Действие Второ – Западният театър

Макар и по-маловажен за разгрома на Османската империя, Западният театър на бойните действия е ключов от гледна точка на бъдещето на Балканите, тъй като именно тук се преплитат интересите на всички участници в анти-османската коалиция.

Сърбите

Разполагайки своите три армии и допълнителни отряди за настъпление, най-общо в посока север-юг, западните ни съседи предвиждат изтласкване на османските сили в посока Егейска Македония и окупиране на Косово, северна и западна Македония и поречието на Струма. Целта на Първа армия е да се спусне по поречието на Морава, да влезе в долината на Вардар от север и да разполови османските позиции в Македония. Съюзническата армия, разположена в района на Кюстендил трябва да изтласка и разгроми османските съединения в долината на Струма, а Трета сръбска армия има за задача да помете вражеската съпротива в Метохия и Косово. Крайната цел е, всички армии да се концентрират в равнината Овче поле, където според генералния щаб, оглавяван от Радомир Путник, османците ще съединят разбитите си сили за един финален отпор. Ибърският отряд трябва да окупира Нови Пазар и да охранява тила на Трета армия, а Яворският отряд ще следи границата с Австро-Унгария, в случай че Двуединната монархия се опита да разположи свои сили в Новопазарският санджак.  Цялостната сръбска стратегия се базира на скоростта и бързото овладяване на ключовите османски позиции. Врагът трябва да бъде бит и гонен постоянно и да не му се дава шанс за концентрация на силите преди подобна да е извършена от сърбите. В крайна сметка, врагът трябва да бъде сломен в едно окончателно, решително сражение, което да приключи военните действия в Македония.

В противовес, Али Ръза паша разпределя османската армия с оглед на невъзможната задача да брани Македония, Албания и Косово, като концентрира най-значителни сили във Вардарската армия, която би следвало да брани централна Македония, По-малките отряди са разпределени в Нови Пазар, Косово и около Солун. Османците разчитат на нередовните албански части сами да защитават земите си от гърци и черногорци. Въпреки всичко, турците не се отказват от водене на активни действия. Плановете на османското командване предвиждат при спиране на вражеското настъпление в някой от секторите, армията да премине в офанзива. Планът максимум предвижда настъпление на Вардарската и Тракийските армии към София, която да бъде окупирана чрез двустранна атака. Подобно на тракийската кампания и тук плановете на турското командване се приближават повече до творба на Азимов, отколкото до реалността, в която се води войната.

Сърбите започват войната с активни действия на 19-ти октомври, когато частите на Първа армия преминават границата и се насочват на юг, следвайки заложеният от командването план. Два дни по-късно, на 21-ви октомври, частите им се срещат със силите на Зеки паша, командващ Вардарската армия. Турците разполагат с 3 корпуса (7-ми скопски, 6-ти битолски и 5-ти солунски), с обща численост от 58 000 души. Османските сили са разположени в посока изток-север-северозапад около градчето Куманово. Новините за значителната вражеска групировка изненадват Путник, който не е очаквал да срещне толкова сериозна вражеска сила в такъв ранен етап.

Битката при Куманово
Кога: 23-24.Х.1912г.

Къде: Куманово, дн. Македония

Резултат: Решителна сръбска победа

Участващи страни
Османска империя Кралство Сърбия
Цели
Блокиране на сръбското настъпление Пробив на османските позиции и проникване във Вардарска Македония
Пълководци
Зеки паша княз Александър Караджорджевич

генерал Петър Бойович

Сили
Вардарска армия

(V, VI и VII корпуси )

65 000 войници

104 картечници

164оръдия

Първа  армия

(4 дивизии)

132 000 войници

100 картечници

148 оръдия

Загуби
1300 убити,

3000 ранени

327 пленени

1284 убити и изчезнали

3280 ранени

Следвайки заповедите на Назъм паша, Зеки паша  решава да премине в офанзива, с цел да се възползва от изненадата сред вражеските сили. Втора сръбска армия все още се движи и надали ще успее да достигне силите на княза за да ги подкрепи. Същото важи и за Трета армия на Йованович. Целта на османците е да атакува и разгроми вражеските сили на части. С оглед на факта, че Първа сръбска армия все още не се е съсредоточила около Куманово, това изглежда постижимо.

Силите на Зеки паша започват своята офанзива на 23-ти октомври, настъпвайки по фронт с дължина около 15-20 километра. Османците започват битката с известно числено превъзходство и успяват да притиснат сериозно сърбите по десния им фланг, нанасяйки им сериозни поражения. Проливният дъжд и студа допълнително влошават обстановката. Въпреки първоначалните неуспехи, сърбите се окопитват с пристигането на основните им сили, които се хвърлят в битката от ход. Ожесточените им атаки стабилизират фронта, но в края на деня Зеки паша все още смята, че ситуацията се развива в полза на османците.

На 24-ти сутринта бойните действия се подновяват с нова сила. Сръбските сили, сериозно подсилени през нощта подемат нова поредица атаки срещу османските позиции, подкрепяни от пристигналата артилерия, която бързо е дислоцирана и се задейства с унисон на пехотните настъпления. Междувременно, османците също са подкрепени с артилерия – 18 тежки оръдия са докарани от Скопие, но Зеки паша не съумява да ги разположи на време, а наличната артилерия действа некоординирано и неумело, проваляйки се в задачата да поддържа своята пехота. До края на деня османците постепенно губят инициативата, а войниците от редиф-а първи се огъват и започват да бягат от бойното поле. В края на 24-ти октомври, бойното поле остава в ръцете на сърбите. Загубите на двете страни са съизмерими – по около 4500 убити и ранени, но сърбите грабват стратегическата инициатива в Македония и от тук на сетне ще се стремят да не дават и глътка въздуха на враговете си. Победата подпечатва Сръбския контрол върху т.нар. Спорна зона от Македония.

Два дни след победата при Куманово, сърбите влизат в опразнения от вражески сили Скопие, където се съединяват с Моравската дивизия на Трета армия, идваща от Прищина. Подобно на българите в Тракия, сърбите също не успяват да осъзнаят мащабите на своя успех и продължават да следват относително умерения си (от гледна точка на новата обстановка) план за концентрация при Овче поле. Основните сръбски сили преследват османските части към Битоля, докато едно по-малко подразделение напредва към Велес. Сърбите допускат да изгубят контакт с османските части и нямат ясна представа за размерите на вражеското отстъпление. Една решителна атака в този момент би довела до крах на турците в Македония и би сложила край на цялата кампания на запад само две седмици след началото й.

Османците прекратяват настъплението си в град Прилеп, където Пети корпус заема отбранителна позиция под командването на Кара Саид паша.[1] Забавянето на сърбите дава шанс на турските сили да се укрепят в очакване на вражеския удар. Калта, дъждовете и студа бавят сръбското настъпление. Бойните части допускат разкъсване на линията и Моравската дивизия на 1-ва армия се отделя напред от Дринската дивизия. Така, на 3-ти ноември, моравци сами влизат в бой със силите на Кара Саид паша. Липсата на достатъчно артилерия и войници проточват сраженията и едва два дни по-късно, с пристигането на основните сръбски сили, Прилеп е опразнен от османски части и зает в полза на Белград. Според османските източници, сърбите губят около 3 000 души убити и ранени, докато турците дават около 600 убити. Сърбите посочват 2 000 свои загуби и около 1300 убити и ранени от армията на Кара Саид паша.

Междувременно, сръбското командване, доволно от резултатите на фронта решава да преразгледа стратегическите си решения и пренасочва армиите си. Трета армия отпада като поддържаща сила на Първа и е пратена към северна Албания за да осигури излаз на Адриатическо море. Втора армия е разделена, като Рилската дивизия остава да действа като самостоятелна българска единица в Македония, а сръбските дивизии са пренасочени към Тракия, следвайки договорката между Путник и Фичев. Сръбските сили са дислоцирани около Одрин под формата на две дивизии, една бригада и сериозно количество батареи. Техен командир остава генерал Степа Степанович.

По същото време, Иван Гешов изпраща официална молба към Сърбия, в която моли сръбската армия да окупира Битоля с цел да се блокира евентуално завземане на града от гърците. Българите най-сетне се усещат,, че липсата на териториални клаузи по договора им с Атина ще им изиграе лоша шега. От друга страна, София разчита на руското посредничество за спазване на териториалните договорки с Белград. Щастливи от шанса да покорят и южните предели на Македония, сърбите се съгласяват и на 8-ми ноември генералният щаб издава заповед за настъпление към Битоля.

Османците концентрират всички налични части на Вардарската армия в отбраната на Битоля. Трите основни корпуса  заемат левия (Седми – Фети паша), центърът (Шести – Джавид паша) и десният фланг (Пети – Кара Саид паша) на османската отбрана. Независимите Кочанска и Янинска дивизии се включват в отбраната на града, а цялостното командване остава в ръцете на Зеки паша. Силите на Портата са се стопили на около 38 000, подсилени с едва 100 оръдия. Сръбската първа армия, макар и отделила части за окупация и пренасочила отряди към Велес доминира със своите 108 000 и над 150 оръдия.

Боевете за града започват на 16-ти ноември и продължават два дни. Лошото време и тежките условия по пътищата бавят пристигането и разполагането на сръбските батареи, което дава шанс на османците да задържат настъплението на своите опоненти, използвайки комбинацията от кален терен и успешна артилерийска поддръжка. На 17-ти сърбите постигат пробив, завземайки Облаковските височини, които са и най-силната зона на османската съпротива. На следващия ден пристигат основните артилерийски части, които моментално засипват вражеските позиции с огън и жупел. Десният фланг на Първа армия успява да обходи Седми корпус, което води до моментална паника и колапс на османските позиции.  Изтеглянето на Седми и Шести корпус към Албания е пресрещнато от Моравската дивизия, но вялата й атака е отбита и частите на Фети паша и Джавид паша успяват да отстъпят, докато Зеки паша изтегля своите сили към Корча. Турците губят около 3 000 убити и ранени, а още 5 600 са пленени. Сърбите – около 2 900, от които около 800 са убити или изчезнали.

Вардарската армия, успява, в по-голямата си част да се изтегли към Албания, където продължава да се съпротивлява до пролетта на 1913г. Междувременно, сърбите спират настъплението си на юг. Радомир Путник ясно преценява, че сръбско присъствие в Солун е нежелано и контрапродуктивно за каузата на страната му. Вместо това, Първа армия изтласква османците от Лерин и Корча и завършва окупацията на централна и Южна Македония.

Същевременно, Втора армия, която се разделя със VII Рилска дивизия още на 26-ти октомври продължава своето настъпление на юг до Щип, след което по-голямата част от нея е прехвърлена в Тракия. Рилци, командвани от генерал Тодоров поемат самостоятелно на юг, завземат Кочани, след което се насочват към Серес и влизат в Солун ден след гърците. Това безплодно състезание за морският град ще коства на българите ценни позиции в така желаната Македония.

Трета армия първа влиза в сражение с противникови части, отбивайки набез на албански паравоенни формирования още на 16-ти октомври. Четири дни по-късно, силите на Божидар Янкович пресичат границата и след два дни безпрепятствен марш влизат в Прищина на 22-ри октомври. Освобождението на Косово е славен момент за сърбите, свързващи го със своя най-велик национален мит – Косовската битка. Въодушевеният Янкович организира военен парад, подобен на този, ръководен от Димитриев в Лозенград. Това предизвиква досада у Путник, който настоява армията да се движи напред и да запази празненствата за после. Ричард Хал цитира думите на Путник към адютанта му – „Какво, по дяволите, прави чичо Божа с тази религиозна процесия в Косово? Кажете му да престане и да остави тези неща за после“.  В крайна сметка, сърбите продължават пътя си напред. На 23-ти октомври влизат в Скопие, а месец по-късно една трета от Трета армия достига до албанския бряг на Адриатика, окупирайки Драч на 28-ми ноември. Едната колона от сръбските сили се насочва на север, за да подкрепи черногорците при Шкодра, а другата продължава на юг, сражавайки се с части на Шести корпус на Джавид паша. На север, Ибърският и Яворският отряди не срещат особена съпротива и до края на октомври, заедно с части на черногорската армия подчиняват целия Новопазарски санджак.

Така, по времето, когато българите окончателно стабилизират позициите си в Тракия, сръбските сили са подчинили над 2/3 от Македония и на практика са реализирали на 100% своите цели. От тук на сетне, Белград може спокойно да използва позицията си като лост, с който да отмества и размества всякакви препятствия пред политическите си цели. Подобно на Одрин, за сърбите остава само една неизпълнена задача, но тя се явява второстепенна – Шкодра. Градът, оспорван от албанци и черногорци се явява заключителен елемент от стратегията на последните.

Karta12_WesternTheatre

Западният театър на военните действия

 

Черногорците

Най-малкият, но и най-войнствен партньор в Балканската лига разполага с ясни цели, но с неясно командване, което да ги реализира. Армията на страната – около 35 000 души е равностойна на една българска дивизия, а основен дял от финансирането на тази войска идва именно от София. Черногорците се надяват да окупират колкото се може повече от санджака Нови Пазар , както и от Косово и едновременно с това да завладеят ключовата крепост Шкодра, която да им донесе контрола върху отдавна чаканите територии в Северна Албания, които сериозно да увеличат естественото богатство на държавата.

С цел бързото изпълнение на тези задачи, черногорската армия е разделена на три основни отряда. Първият, командван от бригадир Янко Вукотич, наброява 12 000 души и 32 оръдия, и има за цел да нахлуе в Нови Пазар и да окупира колкото се може повече територия преди пристигането на сърбите. В последствие, силите на Вукотич трябва бързо да завият на юг и да отнемат Подгорица от османците преди войските на Трета сръбска армия да са влезли в града. Ситуацията тук силно напомня на надпреварата за Солун.

Основната част от черногорските сили са концентрирани в Зетския отряд (15 000 войници и 40 оръдия), под командването на княз Данаило Петрович-Нйегош и Крайбрежния отряд (8 000 бойци и 34 оръдия), ръководен от бригадир Митар Мартинич. Тези две подразделения трябва да заобиколят Шкодренското езеро от двете страни и да атакуват самата Шкодра, разположена на отсрещния на Черна Гора бряг.

Освен основните сили, мобилизирани от правителството в Цетине, черногорската армия е подсилена с още около 5 000 доброволци до края на войната, като по-голямата част идват от Босна и Хърватска, а не са малко и онези, които, подобно на българите, се завръщат от Европа и дори от САЩ. В състава на силите около Шкодра се сражават и албански доброволци от католическите кланове.

Срещу тях, османците разполагат със Скутарския отряд, наброяващ 13 600 войници, командвани от Хасан Ръза бей. Турският командир изоставя всякакви идеи за офанзива и решава да се окопае в Шкодра, възползвайки се от модернизираните укрепления около града, състоящи се от бодлива тел, картечни гнезда, траншеи и насипи. Корпусът разполага и с 96 оръдия, което му дава предимство пред черногорските сили. Към редовната армия се присъединяват и доброволчески части от Албания. Османската отбранителна линия се базира на три основни хълма, пазещи Шкодра от запад (Тарабош), изток (Барданьолт) и юг (Брдо). Единствено северната позиция остава по-лесна за достъп от гледна точка на терена, тъй като там се намира равнинната местност Стой.

Черногорците започват войната първи, обявявайки я на 8-ми октомври. Ден по-късно, основните им сили напускат Подгорица и пресичат границата с Османската империя. Основните сили, под командването на княз Данаило напредват без да срещнат сериозна съпротива и на 14-ти октомври вече се намират на няколко прехода от своята цел. В този момент, князът издава заповед за спиране на армията за почивка, която продължава цели четири дни – време, за което османците успяват да вкарат още 8 000 бойци в Шкодра. Едва на 18-ти Зетският отряд подновява своите действия и достига Шкодра по времрто, когато българите пресичат границата в Тракия. Бавно се оказва и придвижването на Крайбрежният отряд, който, макар и да изминава по-малко разстояние, губи също толкова дни, колкото и силите на Данаило. До края на месец октомври, черногорците се решават на няколко щурма на Шкодра, но всички те се провалят поради липсата на адекватна артилерийска поддръжка, както и заради почти отсъстващата координация между двата отряда. Проличава си и липсата на сериозна тактическа мисъл при организиране и провеждане на операциите – общо взето атаките представляват скупчване на войниците и хвърлянето им на талази срещу вражеските позиции, което води до доста сериозни загуби, причинени от по-адекватната вражеска артилерия и особено картечниците. До края на ноември ситуацията за силите на Данаило и Митрович остава тежка – с прехвърляне на части от Нови пазар и привличане на всички налични доброволци, черногорската армия при Шкодра достига 33 000, подкрепени от 74 оръдия. Тази сила е недостатъчна за пълното блокиране на крепостта и това дава шанс на Хасан Ръза паша да вкара още подкрепления и припаси. В края на ноември, османските сили в града наброяват над 29 000 души (от които албанските доброволци са около 4-5 000), а по отношение на артилерията, турците се радват на значително преимущество. Едва след 18-ти ноември, когато части на Трета сръбска армия навлизат в северна Албания и превземат град Алесио, блокадата на Шкодра става почти завършена. Въпреки това, до подписването на примирието между Съюзниците и Османската империя (02,12,1912г.), турците успяват да извършат няколко успешни набега и да се дозапасят.[2]

По-успешно се развиват действията на черногорци в Нови Пазар и Косово. Вукотич правилно преценява, че османската съпротива в санджака ще е на едно по-ниско ниво и вместо да концентрира всичките си сили в едно направление, ги разделя на няколко отряда, които започват да действат самостоятелно и бързо превземат редица ключови селища – Бйеле Поле (11.X), Беране (16.X), Плав и Гушинйе (20.X). Три дни по-късно, черногорските сили отбиват една османска атака при Чукор и изтласкват силите на Джавид паша, който се изтегля към Македония за да подкрепи основните османски сили там. Постигайки основните си цели в Нови Пазар, черногорците навлизат с няколко колони в Косово. Средновековният религиозен център Дечани е овладян на 15-ти октомври, а на 3-ти ноември силите на Вукотич влизат в Печ, а два дни по-късно, заедно с части от сръбската Трета армия окупират и Джаковица.

Гърците

Както вече посочихме, гърците разделят силите си на две основни армии – Тесалийска, командвана от престолонаследника принц Константинос и Епирска, ръководена от генерал Константинос Сапундзакис. Гърците си поставят две основни цели в предстоящата кампания – Йоанина (Янина) и Солун. Всъщност, първоначално принцът и генералният щаб задават Битоля като осноивно направление на тесалийската армия, но премиерът Венизелос правилно отчита важността на Солун и по негово настояване приоритетите в Македония са изменени. Венизелос си дава ясна сметка, че българите сериозно са подценили както настъпателнте способности на гърците и са надценили трудностите, с които гръцката армия ще се сблъска по пътя си на север. Опитният политик и отдаден националист няма намерение да пропусне този златен шанс и да сложи ръка на второто по важност пристанище в Европейска Турция, което е и една от опорните точки в гръцката Мегали Идея.

Срещу гърците, османците разполагат с общо 58 000 души, разделение между 8-ми корпус на Хасан Тахсин паша ( 40 000 души в три пехотни дивизии, една пехотна бригади и един кавалерийски полк) и две независими дивизии (18 000 души), охраняващи Янина под командването на Есад паша. Към последните сили, османците очакват да се присъедини и значителен контингент албански доброволци, който да увеличи общата численост на войските им до над 60 000 души. Хасан Тахсин паша, подобно на своя колега Хасан Ръза паша в Шкодра, решава да зареше офанзивите, които министърът Назъм паша толкова предпочита.[3] Вместо това, османският командир в Тесалия избира да заложи на отбраната, осланяйки се на сериозният контингент с който разполага. Основната османска отбранителна позиция се явява проходът Сарандапоро, който контролира пътя от Беотия към Македония.

Именно в този проход се случва и първия по-сериозен сблъсък на гръцките и османските сили. Основните „елински“ сили, командвани от принц Константинос напредват от Еласора към Кожани, разположен северно от Сарандапоро. Проходът е преграден от около 12 000 души (две османски дивизии), командвани лично от Хасан Тахсин паша. Силите на гърците – пет дивизии, атакуват вражеските позиции на нож, крещейки своя еквивалент на „ура“ – „зито“ (ζήτω). Подпомагани от по-многобройната си артилерия, силите на Константинос успяват да отхвърлят османците, като пленяват около 700 от тях. Гърците губят около 190 убити и 1100 ранени, а османците – 700 убити.  След тази победа, подобно на българската и сръбската армии, силите на Атина не успяват да развият победата си чрез решително преследване. Проливният октомврийски дъжд, лошите пътища и липсата на адекватно разузнаване дават  шанс на османските сили да се оттеглят, прикривайки паническото им отстъпление на север. Именно след тази първа победа, визията на Венизелос за Солун като основна цел на армията се налага окончателно, след като крал Георги отменя заповедите на сина си и дава приоритет на плановете на премиера. Този ход е решаващ за последвалите събития не само до края на войната, но и за гръцката история като цяло, тъй като създава непреодолима пропаст между принцът (който скоро след това става крал) и премиерът, който ще управлява Гърция през следващите няколко години. Този разрив става най-виден през 1917г., когато Гърция трябва да избира на чия страна ще застане в Първата Световна война.

В края на октомври, гърците предприемат широкомащабна офанзива с Тесалийската армия, като отделните дивизии напредват в няколко колони, овладявайки градовете Петра, Негуш (Науса) и Бер. Това ги извежда в долината на Вардар, където османците решават да им дадат последен отпор преди пресичането на реката. 

Битката при Енидже Вардар
Кога: 1-2.ХI.1912г.

Къде: Енидже Врдар (дн. Яница, Гърция)

Резултат: Решителна гръцка победа

Участващи страни
Османска империя Кралство Гърция
Цели
Блокиране на гръцкото настъпление Пробив на османските позиции и достигане до Солун
Пълководци
Хасан Тахсин паша принц Константинос
Сили
VIII-корпус

30 000 войници

80 оръдия

Тесалийска  армия

(I, II, III, IV, VI, VII-ма дивизии

80 000 войници

120 оръдия

Загуби
1380 убити и ранени

200 пленени

 

188 убити,

785 ранени

Тахсин паша избира да концентрира по-голямата част от своя корпус при Енидже Вардар, посрещайки пет от шестте гръцки дивизии, докато южните подстъпи към позицията му са поверени на няколко полка, които трябва да блокират прекосяването на река Колудей (Караазмак) от Седма дивизия на тесалийската армия.

Битката започва в 9 сутринта, с атака на гръцки части срещу османските предни позиции край фермата Балица. Към обяд, в боя се включват Втора и Трета дивизии, който щурмуват позицията на 40-ти полк на VIII корпус на левия си фланг. Османците съумяват да концентрират огъня на своите батареи и спират гръцкото настъпление, което продължава напразно до 4 часа следобед. В центъра, гърците постигат временен пробив около обяд, но в средата на следобеда, една контраатака на турския резерв ги връща на изходна позиция. На десния фланг гърците атакуват едва в 6 следобед, като настъплението им е отбито с лекота от османския резерв, който към момента се намирал в непосредствена близост. Боевете затихват към 21 часа, а Хасан Тахсин паша е повече от доволен от резултатите.

Гърците преразглеждат плановете си и правят съответните корекции в разположението на полковете. Между 2:30 и 6:30 сутринта, на 2-ри ноември, силите им се подготвят за категорична офанзива, за чиято поддръжка е коригирано и разположението на артилерията. Добре стикованата атака започва в шест и тридесет часа сутринта и до девет преди обед, османската линия е преодоляна и разгромена.  На юг, Седма дивизия се възползва от факта, че османците не успяват да взривят[4] железопътния мост към Солун и пресичат Колудей по него, врязвайки се в няколкото батальона, останали да бранят позицията, след като Тахсин паша изтегля 41-ви пехотен полк през нощта, за да заздрави северният си сектор. Оказва се, че тези маневри са напразни и гърците лесно се справят със съпротивата на нищожните османски части, останали на бойното поле. Победата е пълна, а пътят към Солун е открит. Въпросът е, кой ще влезе пръв?

Надпреварата между Тесалийската армия и Седма рилска дивизия се разгаря с пълна сила, но в крайна сметка, гърците достигат до града първи на 8-ми ноември. Вместо да опитва да се брани, Хасан Тахсин паша прави своя брилянтен ход – предава се на Константинос и по този начин обрича на гибел Балканският съюз. Окупацията на Солун от гръцката армия се смята за предателство от българите, като и до днес, любители и „патриоти“ обичат да развиват теории за това, как родината ни става жертва на добре премерен заговор. Факт е, че гърците не крият своята надменност в града и дори си позволяват да задържат лична кореспонденция от цар Фердинанд до князете, които се придвижват с Рилската дивизия. Именно това детинско отношение, целящо да натрие носа на горделивите българи предизвиква царят да се замисли за атака срещу Чаталджа в ход, колкото целящ да даде на България една по-сигурна позиция в бъдещите преговори, толкова и предназначен да излекува егото на българският владетел, който иска да размаха пръст в лицето на гърците, показвайки им озовалия се в български ръце техен блян – Константинопол.

Докато гърци и българи си делят Солун[5], Епирската армия на Сапундзакис разгръща своите операции на юг. Относително лесното превземане на Арта (26-ти октомври) и кратката обсада на Петра (2-4-ти ноември), са последвани от бавно и мъчително напредване през планините на Епир, където силите на Есад паша се борят за всяка педя земя, подкрепяни и от местните албанци.  Османците изтеглят своите две дивизии в Янина и поддържащите крепости – Бизанион и Кастирса, осланяйки се на модерните укрепления, изградени през последните години под диктата на вездесъщият фон дер Голц. Снабдени със стабилни батареи и множество картечни гнезда, тези укрепления превръщат планинската долина, в която е разположена Йоанина в солидна твърдина. Бетонните бункери и подсилените с 55 и 60-мм оръдия артилерийски позиции, са защитени и от бодлива тел, окопи и прожектори за осветяване в случай на нощни атаки. Към края на ноемврия, османския гарнизон разполага с около 35 000, докато Сапундзакис командва едва 22 000, които са допълнени с доброволци, най-вече от Крит. Въпреки численото си превъзходство, Есад паша избира да се брани, разчитайки на факта, че гърците не могат да завършат обкръжението на крепостта му.  Тъй като гърците не подписват примирието от 3-ти декември, техните операции при Янина продължили и през зимата.

Освен по суша, Гърция допринесла за победния ход на войната и по море. Флотата на Атина имала важната задача да блокира бреговете на Мала Азия и Дарданелите и да не допусне изпращането на подкрепления към Македония.  Следвайки тези стратегически цели, гърците атакуват най-напред островите по беломорското крайбрежие и в района на Дарданелите. Имброс, Лемнос, Тенедос, Тасос и Самотраки са овладени до 1-ви ноември, като само на Лемнос силите на Атина срещат някаква по-сериозна съпротива. Същевременно, кораби са изпратени и срещу пристанището на Измир, където да блокират евентуални транспортни кораби, насочени на северозапад. Островите в централната част на Егейско море оказват по-сериозна съпротива и са овладени едва през декември и януари (1913г.). Остров Самос, разположен твърде близо до Италианските Додеканези е окупиран едва през март 1913г. Единствените по-сериозни сражения по море се случват на 16-ти и 18-ти декември, при входа на Дарданелите, където османски кораби, част от които подпомагали отбраната на Чаталджа, се опитват да пробият гръцката блокада. И двата опита за атаки се провалят и са отбити, без двете страни да понесат сериозни загуби. Заслужава си да отбележим и факта, че на 6-ти февруари, 1913г., гръцки самолет прелита над османския флот в Дарданелите, хвърляйки няколко бомби. Въпреки че нито една не уцелва, това е първата въздушна атака на морски съдове в историята.

Българите също имат своя миг на морска слава на 21-ви ноември, когато четири български миноносеца атакуват крайцера „Хамидие“ в района на Варна. След като понася поне едно попадение, крайцерът е изтеглен[6] на буксир от придружаващ го съд и е даден за ремонт в Истанбул, след което е изпратен да се бие с гръцки кораби в Егейско море.

[1]    Числеността на корпуса остава неясна. Вероятно става дума за около 15-20 000 души. Задачата им е да водят задържащи боеве, прикривайки оттеглянето на Вардарската армия.

[2]    Съгласно клаузите на примирието, града остава в османски ръце.

[3]    Подобно на българските генерали, Назъм шапа, който е френски възпитаник, залага на офанзивата и разгрома на врага като най-успешен начин за водене на война.

[4]    Унищожен е единствено старият мост над реката.

[5]    В крайна сметка, града е окупиран от 25 000 гръцки и 15 000 български войници.

[6]    Противно на множество любителски и псевдонаучни заглавия в българския печат, посветени на „потапянето“ на „Хамидие