Балканските войни

Балканските войни са повратна точка в развитието на Европейския югоизток. Те бележат разрушаването на един политически ред, който се установява с налагането на османската власт през XV век и дават началото на нов период в развитието на Югоизточна Европа – времето на националните държави. Балканските войни са отражение на логичния преход от разпадащата се Османска империя към съвременните (от гледна точка на настъпващия XX век) монархии на балканските народи. И макар историята и политиката да следват своята собствена логика, а процесите, оформящи лицето на тогавашния свят да са еднопосочни, днес ние се обръщаме към тези размирни години с епитети като „несправедлив“, „катастрофален“ и „провален“, опитвайки се да дефинираме мястото на периода 1911-1913г. в българската история. Подобно на своите съседи на юг , запад и север, и ние, българите, трудно успяваме да прокараме важното разграничение между национални сантименти и историческа реалност. Всяка една от страните, замесени в Балканските войни, претендира за определена доза несправедливост, която понася в техния ход. По стечение на обстоятелствата, тези претенции се чуват най-силно от българска страна – страната на крайните губещи от двата конфликта. Загубата на Македония и по-голямата част от Тракия, както и предаването на Южна Добруджа на Румъния, се отчитат като национална катастрофа, виновниците за която варират от подлите ни, бивши съюзници, през подмолните Велики сили и стигат до собствения ни политически елит. Концентрирани, не без основание, върху собствената си историческа трагедия, ние рядко се замисляме за начина, по който войната се отразява на останалите участници. Много от позициите, заемани от наши общественици, историци и политици са ампутирани от възприемане на чуждата гледна точка. Тук не става дума кое е справедливо и кое не. Става дума за нуждата от разбиране на приятели и врагове, за да може по-ясно и пълно да се осмисли тяхното поведение.

Балканските войни започват като един конфликт, който за пръв и единствен път обединява всички държави в региона в общ стремеж – прекрояването на политическите граници и постигане на етническа, национална и дори религиозна справедливост за местното население. Това е емоцията, която движи народите, но не и политиците. Управниците, за разлика от масите, не могат да си позволят да оставят чувствата да диктуват хода на техните действия. Или поне така би трябвало да бъде в един идеален свят. Обратно в реалността, емоциите, националните идеологии и обществените нагласи често се оказват по-силни опорни точки от логиката, държавния интерес и дори поетите политически ангажименти. Тези аномалии в хода на военно-дипломатическата игра са характерни за всички фигури на дъската, но, за наше съжаление, проличават най-силно в действията на България и в подобна степен – на Черна гора.  Гърция, Сърбия и Румъния демонстрират, макар и с известни уговорки, натрупания през XIX век опит по отношение на дипломацията. Онзи половин век, който отделя България от останалите Балкански държави се оказва решаващ. Атина, Белград и Букурещ доказват, че техните политически школи са понаучили нещо в хода на Източния въпрос. Най-важния урок, който са осъзнали е да не се доверяват безрезервно на Великите сили. За съжаление, България, подобно на Черна гора, остава доста наивна по този параграф и както показват резултатите от двете мирни конференции в Лондон и Букурещ, подобно предоверяване е пагубно за интересите на страната. Друг важен урок, който Сърбия и Гърция познават, е правенето на компромиси с националните територии за сметка на постигане на по-големия интерес. Този урок е преподаден от Италия през 1858г. – Савоя се разделя с 1/3 от своята територия за да си гарантира подкрепата на Франция и от там обединението на Апенините под своя власт. Сърбите се оказват добри ученици – Босна е преглътната за сметка на австрийска подкрепа в Македония и евентуално в Адриатика. Гърците също търпеливо изчакват своя момент и в крайна сметка получават и запазват Тесалия въпреки че губят войната от 1897г. Румънците също изгодно избират да изчакат развоя на събитията, ловко подхвърляйки своите претенции за части  от Южна Добруджа в ключовите преговори през зимата на 1912/13 година. Насърчавани от Германия и Двуединната монархия[1], румънците изиграват внимателно картите си и си тръгват със всичко, за което са дошли. За разлика от своите по-опитни, в дипломатически план, партньори, България демонстрира скованост и инат, фатално примесени с наивност и сляпа вяра в един национален идеал, който, според българското общество и политици, всички наши съседи не може да не зачетат. Истината се оказва печално различна. Нито Сърбия, нито Гърция изпитват някакъв сантимент към българските искания, нито пък са готови да жертват своите възможности за да задоволят претенции, които, в крайна сметка се оказват без реалното военно покритие от българска страна. Тук не става дума за етническата карта – това е най-силния ни коз без всякакво съмнение. Става дума  за проиграните политически варианти, несъответствието на националните и стратегическите приоритети в хода на Първата Балканска война и простия факт, че в 80% от териториите в Македония, за които претендираме, така и не влизат  български войски.

Тенденциозното пренебрегване на нуждата от ясни ангажименти между България от една страна и нейните съюзници от друга, се оказва водеща причина за раздорите, които след март 1913 г., взимат връх във взаимоотношенията между балканските страни. В този смисъл, правителството на Иван Гешов трябва да понесе своята голяма доза вина за нещата, които се случват след датата 30 юни 1913г. Фактът че Гешов е отстранен от Фердинанд в деня преди Междусъюзническата война, не води до автоматичното опрощаване на неговата често нерешителна и късогледа политика. Тя, де факто, оставя грамадни пробойни в българската кауза за присъединяване на Македония и Тракия. Тези пробойни са ловко използвани от Гърция, в лицето на Елевтерос Венизелос и на Сърбия, чрез нейния министър-председател Никола Пашич. Двамата премиери бързат да си подадат ръка зад гърба на неориентирания си партньор и лесно привличат неудовлетворената Румъния в своя лагер. За разлика от България, Гърция и Сърбия се заемат да си дадат ясни дипломатически гаранции при оформянето на своя таен отбранителен пакт. Подобна е и схемата в сръбско-румънските преговори. Резултатът е ясен. Водената от България Балканска лига постига само на пръв поглед своите задачи, а в дълбочина личи неловкото съшиване на политически и национални интереси, често застъпващи се по изключително болезнени пунктове, които трудно могат да се преодолеят. Обратно, в периода април-юни Гърция и Сърбия постигат ясно съгласие по своя граничен въпрос в Македония и имат точни и стиковани претенции към България, в случай на война с нея.

Големият плюс на България, който успяваме да реализираме само до определена степен, е армията. Завещаната от Временното руско управление, военна система е доразвита и разширена в хода на Сръбско-българската война и окончателно формулирана с реформите от първото десетилетие на XX век. Армията се оказва отлично средство за постигане на директната военно-политическа цел – сломяване на османската съпротива. Въпреки някои тактически грешки, породени по-скоро от липсата на фактически опит, отколкото на цялостната щабна подготовка, българската армия се представя блестящо на военния театър в Тракия. Това е, факт,  признат от всички историци на периода. Проблемът настъпва когато се дръпнем крачка назад и хвърлим поглед върху стратегическото мислене на българския военен елит. Твърдата си подкрепа дава и цар Фердинанд, който не крие своите амбиции да изпъкне на фона на останалите балкански владетели чрез изковаването на могъща държава, чиито територии и армия да засенчват съседните страни. Победите над османските войски не помагат с нищо за изчистване на недостатъците в тази насока. Заблудени от успехите, българския генералитет и царят не си дават ясна сметка за възможностите на своите съюзници, нито за приоритетите на неутралната Румъния. Както ще видим по-нататък, военните планове на българите са формирани около погрешни разчети за отбранителната сила на османската армия, но най-вече – за възможността за бърза и решителна офанзива на сръбските и гръцките сили. Оказва се, че ходовете на съюзническите армии изпреварват със седмици предвижданата от нашето командване скорост. Така Македония, която трябва да бъде взета след победата в Тракия, бива безцеремонно окупирана от съюзническите войски в изключително кратки срокове. Гърци и сърби демонстрират методичност и ясна преценка в поставянето на своите стратегически задачи, което води до следването на определена линия на настъпление, която не е била предвиждана в София. От друга страна, ние често не си даваме сметка за перспективата, от която тогавашните военни и политици в България градят своите схеми. Ако основната слабост е подценяването на съюзниците, то оценката за противника е доста реалистична и премерена. Генералите правилно преценяват, че османските сили в Тракия ще са основен опонент на Балканската лига и че именно в тази посока трябва да бъде нанесен бърз и решителен удар, който да парализира противника и да му попречи да разгърне своя военен потенциал. Овладяването на Одрин и блокирането по суша на Проливите са от първостепенна важност за изолирането на османските сили в Анадола от техните съединения в Европа. Може би това е и обяснението за добрата координация между българската армия и гръцкия флот при реализирането на тази задача. За разлика от нерешените ангажименти в Македония, София и Атина успяват добре да преценят приоритетите си в района на Проливите и фактически печелят войната, отказвайки на османците всякаква възможност за стоварване на подкрепления в Тракия или по на запад.  Днешната ни перспектива действа доста объркващо при изготвянето на трезва оценка за българските операции в Тракия. Победите срещу  османците ни се струват лесни и логични днес и често си задаваме въпроса – „Защо не пратихме още една армия в Македония?“. Истината е, че без Трета армия, Тракийският фронт едва ли щеше да се развие по начина, по който се случва през късната есен на 1912г. Ние често се подвеждаме от мита за непобедимата българска армия, която на нож прекосява реки и планини, съсича вражеските линии като масло и завладява всичко през което премине. Реалността на войната показва, че това превъзходство, този устрем, се постига с цената на явно количествено превъзходство в жива сила. Високият боен дух и мотивация сами по себе си не могат да обяснят светкавичния пробив на българската армия, която само в рамките на седмици достига на няколко десетки километра от Истанбул, помитайки по пътя си всички османски армии в Тракия. Именно числената разлика е тази, която решително накланя везните в наша полза. Пашич дразни Гешов през 1913 г., като му заявява, че една 200 000 българска армия в Македония можеше да даде друг привкус на преговорите между двете страни. Но това са язвителни думи, изречени с ясното съзнание, че без тези войници в Тракия, България никога нямаше да тропа на вратата на османската столица, нито да успее да постигне прекъсването на връзките с Анадола, което дава комфорта на сърби и гърци да водят относително спокойно своите ходове в западните театри на войната. В този смисъл, началното дислоциране на българската армия не е погрешно и стратегията, заложена от генералния ни щаб за първите ходове на войната е оптимална с оглед на главната цел – победа над Османската империя. Грешките идват после и са свързани с прекомерната амбиция за щурмуване на османската столица и недалновидното разпределение на резервните сили, много от които можеше да се прехвърлят към Македония в помощ на 7-ма Рилска дивизия, която спокойно да се превърне в IV-та Македонска армия. Необмисления и нереалистичен ламтеж за Солун също не помага за правилното провеждане на военно-политическите ни ангажименти в Македония. Прочутата митница не си струва нито бързането, нито факта, че българските части пренебрегват национално-приоритетните зони по поречието на Вардар за да се състезават с гърците за контрола над един населен с евреи и гърци град.

На фона на външнополитическото фиаско, военните грешки изглеждат нищожни. Но това съвсем не означава, че трябва да се пренебрегват. Войните в периода 1912-13г., трябва да се разглеждат в пълнота, ясно и трезво. Сълзите по разрушения и обруган национален идеал е време да отстъпят място на една по-прагматична оценка, която да ни помогне да вземем необходимите поуки от провала на своите предци. Да се обвинява единствено царя само по себе си е погрешно и елементарно. Фердинанд носи своята отговорност, разбира се, но същото важи и за кабинетите на Гешов и Радославов, както и за висшето военно командване, което не се възползва от своите възможности да предвиди и предотврати националната катастрофа. За съжаление, през разглеждания период, българският елит демонстрира ниво, което, подобно на икономическото развитие на страната ни тогава, остава аграрно.

[1]    Австро-Унгария