ЖЕЧПОСПОЛИТА И САКСОНИЯ

Дойде време да представим и най-особения участник във войната – кралство Жечпосполита и електоратът Саксония[1], които към началото на конфликта са обединени в персонална уния. Казано по-просто, държавният им глава – Август II Ветин, наричан Силния (за когото ще стане дума малко по-нататък в текста) бил едновременно електор[2] на Саксония и също така бил избран от полския Сейм[3] за крал на Полша и велик херцог на Литва – двете държави, чието обединение се наричало Жечпосполита.

В началото на XVI век, историята на Полша и Литва навлиза в нов период от тяхното развитие. След като в продължение на век и половина двата народа воюват рамо до рамо с врагове на изток и запад, към 1520г. изглежда, че взаимоизгодният им съюз е успял да се наложи над всички заплахи, които век по-рано надвисват над тях. Настъплението на Тевтонският орден през XIV век, както и агресивната експанзия на Златната Орда от изток  век по-рано, затварят в стоманени клещи земите, намиращи се днес на територията на Полша, Литва, Западна Украйна и Беларус. Към 1380г., Полша вече е загубила излаза си на Балтийско море, а литовците са сериозно притиснати от татарите на изток и Ливонския орден на север. С възшествието на безскрупулния и амбициозен Ягайло, велик княз на Литва и в последствие крал на Полша под името Владислав II, ситуацията се променя коренно. Съюзените армии на поляци и литовци успяват да прекършат рицарите-тевтонци при Грюнвалд (1410 г.) и да изтласкат татарите от земите по поречието на Днепър. Владислав II, подпомогнат от своя братовчед и наследник в Литва – Вятуташ (Витвовт) Велики променил сериозно баланса на силите в региона и през следващите десетилетия до края на XV век, поляци и литовци постепенно разширили владенията си за сметка на своите съседи, като паралелно с това протекла и вътрешна борба за консолидация на териториите и премахване на автономните владения, като например херцогство Мазовия. Усилията на монарсите на Литва и Полша (които все по-често били един и същи човек в следствие на тесните роднински връзки) да централизират и затвърдят властта си били сериозно възпрепятствани от аристокрацията (т.нар. магнати), която се борела със зъби и нокти да запази своите привилегии и да ги разшири. В крайна сметка залезът на Ягелонската династия и прекомерната сила на полската аристокрация се превърнали в непреодолима преграда пред амбициите на кралете. Когато през 1569 г., в хода на войната с Московското царство литовските благородници приели унията от Люблин[4], те получили всички права и привилегии на своите полски съвременници. Паралелно с единението на двете държави, последният ягелонски крал Жигмонд II Август, останал бездетен, се съгласил да даде на сейма правото да избере следващия владетел. Това право в последствие било разширено и потвърдено от т.нар. Pacta conventa и Анриковите артикули (Artykuły henrykowskie )[5], подписани от първия избран крал на Жечпосполита – Анри III Валоа. Изборът на френският принц и брат на крал Шарл IX не бил случаен. В замяна на короната, Франция се задължавала да помогне на Жечпосполита с пари и войници в ожесточената борба срещу Русия. Освен това, изборът на френски кандидат вместо на хабсбургски, затвърждавал съюза между Жечпосполита и Османската империя, който съществувал през по-голямата част на XVI век.[6] Престоят на Анри Валоа в Краков бил кратък – французинът бил разочарован от климата, относителната бедност на страната и някои от порядките, които намирал за странни. Въпреки това, Анри отнесъл със себе си и доста нововъведения, които представил във Франция, сред които най-забележителни са канализацията на тоалетните в замъците, водопровод с регулация на топла и студена вода, както и вилицата, която до тогава се използвала само от готвачите във френските кухни.

След скоропостижното заминаване на Анри, на трона в Краков се възкачил трансилванският княз Стефан Батори – кандидат, удобен и за Османската империя, която била сюзерен на Трансилвания. Батори се възползвал от сигурността по южните си граници и повел масирана офанзива на север срещу Русия. Паралелно с успешните военни действия срещу Русия, Батори провежда реформа в армията, засилвайки ролята на пехотата, която е моделирана по западен образец с широка употреба на огнестрелни оръжия. Резултатите от реформите, макар и не забележителни, дават своите плодове и войната с Русия е доведена до победен край през 1582 г., когато Ливония е предадена на Полша, в замяна на което Батори връща на Иван Грозни Великие Луки и Невел.

След смъртта на Стефан Батори и кратко междуцарствие, през 1587г., полската корона минава в ръцете на шведския принц Сигизмунд Васа (останал в полската история като Жигмонд III Ваза). Унията между Жечпосполита и Швеция трае кратко – чичото на Жигмонд – Карл IX вдига бунт и прогонва своя племенник от Швеция. Жигмонд и синовете му не се отказват от правата си върху шведската корона и двете държави ще водят няколко войни една срещу друга през следващия половин век. Паралелно с анти-шведската политика, Жигмонд трябвало да се намеси активно и в борбата за московския трон, за който издигнал като претендент своя син Владислав IV. Макар първоначално поляците да действали успешно и да изместили шведите и тяхната партия, към 1611 г., вече било ясно, че руското царство не може да бъде контролирано от външна сила и Жечпосполита трябвало да се оттегли от конфликта, признавайки трона на Михаил Романов.

Докато все още преживява неуспеха си срещу Русия, Жечпосполита е въвлечена в поредица от войни със Швеция, които, в крайна сметка губи. Унизителния мир, подписан с Густав II Адолф предава на шведите 2/3 от приходите на всички балтийски полски пристанища. С Тези пари, Лъва на Севера ще финансира войната си в Германия, докато златото, така необходимо на Жигмнонд остава извън полски ръце.  Когато кралят умира през 1632 г., Жечпосполита е далеч по-слаба, отколкото четиридесет и пет години по-рано.

Следващият крал, избран от сейма е Владислав IV Ваза, син на Жигмонд III. Новият владетел е определян като жизнерадостен и весел човек с чувство за хумор и постоянни идеи за увеличаване могъществото на своето кралство. Макар това да не му се отдава, Владислав се справя далеч по-успешно от своя баща. Първото изпитание за новия монарх е започналата през 1632 г. война с Русия. Михаил Романов, убеден че смяната на владетелите във Варшава (която става столица на Жечпосполита през 1596 г.) ще доведе до вътрешна нестабилност, която да бъде използвана за възстановяване на част от загубените в Смутните времена земи. Сметките на московският цар излизат грешни. Полската армия, натрупала богат опит в борбата със шведите се справя лесно със зле организираното руско войнство. През 1634 г. двете страни подписват мир, който потвърждава границата и налага на Русия да изплати репарация на Полша в размер на 20 000 рубли, в замяна на която Владислав се отказва от своите претенции към московския трон (който държи за кратко през 1610-1611 г.) След като се справя с едната северна заплаха, идва ред и на другата – Швеция. През 1635 г., изтича срокът на мира от Алтмарк и Владислав решава да демонстрира своята военна сила, подготвяйки се да поднови войната срещу своя северен балтийски съсед. Останала без владетел през 1632 г. и заета с кървава война в Германия, Швеция не е готова да отваря нов фронт срещу Жечпосполита. Намесата на френската дипломация отстранява заплахата от война, но Стокхолм се отказва от приходите на балтийските пристанища. Премахнал външните опоненти, Владислав IV се заема да реформира полската армия, систематизирайки годините натрупан опит, редувал горчиви поражения и славни победи. Системата, въведена от краля ще бъде разгледана малко по-късно, но както доказва хода на събитията, дори една добре структурирана армия се оказва безсилна, когато цялата държавност се сгромолясва. Това става няколко месеца след смъртта на Владислав IV, когато в Украйна на бунт се вдигат запорожките казаци, водени от своя знаменит хетман Богдан Хмелницики. Бунтът скоро се разраства, включвайки православните селяни и градски съсловия в Украйна. Хмелницки стига до там, че се съюзява с вековния враг на казаците – кримските татари. В поредица от кървави сражения, бунтовниците успяват да задържат кралските войски и временно окупират двата бряга на Днепър. През 1649 г., новият полски крал Ян II Кажимеж (брат на Владислав IV), е принуден да подпише мир, с който признава автономията на Запорожките казаци. В допълнение, всички магнати от полски и еврейски произход трябва да напуснат Украйна, а църковната структура трябва да премине в ръцете на православното духовенство. В хода на войната загиват над един милион души, а множество градове и села са разорени. Жертва на масови гонения стават евреите в Украйна, тъй като те са основни представители и агенти на полската власт в тази част от Жечпосполита. През 1654 г., след като борбата между казаци и поляци е подновена поради отказа на католическите епископи да напуснат Украйна, Хмелницки се съюзява с Русия. Казаците са принудени да се закълнат във вярност на московските царе, отказвайки се дефакто от своята независимост. В замяна, руската армия навлиза в Полша за да защити новите си съюзници. Година по-късно, във войната се намесва и Швеция, водена от своя амбициозен и войнствен крал Карл X Густав. Последвалите половин десетилетие войни водят до тоталното опустошаване на Жечпосполита, загуба на множество земи в Беларус, Украйна и Литва, както и финансов и икономически колапс на страната. Именно поради тази причина, годините от 1654 до 1660 г., остават в полската история под името „Потоп“.

Макар Ян Кжимеж да успява да прогони своите врагове от Жечпосполита, управлението му се смята за провал и бележи една от най-критичните точки в полската история. За жалост на поляците, наследникът му Михал Корибут (царувал 1669-1673 г.) не само че не подобрява ситуацията в страната, но и понася ново унизително поражение от Османската империя, която окупира Подолия (най-западните части на дн. Украйна и части от северна Румъния). Краткото му управление се запомня и с изостряне на вътрешнополитическите борби в Жечпосполита, като аристокрацията (шляхта) се разделя на два лагера – про-френски и про-австрийски.[7] Провалът на Михал и неговата клика води до промяна в полската ориентация и през 1673 г., сеймът избира за владетел прославения пълководец Ян III Собиески, останал в историята като последния велик полски крал. През първите три години от царуването си (продължило в периода 1673-1696 г.), Ян Собиески води ожесточена борба с османците за връщане на Подолия. Въпреки че Полша е принудена да признае османските завоевания през 1676 г., с мира от Журавно, османското настъпление е туширано. Седем години по-късно, Ян Собиески получава възможност за отмъщение. Османското настъпление срещу столицата на Хабсбургите – Виена е сериозен сигнал за християните и Полша се притичва на помощ на австрийците, броени дни преди столицата им да попадне в ръцете на османската армия. Битката при Виена и последвалото сражение при Стурово (което самият Собиески определя като по-важно от победата при Виена), бележат повратен момент в историята на османо-християнските войни. Макар и войната да продължава до 1699 г. и Собиески да не доживява нейният край, намесата на Жечпосполита се оказва от решаващо значение за победата на Свещената лига над Османската империя. Войната завършва с възстановяването на Подолия и засиления престиж на държавата, чийто владетел се венчае сред спасителите на Европа.

Смъртта на Ян Собиески води до кратко междуцарствие и поредната криза около избра на следващия владетел. В крайна сметка, начело на Жечпосполита застава Август II Ветин, който влиза в Полша начело на саксонската армия и раздава щедри подкупи на местните аристократи с пари, подсигурени от Австрия и Русия. За жалост на поляци и литовци, новият им крал, макар и амбициозен, е далеч от нивото на своя знаменит предшественик.

Но какво провокира един немски висши аристократ да посегне към полската корона? Историята на дома Ветин, клон на прочутата Асканска династия, управлявала Саксония от зората на Средните векове не блести със забележителни постижения чак до 1423 г., когато рода Ветин поема властта над херцогство Саксония и получава наследствената титла на електор на Свещената Римска империя и ранга райхсмаршал. През следващите два века, Саксония играе ролята на водеща германска държава, благодарение на своята значителна (за мащабите на германските държави) територия, както и на богатите сребърни находища, които се намират под саксонски контрол. Рудодобивът, износът на сребро и връзките с богатото кралство Чехия спомагат за просперитета на херцогството. През 1517 г., когато Мартин Лутер започва своята Реформация, саксонските електори са едни от първите, които приемат новата религия, заедно с мнозинството от своите поданици, населяващи едни от най-богатите и проспериращи градове в германските земи. XVI век минава под сянката на противоборството между католици и протестанти, като саксонските лутерани често варират в своята вярност, избирайки в определени моменти преклонение пред мощта на вездесъщия император Карл V, а в други – заемат страната на протестантската опозиция. Мирът от Аугсбург (1555 г.), който фиксира една условна религиозна толерантност в Свещената Римска империя, дава възможност на Саксония да се стабилизира и да продължи развитието си, попаднало в известен застой в контекста на Войната на Шмалкаденската лига (1546-47 г.).[8] Към началото на XVII век, Саксония е сред водещите протестантски сили в империята, а херцозите-електори се ползват с неоспорим авторитет. Всичко това се променя с избухването на Тридесетгодишната война през 1618 г. Участието на Саксония във войната е печално и изпълнено с двуличие от страна на електора Йохан Гьорг (управлявал 1611-1656 г.), който се съюзява ту с католиците, водени от Хабсбургска Австрия, ту с протестантите, водени от Швеция. В крайна сметка Саксония получава богатата провинция Лужица, но земите й са сериозно опустошени от военните действия, голяма част от които се развиват именно на територията на Саксония. След края на голямата война в Германия, Саксония е оставена в относително спокойствие да ближе раните  си и да търси начин да се възстанови. През 1660 г., когато на трона във Франция се утвърждава Луи XIV, фокуса на външната политика на Европа се измества по поречието на Рейн и Саксония остава в политическата периферия на империята. Едва при управлението на Йохан Георг III (1680-1691 г.), Саксония започва да води по-активна външна политика, съюзявайки се с Австрия срещу Османската империя по време на Войната на Свещената коалиция, а след това и срещу Франция по време на Деветгодишната война (1688-1697 г.). След смъртта на Йохан Георг III,  неговият син и наследник Йохан Георг IV царувал за кратко (1691-94г.), а управлението му било слабо и безлично, тъй като всички усилия на електора били насочени към узаконяване на извънбрачната му връзка. В крайна сметка, саксонският трон преминава в ръцете на Фридрих I Август, брат на Йохан Гьорг IV. Три години след като сяда на полския трон, Фридрих I Август си извоюва с пари и оръжие в ръка полският престол, печелейки неимоверна слава за своя род и нови възможности за своя електорат, останал в сянката на могъщите си съседи – Австрия и Бранденбург-Прусия.

Техните армии

Както вече споменахме, голямата реформа в полската армия се осъществява през 30-те и 40-те години на XVII век под надзора на крал Владислав IV Ваза. Програмата за преструктуриране на армията е насочена в няколко основни посоки.

Полската пехота е разделена на три основни елемента – „Полско-унгарска“, „чуждестранна“ и драгуни, като съотношението между трите дяла варира през годините. Ако в началото на реформите чуждестранната пехота съставлява около 66% от цялото, полско-унгарската – 22%, а драгуните са едва 10%, то през 1698 г., в навечерието на Великата Северна война, същите части се намират в съотношение 75% : 5% : 20%. Това се дължи както на повишеното значение на полковете, моделирани по западен образец, така и на трудността за набиране на пехота от южните провинции на кралството, които пострадали сериозно в хода на Полско-османските войни от времето на Собиески. Нарасналата роля на драгуните към края на века е свързана с предпочитанието на Ян Собиески към този тип полу-пехота, който позволявал по-голяма маневреност на оперативно и тактическо ниво.

Така наречената полско-унгарска пехота представлявала интересна разновидност на леката пехота, която се формирала в пограничните зони на Жечпосполита. Войниците се набирали в относително малък брой, структурирани в роти от по 200-300 души, които най-често служели като охрана на обоза или се използвали за защита на полевите укрепления (табори), които били директно наследство от епохата на Хуситските войни (1419-1434 г.). Към края на XVIII век, част от полските магнати започнали да наемат и казаци, въоръжавайки ги по модела на тази погранична лека пехота. През последните десетилетия на XVII век се появили и т.нар. „полски еничари“ – воини, носещи униформи, подобни на еничарските и въоръжени с меч и мускет. Тези нестандартни войници, които много напомнят на френските зуави[9] от XIX век се използвали като лични телохранители от командирите и шляхтата като цяло.

e53ea8a1595ebbc3892bde1e17092c2b

Чуждестранната пехота много напомня на руските „полкове с чуждестранен строй“ за които вече говорихме. По-голямата част от тези войници, особено след 1660 г., били поляци, като това важало не само за редовните войници, но и за офицерите. По първоначална идея, тази пехота била разделена на полкове от по 1000 – 1600 души, разделени на 6-8 роти по подобие на техните съвременници в Германия. След „Потопът“, тази система била преструктурирана и полковете били съкратени до 600 души, разделени на 6 роти. За да се създадат по-големи съединение, поляците въвели шведските „бригади“ – обединения от няколко полка, като една полска бригада обикновено се състояла от 2-3 полка или 1500-1800 души.  Първоначално, пехотата била въоръжена с холандски мускети и дълги пики, като след 1650 г., бронята постепенно била премахната, а униформите започнали да се шият в по-традиционен, полски стил. След 1670 г., сабите били поетапно заменени от брадви, които мусектарите използвали не само като оръжие за самоотбрана, но и като средство за подпиране на тежкия мускет, както и за строеж на полеви укрепления. Пиките продължили да се използват до края на века, когато били постепенно премахнати с въвеждането на щика. След 1667 г., Ян Собиески започва да въвежда и гренадирите като отделна част от „чуждестранната пехота“. Навечерието на Северната война заварва полската пехота в лошо материално състояние – липсват униформи, няма точно калибриранне на огнестрелните оръжия, логистиката също е в тежко състояние.

Ролята на драгуните на бойното поле растяла непрекъснато. През 70-те години те също заменили сабята с брадва и използвали по-леки мускети в сравнение с другите видове пехота. За разлика от пехотните полкове, драгунските формации не били фиксирани като брой войници, като най-често те се делели на роти, чиято численост понякога достигала и до 1000 души.

Полската кавалерия си оставала гръбнака на кралското войнство. Още от XIV век, поляците започнали да изграждат могъща конница, която в своя зенит през втората половина на XVI и първата половина на XVII век нямала еквивалент в Европа. Подобно на пехотата, конницата също се деляла на три основни типа, като в различните периоди, пропорцията между тях  се променяла във връзка с възможността за плащане и издържане на кавалерията.

Най-прочутата и страховита част от полската кавалерия били крилатите хусари. Тежковъоръжени, бронирани и опитни в своето майсторство – те били несравними на бойното поле. Освен дългото копие (2,5-3,5 м), хусарите използвали саби, боздугани и дълги мечове (до 2м). За разлика от западните кавалерии, които станали по-агресивни едва след реформите на Густав II  Адолф (които, впрочем, били вдъхновени от полската конница – б.а.), хусарите никога не се отказали от инициативата на бойното поле и рядко използвали огнестрелни оръжия. Снаряжението на хусарите се поизменило през XVII век, като кованите брони и кираси били постепенно заменени от плочести брони (карацена), в които личи влиянието на османските тежковъоръжени спахии. Към края на XVII век, хусарите съставлявали около 20% от цялата полска кавалерия.

dedddd

Полски крилати хусари

Втори по важност и първи по численост били панцерните. Тези конници били снаряжени с плетени ризници и подобно на хусарите използвали голям набор от оръжия, сред които и лъкове и мускети. Панцерните, съставляващи 60% от кавалерията, били основната ударна сила на полската армия, като комбинацията от мобилност и офанзивен капацитет им давали шанс за множество тактически възможности на бойното поле.

Леката кавалерия, която се набирала на доброволен принцип, съставлявали немалка част от полската конница по време на „Потопът“. Собиески, който нямал доверие на техните способности, ограничил броя им до 20% от цялата кавалерия. Основната задача на леката конница била да разузнава и да преследва вече разгромения враг на бойното поле. За разлика от панцерните и хусарите, чиито „знамена“ били формирани в смесени ескадрони, леката кавалерия била отделена в свои собствени формации.

Артилерията на поляците била тяхното най-слабо звено. Пряк виновник за това била разрушителната война с Русия и Швеция в средата на XVII век. Ресурсите на монархията били сериозно ограничени и възстановяването на адекватен артилерийски парк се оказало невъзможно. Проблем бил и строежа и поддръжката на крепостите в Украйна, за които липсвали не само хора, но и оръдия. Бастионираните укрепления, строени при Жигмонд Ваза и сина му Владислав IV вече били непосилни като стойност за полската хазна. Това обяснява и лекотата с която османците завладели Подолия през 70-те години на XVII век.

За разлика от полско-литовското войнство, армията на Саксония имала ясно изразен германски характер. В хода на Тридесетгодишната война, Йохан Георг на няколко пъти сформирал и разпускал наемнически армии, без те да имат особен успех на бойното поле, особено срещу имперските и шведски ветерани. По времето на Йохан Георг II, херцогството било твърде бедно и изтощено за да поддържа своя редовна армия. Едва след 1680 г., в контекста на агресивната външна политика на Йохан Георг III, електоратът се сдобил с постоянна армия. Йохан Георг създал малко ядро, което в своя зенит достигало до 17 000 души, но по-често наброявало около 10-12 000 редовни войници, финансирани директно от държавната хазна.

1cf653681051a9d17fe5474704d6020d

Саксонсски пехотинци, XVII век

Пехотата била разделена на пиконосци и стрелци (мускетари), като съотношението помежду им непрекъснато се изменяло в полза на мускетарите, чийто процент достигнал 100% към началото на XVIII век с въвеждането на щиковете. Войниците били обучавани по сложна система от маршове, контрамаршове и маневри, които били пряк наследник на холандската и шведската системи, въведени в началото на XVII век. На бойното поле пехотата заемала линейни формации, като пиконосците (докато ги имало) заемали фланговете на мускетарите. Самите стрелци били нареждани в дълги редици, с малка дълбочина (обикновено 3-4 души), стреляйки по врага на залпове. Залповете се извършвали по взводове или по редици, като идеята била да се поддържа непрекъсната стрелба чрез редуване на стрелящите и презареждащите войници.

Кавалерията била съставена от два основни елемента – лека кавалерия, подобна на полската, служеща за преследване на врага и рекогносцировка, и тежка кавалерия (кирасири), които нанасяли основния удар по фланговете на врага, следвайки моделите, наложени от шведите след 1630 г. Освен тези два основни кавалерийски класа, саксонците разполагали и с драгуни, които съставлявали около 1/3 от кавалерията им.

Голямото предимство на саксонската армия към 1700 г., бил опитът. Между 1683 и 1697 г., саксонската армия била наемана и използвана от различни държави по фронтове из целия континент, като най-често от услугите им се възползвали Хабсбургите във Виена. Саксонската армия се сражавала под стените на австрийската столица през 1683г., а след това и в Унгария след 1685г. Саксонски контингенти участвали и във войната срещу Франция по поречието на Рейн, а след това отново срещу османците. Когато войната избухнала през 1700 г., саксонските войници били едни от най-опитните и опасни опоненти, с които шведите трябвало да се сблъскат.

Техният владетел

Фридрих I Август, наричан Силния, е роден на 12 май, 1670г. в Дрезден, Саксония. Той е по-малкият син на Йохан Георг III и Анна София Датска. Възпитан в традициите на лутеранизма и светското образование, Август нямал никакви очаквания да с възкачи на саксонския трон. През 1693 г., двадесет и три годишният благородник сключва брак с Кристина Еберхардина от Бренаденбург-Байройт (рода й е клон на династията Хоенцолерн), с която не ги свързвало нищо друго, освен родения през 1696 г.  бъдещ престолонаследник Август III. Бъдещият крал на Жечпосполита бил мъж на крайностите. Неговата физическа сила била наистина забележителна – можел да чупи подкови с ръце и се забавлявал със спорта, популярен като хвърляне на лисици. Животните били прикрепяни към въже, с чиято помощ хората ги изстрелвали високо във въздуха. Август, който обичал да се хвали с физическата си сила, държал въжето от единия край само с два пръста, докато от отсрещната страна „катапулта“ се опъвал от двама души. Освен екстравагантните забавления на аристокрацията, Август бил пословичен женкар, който имал на-малко десет официални любовници, а незаконните му деца, според някои източници са над 360, като едва десетина от тях били признати от самият крал-електор. Най-известният сред многочисленото му потомство е Морис дьо Сакс, френски маршал и прочут пълководец, кръстосвал бойните полета на Европа през 30-те и 40-те години на XVIII век. Красноречив за личността на Август е и моментът, в който той научава, че е наследник на саксонската корона – това се случва докато гуляе по време на традиционния карнавал във Венеция, чийто вакханалии се смятали за скандални дори по тогавашните стандарти.

August_II_the_Strong

Август Силния, худ. Луи Силвестър

Съвременниците на Август не успели да разберат какво го мотивирало да седне на полския трон. За целта той трябвало да приеме католицизма, която сериозно намалило популярността му в Саксония и окончателно разрушило взаимоотношенията му с кралицата.  Отделно от това, в своя типичен бохемски маниер, Август похарчил колосална сума пари, част от които му били заети от австрийците, които се стремели да поставят изгоден кандидат на полския престол и да блокират френските амбиции в тази насока.  Съчетано с амбицията и жаждата за власт и престиж, това се превърнало в достатъчно основание Август да се впусне презглава в това, което негови приближени наричали „полската му авантюра“.

През първите три години във Варшава, Август се опитал да се наложи над полската аристокрация, но без особен успех. В този смисъл, войната, започната срещу Швеция може да се разглежда като един вид отдушник за кралските амбиции и търсене на нов начин за добиване на слава, престиж и завоевания. Швеция, обкръжена от врагове и оглавена от дете-крал изглеждала като апетитна хапка, която, както се оказало, щяла да задави почти до смърт саксонският електор.

[1]    Херцогство в североизточна Германия, днес федерална провинция.

[2]    Един от владетелите, имащи право на глас при избора на император на Свещената Римска империя. Всеки електор заемал почетна длъжност в двора на императора. Саксонският електор бил „маршал на империята“.

[3] Парламент и висш управленски орган в Жечпосполита. Съставен бил от аристократи-представители, избирани от местните събрания (сеймик), като с течение на времето числеността на представителите расте. Сеймът се състои от горна камара – сенат, който действал и като кралски съвет, в който влизали най-висшите аристократи и църковния елит, и от долна камара – сейм, в който влизали останалите избрани представители. Сеймът бил върховната законодателна институция в Жечпосполита и също така избирал всеки следващ владетел на кралството.

[4] Договор между Полша и Литва, съгласно който, Великото Литовско княжество ставало част от Полша и двете страни се обединявали в Жечпосполита. В замяна на военната помощ срещу Русия и запазването на всичките си привилегии, литовските магнати се отказали от независимостта на своята държава.

[5] Двата документа де факто действали като конституция на Полша до приемането на официалната такава през 1791 г. Текстовете касаели правата и задълженията на краля и включвали неговата клетва да спазва и уважава полските закони. Двата документа представлявали договор между „полския народ“ (т.е. Аристокрацията, представена в Сейма) и краля и с епотвърждавали от всеки новоизбран крал. Освен политическата страна, двата текста формулирали и широка религиозна толерантност към населението на страната, спасявайки Жечпосполита  от религиозните войни.

[6] Съюзът се препотвърждава с поредица от договори, подписани между 1501 и 1575г.

[7]    Това се  случва в контекста на възхода на Франция при Луи XIV и борбата на австрийските Хабсбурги да ограничат френското засилване и проникване към Германия.

[8]    Война между протестантите от лигата на Шмалкаден, ръководена от Саксония и император Карл V Хабсбургски, подкрепян от няколко католически държави.

[9]    Френски войници, чиято униформа копирала дрехите на алжирските воини, покорени от Франция през 1831г. Станали популярни през Кримската война (1853-56г.), а през Американската Гражданска война, част от войниците на Севера (например 5-ти доброволчески полк на Ню Йорк), изкопирали униформите  на зуавите.