Армиите в навечерието на войната

Въпреки относителната близост във времево отношение, въпросът с реалният размер на армиите, участвали във войната остава доста спорен и всяка от страните-участнички, излага различни цифри както за своите собствени войски, така и за тези на съюзниците. Следващата таблица нагледно демонстрира тази тенденция.

  България Сърбия Гърция Черна Гора Османска империя
Български данни 366 000 190 000 120 000 36 000 430 000
Сръбски данни 370 000 217 000 115 000 35 000 350 000
Гръцки

данни

300 000 220 000 129 000 35 000 340 000
Турски

данни

366 000 190 000 115 000 35 000 337 000

Съпоставка на армиите на отделните страни според различните източници на информация.[1]

Като изключим стабилната информация за Черна гора, останалите цифри са плаващи и това се дължи както на разликата между мобилизирани войници (например в България са 600 000), зачислени за служба (отново в нашия случай – около 360 000) и реалните полеви армии ( около 180 000 в Първа, Втора и Трета армии към началото на войната). По същата схема се изменят и численостите при съюзниците и османците. Сърбия мобилизира около 360 000 души, а реалната й армия вероятно достига до 230 000 в края на първата война, докато при гърците армията се увеличава до около 215 000 към пролетта на 1913г.  Османската армия също нараства като численост до над 500 000 в края на войната. Въпреки това, сериозно изследване на реалните цифри е наистина необходим елемент от историографията на конфликта.

Българската армия

Прескачайки типичния за описанието на нашите въоръжени сили патос, можем да кажем, че българската армия, въпреки своите недостатъци, е най-добре подготвената военна сила на Балканите към началото на октомври, 1912г. Методичната политика по реформиране и превъоръжаване дават своите плодове и похарчените за нови оръжия пари се „изплащат“ в хода на последвалия конфликт. Първата Балканска война дава добро доказателство и за високото ниво на българската офицерска школа, чийто възпитаници демонстрират завидни качества, както по отношение на организацията, така и от гледна точка на личния пример, най-вече на полково и дивизионно ниво.[2]

Основният проблем на нашата армия е логистиката. Снабдяването на частите с оръжие, муниции, дрехи, храна, медицински материали, палатки и превозни средства остава на недостатъчно високо ниво през последвалия конфликт, което от своя страна води до поредица от ключови забавяния по време на решителните настъпления в Тракия. Друг сериозен проблем на тила остава факта, че България не може да използва основното железопътно трасе на Източния фронт, тъй като двата ключови пункта – Одрин и Истанбул остават в османски ръце през по-голямата част от конфликта.[3] Останалата част от пътната инфраструктура в зоната на военните действия е в плачевно състояние и това допълнително затруднява работата на тиловаците.

Основното стрелково оръжие на българския пехотинец е австрийските пушки и карабини Манлихер, модели 1888/95г., снабдени с къс щик, като на въоръжение все още има и по-стари оръжия, сред които руските Бердана и Кримка. Съпоставено с общия брой на зачислените войници – около 366 000, броят на пушките и карабините – около 344 000 се явява недостатъчен, като подобен недостиг, макар и в по-малка степен се забелязва и при личните огнестрелни оръжия на офицерите. Огневата мощ на пехотата се допълва от 232 картечници Максим (8мм), разпределени в 36 картечни роти, зачислени към всяка една от дивизиите в армията.  В цялостен план, запасът на муниции за различните стрелкови системи отговаря на изискванията на българската армия.

Артилерията е снабдена с модерните, скорострелни оръдия „Шнайдер“, като френската техника е закупена най-вече до 1907г., по линията на заемите, отпускани от френски банки на България. Общо, армията ни влиза във войната с 1109 оръдия и гаубици (с 300 по-малко от предвиденото), за всяко от които има запас от 800 снаряда (при предвидени по устав 1000).

Съгласно оперативният план, съставен от ген. Фичев през 1910г. и доработван до началото на войната, българските въоръжени сили били разделени на три действащи армии и три допълнителни отряда – Родопски, Хасковски и 7-ма рилска дивизия, обособена в самостоятелна част, като първият и вторият използвали войници от 2-ра пехотна тракийска дивизия, а рилци се ползвали с подкрепата  и на части от македоно-одринското опълчение.

Първа армия била командвана от генерал от пехотата Иван Кутинчев и наброявала 67 000 души от три пехотни дивизии[4] – 1-ва софийска (шопската, наричана и Желязната), под командването на ген. майор Стефан Тошев; 3-та балканска под командването на ген. майор Иван Сарафов; 10-та сборна под командването на ген. майор Стою Брадистилов. Щабът на армията е разположен в град Ямбол а целта и е да напредне срещу основните османски сили, прикривайки движението на Трета армия.

Втора армия се намирала под командването на генерал-лейтенант Никола Иванов. Тя разполагала със 70 000 души и целта й била блокирането на Одринската крепост. В състава й влизали две пехотни дивизии – 8-ма тунджанска (с командващ  ген. майор Димитър Кирков) и 9-та плевенска ( командвана от ген. майор Радой Сираков). Хасковският отряд, командван от полковник Васил Делов бил подчинен на командващия Втора армия. Щабът на армията бил Търново-Сеймен (Симеоновград)

Трета българска армия се намирала под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев и наброявала 95 000 души. Тя била съставена от три пехотни дивизии – 4-та преславска (водена от ген. майор Климент Бояджиев), 5-та дунавска (командвана от ген. майор Петър Христов) и 6-та бдинска (с командир ген. майор Православ Тенев). Разположена в ляво и зад I-ва армия, Трета армия има за задача да обходи османските войски и да нанесе флангови удар, разгромявайки фронта на противника. Щабът на армията бил разположен в Стралджа.

За прикриване на Трета армия и извършване на разузнаване и преследване на вражеските части, Конната дивизия, командвана от генерал Атанас Назълмов е изведена като самостоятелна част под командването на генералния щаб.
Както вече споменахме, освен трите действащи армии, българските сили включват три спомагателни части, чиято задача е да обезпечат второстепенните направления на българското настъпление. Родопският отряд, наброяващ 23 000 души под командването на генерал Стилян Ковачев трябва да действа по долината на река Места. Хасковският отряд (12 000 души) имал за задача да подкрепи блокадата на Одрин чрез флангово настъпление срещу османските позиции в района на Кърджали, а 7-ма рилска дивизия, (37 000 войници под командването на генерал Георги Тодоров) трябвало да действа съвместно със сръбските войски при нахлуването в Македония. Общо, българите разполагат с около 320 000 войници в полевите армии, а останалите 40-50 000 от зачислените са разпределени като резерв.

Българските военноморски сили се състояли от шест торпедоносеца – „Дръзки“,  „Смели“, „Летящи“, „Шумни“, „Храбри“ и „Строги“ и крайцерът „Надежда“, като бреговата охрана разполагала с батареи за защита на основните пристанища Варна и Бургас.  По отношение на въздушните сили, към началото на войната, страната ни разполагала с пет самолета и два балона за въздушно наблюдение, В хода на конфликта страната ни закупила още седемнадесет самолета.

Българската армия се намира под командването на цар Фердинанд, който разполага с генерален щаб под ръководството на генерал Иван Фичев. Самият Фердинанд отказва да изпълнява своята активна роля, позовавайки се на липсата си на опит[5] и назначава своя довереник генерал Михаил Савов за адютант и съветник към главнокомандващия, но без ясно да се формулират неговите правомощия и задължения. По този начин, най-силната армия на Балканите остава без един върховен главнокомандващ, а по стар български обичай се получава опасно деление между Савов и Фичев (които имат и лични пререкания), което ще даде своите гнили плодове в хода на следващите месеци.

Сръбската армия

Сърбия мобилизира армия, съставена от десет пехотни и една кавалерийска дивизия, заедно с две независими бригади. Числеността на армията варира според източниците – от 190 до 265 000 души.

Първа сръбска армия трябва да действа в района на Враня и да напредне към Скопие. Тя се състои от пет пехотни дивизиия – Моравска (1-ви призив), Дунавска, Дринска, Дунавска (2-ри призив) и Тимошка (2-ри призив), допълнени от кавалерийската дивизия. Общата численост на армията е 132 000 души под номиналното командване на княз Александър Караджорджевич, докато в действителност начело на оперативните действия стои генерал Петър Бойович.

Втора сръбска армия е дислоцирана в района на Дупница, където Тимошка  дивизия (1-ви призив) действа съвместно със 7-ма рилска дивизия под общото командване на генерал Степа Степанович. Численият състав на тази армия е около 74 000, от които 37 000 са българите.

Трета сръбска армия се състои от три дивизии – Шумадийска, Дринска (2-ри призив) и Моравска, заедно с една бригада. Общата й численост е 76 000 бойци, командвани от генерал Божидар Янкович. Целта на армията е да настъпи към Косово и Метохия.

Отделно от трите армии, сърбите използват два независими отряда. Ибърският (съставен от Шумадийска дивизия (1-ви призив) и други по-малки формирования, с обща численост 12 000 войници) трябва да действа в направлението Нови пазар-Косовска Митровица. Яворският отряд, наброяващ 8000 души (в самостоятелна бригада) трябва да прикрива тила на армията срещу евентуална атака от страна на Австро-Унгария.

За разлика от българската армия, сърбите си имат единен главнокомандващ – генерал Радомир Путник, който ръководи самостоятелно действията на трите армии и независимите формации, възползвайки се от взаимодействието си с генералния щаб, която не е нарушено от дублиране в командната структура.

Основното оръжие на сръбската пехота е пушката „Маузер“, модел 1889, като огневата мощ на пехотата е подсилена от 7-мм картечници Максим, от които Сърбия има  по 4 броя за всеки пехотен полк, както и скорострелни оръжия от други системи. Артилерията на сърбите също разчита на скорострелните оръдия Шнайдер (75мм) от които разполага с общо 228 броя, както и допълнителни по-стари системи. Общо, Сърбия разполага с 540 оръдия към октомври 1912г.

Страната не разполага с флот, а военно-въздушните и сили се състоят от четири самолета, като до края на войната са закупени още шест.

Гръцката армия

Гърция разполага с мирновременна армия от 25 000 души, която при обявената мобилизация нараства на 120 000.[6] Тази сила се разделя на седем дивизии, една кавалерийска бригада (три кавалерийски полка) и няколко батальона евзони[7] (лека пехота), които гръцкото командване разпределя в две армии – Тесалийска (100 000 души, командвани от принц Константинос) и епирска армия (15 000 души, командвана от Константинос Сапундзакис). Тесалийската армия, концентрирана в Лариса трябва да напредне  на север и да овладее Солун, докато задачата на епирските сили е да блокират и завземат силната османска крепост Йоанина (Янина) в Албания. Подобно на българската армия, гърците са въоръжени с френски оръдия Шнайдер (75мм) – полеви, полкови и планински (общо 250 броя, в това число и по-стари модели), а основното оръжие на пехотата е пушката „Манлихер-Шьонауер“ (6,5мм).

Основното предимство на Гърция е бойният й флот. Гордостта на „елинския“ флот е 10 118 тонния брониран крайцер Йоргос Аверов. Построен в Италия през 1910г., Аверов разполага с четири 230мм оръдия и осем 120 мм. В допълнение към този основен съд, гърците имат 16 разрушителя, осем построени през 1912г. и осем – през 1906г., 19 стари торпедоносеца и една подводница – „Делфин“. Флотът има личен състав от 11 000 души и се командва от контраадмирал Павлос Кунториотис.  Гръцките авиофлот се състои от 4 самолета, като в хода на войната са закупени и два допълнителни хидроплана.

Задачата на гръцките военноморски сили е да блокират прехвърлянето на османски войски през Егейско море и също така да овладеят всички острови намиращи се под османски контрол. Според думите на гръцкия посланик в София Димитриос Панас „Гърция може да осигури 600 000 войници на Балканите – 200 000 свои и 400 000 османски, които няма да бъдат прехвърлени“.

Черна Гора

Черна гора е единствената балканска държава, чиято армия не е приведена по модерните (за онова време) стандарти на европейското военно изкуство. Армията се набира чрез военна повинност, като от 2 000 в мирно време, тя нараства до 35 000 във време на война. Черногорците не разполагат с генерален щаб, а командирите на отделните части се радват на автономия до толкова, до колкото за крал Петър е трудно да им наложи директната си воля веднъж щом започнат бойните действия.

Армията на Черна гора е разпределена в четири пехотни дивизии и една миниатюрна кавалерийска част, която се използва за разузнаване. Войниците са въоръжени със старите руски Бердана и други дори по-остарели руски пушки, а артилерията е разнообразна (от 60 до 240 мм), разпределена между полковете, като общата й численост е 140 оръдия.

Съгласно черногорския оперативен план, три от четирите дивизии (22 000 души), заедно с основната част от артилерията са отделени за превземането на Шкодра. Останалата част от армията е предназначена за поддръжка на сръбските сили в Новопазарски санджак. Черна Гора е единствената балканска държава, чийто войници имат реален военен опит, тъй като повечето мъже участват в постоянните сблъсъци с османски и албански нередовни и редовни части в пограничните зони.

Османската империя

Последна, но съвсем не по значение, е османската армия. Оценките за нейните качества варирали сериозно в предвоенния период, но като цяло, през 1912г., се смята, че Османската империя разполагала с качествена, добре въоръжена армия, която бързо можела да мобилизира и съсредоточи значителни сили в определените направления. Най-мрачните прогнози на българското командване визират около 1 000 000 войници, които биха могли да бъдат хвърлени на Балканите. Самите османци гледат по-реалистично на ситуацията и предвиждат първоначално да изпратят 450 000 на балканите. Османската империя се намира в преломен момент от своето военно развитие – факт, който балканските държави възприемат по-малко и от самите османци. Империята започва да преструктурира силите си изцяло посредством поредица от реформи между 1908 и 1910г., инициирани от германските военни съветници, оглавени от генерал (по-късно фелдмаршал) фон дер Голц. Неговите турски „ученици“ продължават идеите му и се стремят да въведат гъвкава армейска структура и максимално изчистване на армейските структури от дублетни функции. За съжаление на властите в Истанбул, към 1912г., реформата е все още в ход и половината от подразделенията са или току що преструктурирани или все още се преформатират с нови пропорции на кавалерия, пехота и артилерия във всяка отделна дивизия. Това води до административен и дисциплинарен хаос. Към началото на войната има части, които все още не знаят в коя точно дивизия са разпределени.

В крайна сметка, когато войната започва на 8-ми октомври, в Европа османците разполагат с 337 000 войници и офицери, 2 318 оръдия и 388 картечници. Тези сили са разпределени в седем армейски корпуса (всеки от по три дивизии, кавалерийска бригада и артилерийски полк). Три от корпусите са зачислени в солунския район (Македония),  а останалите са концентрирани за защита на столицата. Четирите корпуса дислоцирани срещу българите са обособени в т.нар. Източна армия, чиято численост е едва около 128 000 души (при предвидени 324 000).[8] Неин командир е Абдулах паша.[9] Целта на Източната армия е да подсили защитата на Одрин (охраняван от още 52 000 войници гарнизон[10]) и да се опита да спре българското настъпление, след което да отхвърли противника по течението на Марица, изолирайки българите към Родопите, където флангови удар на Кърджалийския отряд (две пехотни дивизии и кавалерия, поставени под командването на Източната армия) да донесе окончателно поражение на врага. С оглед на изключително ограничените сили, с които разполагат османците, този план остава по-скоро в сферата на фантастиката.

В Македония, предвидена като второстепенен фронт, османците успяват да съсредоточат около 150 000 души като основния дял от тях – 58 000 се намират в района на Щип, формирани в т.нар. Вардарска армия на Зеки паша . Отделно един Струмски отряд (малко над 20 000 души) трябва да действа срещу Втора сръбска (съюзническа) армия в района на Кресненското дефиле. За защита на границата с Гърция са предвидени два корпуса от по около 25 000 всеки – Янински (Есат паша) и 8-ми (Хасан Тахсин паша) като първия се съсредоточава в Епир, а втория трябва да пази подстъпите от Тесалия към Солун в подножието на планината Олимп. За отбраната на Албания и крепостта Шкодра е предвиден още един корпус от около 25 000 души. Всички османски сили, западно от река Места са обособени в т.нар. Западна армия, поставена под върховното командване на Али Ръза паша.

Османският флот се състои от два крайцера, шест броненосеца, тридесет торпедни кораба, единадесет торпедоносеца и 19 други остарели или транспортни съда. Империята разполага с десет самолета – два в Македония и 8 в Тракия. Основната задача на флота е да обезпечи прехвърлянето на подкрепления от Анадола и Близкия Изток към Балканите, по възможност на Македонския театър и също така да обезсили гръцкия флот, запазвайки сигурността на егейските острови.

Османската армия е въоръжена с няколко разновидности на немската пушка „Маузер“, както и с пушки от системата „Мартини Хенри“. Оръдията са основно Круп, най-вече 75 мм, и принципно не отстъпват по качество на българските, с тази разлика, че оръдията „Шнайдер“, с които разполага нашата армия, са по-скорострелни.

Основните проблеми на османците са свързани със затруднената логистика и абсурдно дългите линии на комуникация между отделните корпуси и армии на Балканите. Макар турското командване да е уверено в способността си да прехвърля части на Балканите, тази илюзия скоро е разбита на пух и прах не само от действията на гърците, но и от собствената несъстоятелност на недостатъчно ефективно реформираната османска военна машина. Имперските командири, подобно на своите опоненти, са възпитаници на разнообразни европейски школи, най-вече немската. Именно от там идва и основната им тактическа концепция – задържане на вражеския фронт и нанасяне на решителни удари с крилата. За разлика от тях, българите са привърженици на френската школа,с  нейната тактика, залагаща на решителен фронтален удар, целящ пробив и бърз разгром на вражеската линия, последван от преследване и ликвидиране на противника и/или завземане на максимален брой опорни вражески точки. Стратегията на османците има една колосална, но неизбежна слабост – тя е предназначена да направлява военни действия в състояние на стратегическо обкръжение в Македония, като отбраната там се предполага да удържи до спиране или разгром на българското настъпление в Тракия. В този смисъл, подкрепленията от Азия са ключови за спечелването на войната от гледна точка на турците. В противен случай, силите на Али Ръза паша ще бъдат обкръжени, а линиите им за снабдяване ще бъдат унищожавани една по една до пълния разгром на армията.

[1]    Цифрите са за началото на войната.

[2]    Българските тактически и стратегически доктрини са доминирани от френската школа, тъй като след разгрома на руснаците във войната с Япония, предците ни са побързали да намерят друга схема за структуриране на оперативно ниво вместо използваната до 1905г. руска.

[3]    Когато Одрин пада, превземането на османската столица вече не седи на дневен ред.

[4]    За разлика от европейският стандарт от 16 пехотни батальона в една дивизия, българските разполагали с 24, (наричани в нашата армия дружини),  което прави дивизиите ни уникални на Стария Континенти ги приближава по-скоро до нивото на армейски корпус (каквито имат османците)

[5]    Позиция, от която ще се отметне в хода на войната.

[6]    За сравнение мирновременните сили на България са 60 000.

[7]    Техни наследници са войниците от съвременната гръцка гвардия, които носят същото име и униформи.

[8]    Други източници посочват 115 000 в Тракия и 175 000 в Македония.

[9]    Османските дислоцират допълнителни части в Тракия скоро след началото на войната и числеността на армията им бързо се покачва на 183 000 души (отделно от гарнизона на Одрин)

[10]  Според българските данни, гарнизонът наброява около 65-70 000 войници