие) и симбиозата между царската власт и аристокрацията, започнала още при управлението на Алексей. Тук е момента да отбележим, че руското самодържавие, както и френският абсолютизъм, са явления, които е редно сериозно да се премислят от историците. Противно на масовото схващане, Петър не управлява безусловно своята държава, налагайки волята си над аристокрацията и клира. Напротив, властта на руският цар е свързана с тясното сътрудничество с висшата аристокрация, която той ловко манипулира и привлича към себе си, раздавайки постове и титли. В този смисъл, Таблицата на ранговете, създадена през 1722 г. само утвърждава практиката, която Петър и предшествениците му се стремят да следват. Правата на благородниците са потвърдени и дори разширени, а мудната и по-трудна за контрол Болярска Дума е заменена от Сенат, чийто състав се назначава от владетеля на базата на близостта и доверието, с което съответните аристократи се ползват пред царя. За разлика от Думата, чийто свиквания имат по-спорадичен характер, Сенатът се превръща в постоянен административен орган, на който Петър делегира част от изпълнителната власт по времето, когато отсъства от столицата. Така с един удар, царят ограничава броя на благородниците, които имат директен достъп до висшите позиции на държавата[9] и същевременно стимулира цялата им класа да се бори за място в новата институция, следвайки волята на царя. Ключова роля в този процес, както вече казахме, играе провалът на тандема София-Голицин и тяхната аристократична клика. Този провал развързва ръцете на царя за провеждане на по-твърда линия спрямо административните промени в страната. Втори такъв коз му дава началото на Северната война. Крахът на руснаците при Нарва (1700 г.) е ловко представен като провал на старата система и Петър може да въведе каквито промени пожелае, докато дискредитираната стара аристокрация е принудена да приеме волята му, а фаворитите на царя утвърждават своите управленски и военни постове.

Вдъхновен от своето „Велико посолство“ в западна Европа, Петър се стреми да преустрои страната си и да я доближи максимално до големите сили на тогавашния Стар Континент – Франция, Англия и Нидерландия. Докато републиканските институции, които заварва в Хага и Лондон не отговарят на замисъла му, Петър намира доста по-привлекателен пример в лицето на Луи XIV и неговата централизирана монархия. След завръщането си в Русия (1697 г.), Петър планира да преустрои администрацията на страната, премахвайки старите феодални деления и въвеждайки системата на губерниите, която концентрира далеч по-големи правомощия в назначените от царя местни управители. Създаването на губернската система (1708 г.) и унифицирането на административните права и задължения по места, спомага за по-доброто усвояване на данъците, както и за по-координирането провеждане на регионалната политика. Това подпомага извършването на множество строежи на пътища, крепости и плавателни канали, както и изграждането на нови пристанища, и най-вече по-ефективната мобилизация на военните ресурси на страната.

Нейната армия

Когато Петър поема пълен контрол над Русия през 1695 г., той наследява от своите предци една армия, която изглежда като извадена от съвременна компютърна стратегия – множество разнообразни единици, изпълняващи най-различни функции на бойното поле. Всяка от тези различни формации има свои плюсове и минуси, като вторите чувствително превишавали първите. Изобилието от разнообразни единици, което днес радва очите на геймърите по света, било същински кошмар за всеки здравомислещ пълководец в края на XVII век. Всъщност, както всеки опитен познавач на компютърните стратегии знае,  не разнообразието от много видове, а синхронът между два-три типа войски води до бърза и категорична победа. Петър трябвало да научи този урок по трудния начин. За разлика от компютърните игри, в реалния свят на ранното Просвещение, отсъствал бутона за рестартиране на мисията.

За да разберем по-ясно състоянието на руската армия под скиптъра на Петър, ще се наложи да погледнем отвъд хронологическата рамка на настоящето повествование и да изпреварим събития, които ще бъдат разгледани във втората част от настоящата книга. Когато руската армия поема на своята първа офанзива в рамките на Северната война, Петър разчита на същата армейска структура, използвана от баща му Алексей , брат му Феодор и любовника на сестра му – княз Голицин. Армията се състои от опълчение (основно пехота), стрелци (елитна полу редовна пехота), дворянска конница (тежка кавалерия, с остаряло снаряжение, занемарена подготовка и дисциплина и липса на координация), казашка лека кавалерия, малък контингент драгуни и кирасири, снаряжени  по западен образец и разбира се „полковете с чуждестранен строй“, които съставлявали около 40% от цялата армия. Вътре в тези отделни категории също се наблюдавали различния във войсковите единици и в действителност, многообразието било още по-голямо. Артилерийският парк бил остарял, като някои оръдия били още от времето на Смутните времена, а според определени източници, имало и такива, които помнели Иван Грозни. Липсвала стандартизация на калибрите и мунициите, придвижването на артилерията било изключително бавно, тъй като повечето оръдия били тежки, с голям калибър, направени от бронз. Проблемите с обоза, засвидетелствани още по време на двата похода срещу Азов (1695-6 г.), не били решени, въпреки усилията на администрацията да удовлетвори желанията на своя владетел. За сметка на тези недостатъци, лесните победи срещу турци и татари заблудили Петър, че армията му е способна да превзема крепости и да побеждава противниците на бойното поле. Скоро, шведите му преподали нагледен урок за това колко точно дълбока била заблудата му. Битката при Нарва (която ще разгледаме подробно по-нататък в текста – б.а.) подействала като удар в стомаха, комбиниран с изливане на кофа студена вода. За късмет на Петър, тактическото фиаско не довело до сериозни стратегически негативи и всъщност, от перспективата на времето, се оказва, че Карл XII направил грамадна услуга на своя противник, унижавайки армията му на бойното поле.

На първо време, Петър успял да припише голямата вина за поражението на неадекватните действия на „старите“ елементи в армията – опълчението, стрелците и болярската конница. По този начин, след първата фаза, свързана с дискредитирането на София и Голицин, Петър получил втори шанс да постави аристокрацията в положение на пълен неудачник. Дискредитирани пред народа и пред засилващата се клика около Петър, старите родове окончателно се наложило да склонят глава пред царя. Мечтите, които младия владетел (тогава той е на 28) за свобода за провеждане на реформите, вдъхновени от Великото Посолство са на път да се сбъднат. По същата логика, Петър решава окончателно да се справи с привилегированите стрелци, които през годините станали по-добри в обработването на поземлените си владения и воденето на търговия в Москва и големите градове, отколкото в изпълнение на своя основен войнишки дълг. Полковете им били разформировани, а служещите в тях стрелци били зачислени към новосформиращи се армейски части. Тук е моментът да кажем, че освен няколко стотин московски стрелци, избити по време на бунта им от 1697 г., Петър не ликвидирал стрелците физически така, както това се случва с еничарите в Истанбул сто и двадесет години по-късно. Прагматик по природа, Петър не може с лека ръка да погребе единствените що годе боеспособни мъже в редиците си. Вместо това отнел техните стопански привилегии и ги превърнал в обикновени, но все пак опитни войници, които станали гръбнака на новите руски полкове.

Ruski voinici 1704

Руски войници към 1704г, в разгара на военните реформи

Така формираните нови полкове носели имената на градовете, на чиято територия се формирали. Войниците се набирали на базата на определен брой домакинства, като пропорцията домакинства – наборници се променяла неколкократно в хода на Северната война. Често Петър се налагало да се бори с нежеланието на аристокрацията да се разделя с крепостни селяни от своите земи, както и с изпращането на негодни наборници, които дворяните изпровождали на мястото на по-здравите и силни селяни, които живеели в земите им. Веднъж събрани, наборниците били откарвани в подготвителни пунктове, където преминавали първоначално обучение по мущровка и стрелба, зачислявали им се униформи и започвали да получават заплати и храна от държавата. Първоначалната идея на Петър била рекрутите да служат безсрочно, но в следствие на високото ниво на дезертиралите войници, военната служба била ограничена за срок от 25 години, който повечето мъже, постъпили в армията така и не доживявали. Първите години от новата реформена политика на царя били особено тежки за рекрутите и редовните войници, тъй като често липсвали средства, а освен това и снабдяването на полковете било лошо поради прохождащата логистична система, която царят се опитвал да съгради. Често има сведения за прекалено много хора, натъпкани в непригодни, малки казарми, за недостатъчно храна и униформи, а дори и след Полтава, руската армия била измъчвана от висок процент на дезертирали войници. Много от служещите в строя – солдати, се опитвали да избягат от армията, изправени пред непосилните срокове на службата, както и пред лошите условия на живот в полковете. Първоначално, въведените наказания за дезертьори били изключително жестоки, като дори се прибягвало до залавяне на семействата на дезертиралите като гарант за тяхното връщане, като в по-трудни години, подобни вземания на заложници се практикували масово. Въпреки трудностите, към 1713 г., когато Русия преминава в постоянна офанзива, ситуацията в армията е коренно различна от началните стадии на войната. Еволюцията на руската пехота в хода на конфликта е забележителен преход от нова, сглобена набързо армия до професионална, многочислена войска, която към 1720 г., вече не отстъпва на нито една от големите европейски сили.

Кавалерията била следващия елемент от реформите на царя. Подобно на пехотата, Петър ликвидирал всички стари формации и създал нова полкова система, като в началото се опитал да дели силите си на лека и тежка конница, създавайки отделни полкове по западен образец. Скоро станало ясно, че руските хусари и кирасири не могат да се сравняват със шведските им опоненти и Петър избрал да заложи почти изцяло само на един тип кавалерия – драгуните. Драгуните, поне в началото, не били класически тип конница. Това всъщност били пехотинци, въоръжени с мускети и саби, които яздели на конски гръб до своята позиция, след което се спешавали за да поемат атаката на врага. Петър заложил именно на комбинацията от мобилност и огнева мощ който този тип армии предлагал. Както ще видим по-нататък в текста, руснаците използвали отделни контингенти драгуни, които да покриват големи разстояния в равнините на Източна Полша и Украйна и едновременно с това да превземат и задържат укрепени позиции. Изборът на Петър бил свързан и с друга практична причина – руските коне, за разлика от тези, отглеждани в Централна Европа (от където се снабдяват шведите), били дребни и неподходящи за по-тежките типове кавалерия и ударните функции, които се възлагали на тези конници от тогавашните командири. В този смисъл, целта на драгуните била по-скоро да тормозят врага и да преследват разбитите му на бойното поле части, отколкото да се използват като основно средство за разбиване на вражеската формация.

На артилерията също било отделено специално внимание. Петър направил изключително много за развитието на металургията в Русия като раздавал патенти за строеж на металодобивни предприятия, които получавали крепостни селяни, чиято цел била да спомогнат за ускорения добив на ресурси. Именно по времето на Петър, Урал се превръща в ключово звено от руската добивна промишленост. Същевременно, царят насърчава строежа не арсенали и леярни, в които да се произвеждат оръдия със сходен калибър, както и мунициите за тях. Бронзовите оръдия са заменени с железни, калибъра и теглото на дулата е намален за да се повиши мобилността на артилерията, въведени били и полкови оръдия по шведски образец, както и конна артилерия. Под надзорът на Петър в манифактурите за производство на барут се внесли редица промени, позовавайки се на британския и холандски опит. Руската армия въвела нов тип барут, който отделял далеч по-малко дим от примитивната смес, използвана през XVII век и който давал доста по-голяма мощност на залповете, както при оръдията, така и при мускетите.

Нов елемент от руското военно дело се явява флотът. Петър създава руския флот буквално от нулата, използвайки целия опит, който той и свитата му натрупват в Холандия и Англия по време на Великото посолство. Първите кораби са построени в Азов след 1697 г., а няколко години по-късно, покрай създаването на град Санкт Петербург, се появява и Балтийския флот. Повечето руски съдове са галери, комбиниращи платна с гребна тяга, като екипажите се състоят от войници, които изпълняват и функцията на гребци. Освен морския флот, Петър поддържа и разширява своя речен флот, използвайки големите реки Волга, Дон и Днепър като артерии, по които снабдявал своите сухопътни сили с продоволствие и муниции. След 1713г., руската флота започва да играе все по-решаващо значение в конфликта срещу Швеция в Балтийско море и се превръща в неразделна част от стратегията за амфибийна война, която доминира мирогледа на руския цар.

Командването на руската армия също претърпява промени. Петър се обгражда с висш офицерски ешелон, който сам подбира от своите близки приятели. Мнозина от тези мъже са изпратени на запад да се обучават за кратко във военните академии на Франция, Холандия и Англия и да натрупат опит, който да пренесат в Русия. Нерядко Петър привлича на своя служба чужди генерали, които да обогатят с опита си както руските офицери така и цялостната тактическа и стратегическа подготовка на армията. Артилерията се превръща в основно съсредоточие на тези чужденци, но нерядко чужди офицери се срещат и в пехотата. Въпреки това, Петър се стреми да ограничи общия брой на чуждите военни и да стимулира изграждането на преобладаващо руски офицерски корпус. Въведено е задължително военно обучение за офицерите в новосъздадените военни училища, а едно от условията в новите армейски устави е, че всеки офицер трябва да служи като редовен войник в някой от гвардейските полкове преди да получи чин и назначение. Както по-късно Наполеон, така и Петър се стреми да издига своите генерали и офицери на базата на лични заслуги, а не на произхода им. За разлика от Бонапарт, на Петър му се налага да се съобразява с руската аристокрация, която трябва да държи здраво скрепена със собствените му стремежи. В този смисъл, не бива да ни изненадва факта, че почти всички офицери на руския цар са с дворянско потекло, а едва малцина от средните ешелони са с обикновен произход.

Нейният цар

Петър Алексеевич Романов е роден през нощта на 30 май, 1672 г., вероятно в московският Кремъл. Той е четиринадесетото дете на цар Алексей и второто от втората му съпруга Наталия Наришкина. За разлика от своя брат Феодор, който бил образован от най-напредничавите умове в двора, Петър, по настояване на патриарх Йоаким, бил поверен на духовници и монаси, които не успели да го ограмотят достатъчно и до края на живота си царят пише грозно и с правописни грешки. Познанията му извън сферата на традиционното килийно образование били изключително ограничени. Едва след като станал юноша и особено след пътуванията си на запад, Петър успял да компенсира своето начално образование, стремейки се да разшири кръгозора си чрез натрупване на практически опит. Това се допълва и от вроденото му любопитство и стремеж да познава всички аспекти на делата, с които се заема.

petr_i_poteshnye_vojska

Петър ръководи учение на „игралната армия“, наблюдаван от дворяни (горе в дясно)

Войната се превърнала в любимо занимание на царя още от дете. Заточен в Преображенское, Петър се заема да организира своите слуги и дворянските деца, с които отраства във военно подразделение, станало известно като игрова армия (потешные войска). Първоначално подразделението наброявало 100 души и се наричало „бомбардирска рота“. Петър израснал в редовете на своите “бойни“ другари, постъпвайки в частта с чин ефрейтор. Към 1689 г., ротата вече се била разраснала, като към нея се присъединили доброволци от категорията на стрелците, както и платени западни инструктори, които подпомогнали обучението на младежите. Младежите били преразпределени в две роти от по 300 души, като това число се превърнало в пожелателен[10] брой на войниците в бъдещите роти, организирани след 1700-та година. Освен пехотинците, към 1689 г., към двете роти имало прикачена артилерийска част и кавалерийско подразделение.  Именно от редовете на „потешные полки“ израснали някои от водещите руски генерали и политици през първата половина на XVIII век. Двата полка – Семьоновски и Преображенски се превърнали и в първите гвардейски полкове на Руската империя. Службата в тях и по-късните гвардейски части била задължително условие за издигане в ранговете на руската армия.

Влиянието на Великото посолство в светогледа на Петър е несъмнено. Пътуването, започнало през 1695 г. и продължило до 1698г. включвало  посещение в Курланд, Прусия, Нидерландия, Англия и Венеция. Целта на „Посолството“ била да подсили Свещената лига, в която Русия участвала срещу османската империя, както и да разшири търговския обмен на самата Русия. Паралелно с икономическата и политическата дейност, Петър се стремял да закупи големи количества оръжие за своята армия, както и да изучи основните способи за производство на оръжие и кораби, използвани на запад, както и да се заемат идеи от структурирането и подготовката на редовните, постоянни армии на страните от Централна и Западна Европа. Паралелно с натрупването на знания, Петър и неговата свита се отдават на доста разгулен живот, който оставя неприятно впечатление у домакините им, най-вече в Англия. Страстта на Петър към шумните, изпълнени с алкохол пиршества, ще остане черта от характера му през целия му живот, като мащабите само ще нарастват в хода на неговото царстване. Знаменателен пример остава имението Сейс Корт, което било напълно опустошено от пищната руска компания, която използвала портретите в къщата като мишени, а орнаментираните столове – като подпалки за камината. Руснаците практикували и игра, според чийто правила дворяните се бутали един друг през живия плет в градината, оформен преди това като фигурална композиция и отглеждан в продължение на десетилетия от семейство Евелин. В защита на руския цар можем да споделим, че поведението на екзотичната руска свита не се различава много от подобни западни групи, които по същото време посещават Ориента.

След завръщането си от Европа, Петър се заема да модернизира своето царство, като, както вече отбелязахме, първоначалните неуспехи срещу Швеция само развързват ръцете му да реформира всички устои на монархията и да се опита да подчини своята държава на визията си за една модерна, европейска страна. В тази перспектива, самата руска историография дава доста противоположни оценки за личността на Петър и неговия отпечатък в руската история. Докато масовата литература го прослава като един от най-забележителните лидери в историята на Русия, не са малцина тези, сред които някои от големите имена в руската историография, които дават доста критична и негативна оценка за царя.

С оглед на неговата военна кариера на владетел-пълководец е важно да отбележим няколко факта. Първо – Петър се ползвал с безспорен авторитет и доверие от страна на своите генерали, с мнозина от които израснал от малък. Грамадният му ръст (203 см), бурният му нрав и нетърпимостта към възражения, налагали неговата импозантна личност над околните. Въпреки това, когато станело дума за водене и планиране на кампании, царят бил изключително търпелив и склонен да приема съвети. За разлика от гуляите и необуздаността на владетелят Петър, пълководецът Петър бил пресметлив, методичен и разумен. Петър де факто създава първия генерален щаб в историята на Русия, без, обаче, да го облече в реални административни одежди. Преди всяка кампания, царят събирал всички генерали, отговорни за предстоящите бойни действия и в продължение на няколко дни неуморно дискутирал с тях възможните ходове. Петър излагал първоначален план и очаквал до няколко часа, всеки участващ генерал да представи свой доклад, в който да нанесе критиките и предложенията си към първоначалната линия, начертана от царя. Според запазени свидетелства, Петър не обичал доклади, в които отсъствали критики и забележки. След преглед на докладите и гласуване от страна на генералите, царят взимал окончателните решения и издавал съответните заповеди. Интересно е да се отбележи, че този му маниер на командване се запазва през целия му живот, а постигнатите от него победи не го отвеждат прекалено далеч по пътя на личната безкритичност.

[1]    От края на XIV век, кралете на Полша почти винаги са и велики князе на Литва

[2]    Т.нар  Ливонска война ( 1553-1583 г.) , в които земите на Тевтонските рицари са разпокъсани от Дания, Швеция и Полша. Московското царство се опитва да завладее части от Латвия и Естония, но шведите и поляците се съюзяват срещу московско настъпление.

[3]    Персонална уния между Полша и Литва, утвърдена с Унията от Люблин (1559 г.). Жечпосполита е конституционна монархия с много сериозно влияние на аристократичния парламент – Сейм. Държавата достига своя разцвет през XVII век, а след управлението на Ян Собиески (1674-1696 г.), страната започва да запада. Окончателно е унищожена по време на т.нар Подялби на Полша, последната от които (1795г.) разделя цялата територия на Жечпосполита между Русия, Прусия и Австрия.

[4]    Швеция отнема провинциите Ингрия (около дн. Санкт Петербург) и Керкхолм (област на границата между Русия и Финландия) по време на Смутните времена.

[5]    Воинско съсловие в Московското царство, създадено по времето на Иван Велики. Стрелците, въоръжени с аркебузи и мускети, са гръбнакът на московската пехота до края на XVII век. По времето на Петър са разформировани, а частите им са присъединени към новите полкове, създадени след 1700г.

[6]    Повече за Тридесетгодишната война може да прочетете в Стоянов А., – Тридесетгодишната война (1618-1648 г.), Милениум, София, 2015г.

[7]    Швеция напада Полша след успехите, постигнати от Русия през 1655г.

[8]    Става въпрос за два полка, които са дадени на Петър с цел да запълва времето си докато де факто е в изгнание, а властта в страната е в ръцете на сестра му. Петър се заема да реорганизира двата полка по западен образец, използвайки френските и германските армии като модел. Двата полка – Семьоновский и Преображенский, кръстени на селата, където са разквартирувани, се превръщат в гръбнака на новата руска армия, сформирана от Петър.

[9]    В Сенатът влизат едва десетина души, докато Думата се състояла от представители на всички големи родове в царството.

[10]  В онази епоха трябва да се прави разлика между числеността на една армия по документи и реалния брой войници под оръжие. На теория, всички руски роти трябвало да наброяват 300 души. На практика, повечето били между 180 и 250 души, като в зависимост от кампанията и честотата на бойните действия тази цифра варирала. Същевременно, офицерите се изкушавали да заявяват пълни бройки за да прибират парите за заплата на „мъртвите души“.