Етикети

, , , , , , ,


Трансформациите в европейското военно дело

1660-1700г.

След като в предишния брой на списанието разгледахме основните характеристики на военното дело в Европа през първата половина на XVII в., идва ред да обърнем внимание на промените, които настъпват през втората половина на седемнадесетото столетие. Ако в началото на XVIIв. говорим за мащабно разгръщане на вече утвърдени военни практики, от средата на века насетне се налагат редица промени, които качествено и количествено изменят пропорциите на европейските конфликти. Настоящата статия няма за цел да разглежда конкретни съревнования между две или повече държави, а ще се стреми да очертае основните посоки, в които се развива европейското военно изкуство след 1660г.

Защо се промени войната?

Когато за кратък период от време определен регион от света акумулира голям брой конфликти, това оказва както количествено, така и качествено изменение в тяхната природа. Как точно става това? На първо място, държавите, участвали в тези конфликти са принудени да пренастроят цялата система – икономическа, социална и административна, към реалностите на войната. Създават се специални служби и/или постове в администрацията, които отговарят за изпълнението на всички военно-временни функции в държавата. Паралелно с това армиите са принудени да развиват своите характеристики в крак с тези на враговете си. Усложнява се йерархията, появяват се нови чинове, които да изпълняват новите задачи, променя се въоръжението, както и структурата на числения състав на армията. Обществото от своя страна изразява готовност да плаща допълнителни разходи за да покрие издръжката на силна и добре снабдена армия, която да държи враговете и техните постоянни грабежи далеч от домовете на хората. По този начин се създава един цялостен комплекс, който служи като основа за еволюцията не само на военното дело като такова, но и на всички сфери на живота в една страна, обвързани с воденето на война. Ако днес повечето силни държави могат да си позволят да пренесат войната изцяло на вражеска територия и/или през девет океана в десети, в средата на XVIIв., нито една от „великите сили“ не е била застрахована от това врага да проникне на нейна територия и да опустоши земите й. В този смисъл и кралете, и обществото са били склонни да вложат сериозни суми в това да гарантират безопасността на своите владения. Както вече видяхме в предишната статия, между 1618 и 1660г. Европа преживява повече от двадесет конфликта, много от които засягат по над 5 държави едновременно. Простата математика ни показва че средно на всеки две години се е водела по една война. Подобна честота остава без паралел в историята на стария континент за който и да е друг период от 50 години през последното хилядолетие. Честите конфликти водят до огромни финансови, човешки и материални загуби, които стряскат владетелите и обществата и водят до едно преосмисляне на конфликтите. Ако до 1660г. войната е била бизнес, ръководен от наемнически капитани и генерали, които се намирали под слаб, или на моменти почти никакъв, контрол от страна на държавите, след 1660г. Нещата започват постепенно да се променят. Това става по редица параметри, които сега ще разгледаме по-подробно.

От сепаратизъм към централизирана монархия

Ренесансът и Ранното Ново време са епоха, в която кралете все още имат относително ограничена власт върху всичките си земи. Феодалната система от Средновековието вече е преодоляна и монархиите в Европа, било то малки или големи имат доста по-директен контрол над своите територии отколкото, да кажем, през XIIIв. Въпреки това, в сравнение с по-късните периоди от политическото развитие на континента, властта на крале, графове и херцози в периода 1500-1660 изглежда повече или по-малко незначителна. Причината за това е огромната роля, която аристокрацията продължава да играе във взимането на решения и администрирането на страната. Първите опити на владетелите да променят статуквото датират от края на XIVв., когато в херцогство Бургундия започва формирането на една нова институция, която ще доминира политиката на европейските монархии до края на XVIIIв. – Дворът. Целта на дворът е проста и гениална – чрез система от раздаване на привилегии, отличия и задължения, монархът се опитва да обвърже висшата аристокрация колкото се може по-плътно към себе си. По този начин, без да притежава реална власт, владетелят издига своята собствена значимост над тази на своите перове1. Тази система бавно и постепенно започва да дава своите плодове, но към 1600г. все още съществуват доста и мощни аристократи в повечето европейски монархии. Войните, които избухват след тази условна дата често се превръщат в арена, на която крале и аристократи застават на различни страни, за да разрешат споровете си. Така става в Свещената Римска империя, Франция, Англия и Посполитажеч. Истината е, че в детайл нещата са доста по-сложни и българската историография като цяло има нужда спешно да преосмисли тези процеси. Тук няма как изчерпателно да разгледаме процесите, тъй като във всяка отделна държава те следват свой собствен ритъм. Най-простия принцип, който можем да изведем е, че към 1660г. всяка една от монархиите2 създава механизми, с които краля може да доминира своята аристокрация. Но тези механизми са само 50% от уравнението. Останалите 50% се коренят в личността на всеки отделен владетел. Силен, целенасочен владетел, като Луи XIV например, използвал умело тези механизми, докато испанския крал Карлос II3бил напълно неспособен да постигне това. От друга страна, напълно погрешно е и схващането, базирано на изследванията на Норберт Елиас4, че абсолютната монархия ликвидира аристокрацията като активно политическо звено. Изследвания, посветени на финансите на абсолютните монархии, както и на начина по който се вземали важните политически решения показва, че владетелите продължили да разчитат на своите аристократични елити. Разликата била в това, че кралете успели чрез манипулиране на различните дворцови фракции да налагат своята политика, преодолявайки опозицията на отделни групи или индивиди. От друга страна, аристократите били склонни да финансират държавните начинания в замяна на управленчески и почетни длъжности и известни облаги при реализирането на проектите. Но основния инструмент за контрол на аристокрацията се оказала армията. След 1660г. Кралете наложили монопол над армиите. Така те разполагали с единствената законна въоръжена сила в земите си, а от друга страна създали нова сфера, където да раздават командни постове на верните си аристократи. Главна заслуга за това имали множеството конфликти в периода до 1660г. Десетилетията войни изтощили аристократите авантюристи и в крайна сметка само владетелите, подкрепени от държавните хазни съумели да поддържат постоянни военни формирования под свое командване. Така, след 1660г., владетелите, които държали под свое командване единствените останали въоръжени сили, можели да наложат на своята аристокрация да се откаже от правото на частни въоръжени сили. Този превес на силите, обаче, бил крехък и владетелите отново се наложило да създадат способ, чрез който да включат аристокрацията в системата на редовните постоянни армии. За целта започнали мащабни военни преобразования, които завинаги променили лицето на военното дело в Европа…

Военните реформи 1660 – 1700

Целта на повсеместните военни реформи била да отговори на предизвикателствата на новата епоха. Нужно били по-добро, централизирано командване, което да замени несигурните и непредвидими наемнически капитани. Трябвало да се изгради една по-сложна логистична система, която да понесе бремето на нарасналата численост на армиите. Не на последно място, владетели и министри започнали да търсят по-ефективни начини за набиране на войници с цел да избягат от остарялата система на напълно наемнически армии. С цел да постигнат тези цели, владетелите, лично или чрез своите министри, започнали поредица от законови и практични методи, целящи да се справят с новопоявилите се предизвикателства.

На първо място, както отбелязахме по-горе, аристокрацията трябвало да бъде приобщена към новите армии. За целта, офицерския корпус на армията бил попълван изключително от средите на аристокрацията. По този начин владетеля постигнал две цели едновременно – от една страна на базата на ордени, чинове и титли обвързал аристокрацията още повече към себе си, от друга си осигурил команден състав, който за разлика от старите наемници и авантюристи бил свързан с армията не само на базата на заплащането, но също така и по критерии като чест и социално положение, които мотивирали командирите и намалявали риска за дезертиране или преминаване на страната на врага – все проблеми, които били чести за периода преди 1660г.

Отново с цел да се засили сплотеността на отделните части, както и да се повиши бойният им морал и предаността към краля и кралството, в Европа започнал процес на налагане и стандартизиране на униформите. До 1660г., армиите в Европа нямали строго индивидуални униформи. Обикновено отличителните знаци на войниците били ленти плат в определен цвят, които се връзвали или през рамо, или на шлемовете или пък на ръцете над лакътя.5 Тези ленти лесно се махали и се заменяли с други, в друг цвят, ако хода на сражението не допадал на съответното отделение войници.6 Държавите започнали да въвеждат различни стандартни цветове за своите войски, като отделните полкове и роти имали свои отличителни знаци, които се пришивали към униформата – на яката или на раменете. Хазната започнала да отделя средства за стандартното въоръжаване на своята армия, като често пъти поръчките за дрехи и муниции се давали на местни манифактури с цел да се стимулира икономиката на страната. Към 1700г. Всички големи армии в Западна Европа имали свои униформи. След 1704г. Униформи били въведени и в Русия. В Османската империя униформите били въведени след реформите на Махмуд II в началото на XIX в.

Паралелно със стандартизирането на униформите, започнало и стандартизиране на оръжията. След 1660г., подобно на армията, военната индустрия се превърнала в кралски монопол. Оръжейните манифактури били преустроени така, че да произвеждат едни и същи по калибър и модел огнестрелни и хладни оръжия. Това доста улеснило снабдяването с муниции и замяната на повредени оръжия, без това да повлияе на логистиката на армията. До колко тази промяна се реализирала в рамките на XVIIв. остава загадка, но според повечето западни военни историци, към 1700г. Франция, Англия, Холандия, Австрия, Швеция и Прусия били стандартизирали своята оръжейна индустрия. В Русия проблема с разминаването на калибровката останал и след Наполеоновите войни, През 1815г. в руската армия били регистрирани над 20 различни калибъра огнестрелно оръжие. Данните за османската армия са още по-оскъдни, но вероятно след поредицата от превъоръжавания след 1856г. Този проблем бил отстранен, поне що се отнася до редовните аскери.

Реформи започнали и в системата на върховното командване и логистиката. Тук водеща роля изиграла Хабсбургската монархия, която още през XVIв. Създала висш военен съвет към владетеля, който ръководел армиите и снабдяването им. В хода на Тридесетгодишната война и последвалите я конфликти с Франция и Османската империя, тази институция изкристализирала и към 1700г. Била една от най-модерните подобни структури в Европа, без точен еквивалент в останалите големи армии. В тази насока вървели и реформите на Петър в Русия. Императорът вървял към създаване на военна колегия (министерство), която да организира всички аспекти на тиловата поддръжка на армиите. Отделно от това, преди всяко голямо сражение и операция, Петър провеждал военен съвет, където внимателно изслушвал и коментирал забележките на своите генерали. В Швеция, където кралете-войни от династията Васа обичали лично да водят армиите си, принципа на поделена отговорност на върха така и не се появил до 1700г. Във Франция кралят рядко се месел във военните действия и делегирал на своите генерали-аристократи пълната отговорност и командване на армията. В Англия Парламента гласувал назначаването на командирите и разпределението на военните ресурси, докато на краля била отделена една по синекюрна позиция, въпреки че Уилям III и по-късно Джордж I активно участвали във военните действия и поемали ролята си на главнокомандващи.

Що се отнася до логистиката, отново на австрийците принадлежала идеята за съставяне на маршрути от логистични пунктове, които да поемат снабдяването на армиите по основните военни маршрути. Тази идея, обаче, не била лично тяхна, а била възприета от османците, които използвали система от военни пътища още от времето на Сюлейман I. Параметрите на логистиката се разширили още повече с разрастването на военната индустрия и нейната материална база. За целите на снабдяване на манифактурите и транспортиране на муниции, храни и оръжия към логистичните центрове започнало изграждането на държавни пътни мрежи от канали и сухопътни трасета. За да се улесни тази система, кралете премахнали между-провинциалните мита и такси, поставяйки началото на общо-държавните пазари. С цел да се управлява разширяващата се логистична система започнало създаването на интендантски служби по места, които постепенно били централизирани в една обща система, подчинена на отделните военни колегии и министерства.

Друга важна промяна, която настъпила била въвеждането на нови методи за набиране на войници. За целта местната бюрокрация започнала да води регистри на населението, да извършва преброявания и да зачислява годните за военна служба. На базата на тази документация, често чрез жребии, се определял броя на рекрутите, които трябвало да постъпят на служба. Тази система започнала постепенното си развитие след 1660г., към 1700г. Била все още в начален стадий , а разцвета си достигнала след 1795г. С въвеждането на националните армии. До 1700г. По-глямата част от рекрутите все още се набирали чрез доброволци, тъй като системата на жребиите била доста корумпирана и често се случвали измами с точния брой на записаните войници.

Военно-технически промени 1660-1700г.

Паралелно с централизирането и бюрократизирането на армиите, в Европа се случили и няколко значими технически промени, които дали сериозен тласък на развитието на военното дело. Повечето от тях се породили във Франция, благодарение на постоянната бойна готовност на френските сили след 1660г., когато амбициите на Луи XIV се нуждаели от солидна военна подплата.

Благодарение на значителните си финансови ресурси, Франция започнала превъоръжаване на своята армия, подпомогнато от стандартизирането на видовете оръжия, за което споменахме по-горе. На въоръжение били въведени мускетите с кремъчен затвор, които били по-бързи и по-точни от своите предшественици с фитилен затвор. Друго предимство било и по-малкото им тегло, което вече не изисквало употребата на поддържаща „вилица“. Това сериозно помогнало за по-бързото предвижване на войниците и по-лесното усвояване на новото оръжие.

В допълнение към новия вид мускети, френския маршал и инженер Вобан измислил едно просто но гениално нововъведение – щикът. С един удар били свалени два проблема. От една страна мускетарите вече не били така беззащитни и можели да използват оръжията си и като хладни при нужда. От друга страна, поставянето на щика премахнало необходимостта от подреждане на карета пиконосци, които да пазят пехотата от кавалерийски атаки. Това довело до 100% въоръжаване на пехотата с огнестрелно оръжие, заменяйки старото съотношение между мускетари и пиконосци което било приблизително 70% към 30%. Увеличаването на огневата мощ с 30% било неминуем скок напред по отношение на ефективността на армиите, въпреки че далекобойността на мускетите оставала ниска, а ефективността им на повече от 40 м. – съмнителна.

Другото голямо нововъведение на Вобан било преустройството на т.нар. „trace italienne– системата от бастиони и валове, която заменила средновековните крепости. Вобан сериозно усложнил геометрията на бастионираните крепости, съчетавайки ги с допълнителни водни и сухи ровове и добавяйки допълнителни външни бастиони, които да увеличат далекобойността на отбраняващата се крепост. Паралелно с това, Вобан разработил и система за паралелно атакуване на новия тип крепости, залагайки на масиран артилерийски огън и методично премахване на вражеските оръдия. Снабден с огромните финансови възможности на Франция, Вобан не само разработил но и реализирал своите схеми и северните граници на Франция се превърнали в система от взаимно поддържащи се крепости и гарнизони, които се превърнали в гръбнака на френските бойни операции в периода 1660 – 1716г. Всяка една от тези крепости имала колосална цена – 80 000 000 ливри. Обсадата на подобно съоръжение за един път струвала половината от тази сума, а обикновено за да се превземе подобна крепост се изисквали 2 или 3 обсади, често прекъсвани от вражески сили. Т.е. Крепостта се „изплащала“ само в рамките на един конфликт, а както знаем, през XVII в., конфликти не липсвали.

Засилването на крепостите било съпътстване и от увеличаване на мощта на артилерията, както сухопътната, така и военноморската. Мобилната артилерия, въведена от Густав II Адолф след 1620г. Се превърнала в задължителен елемент от артилерийския обоз на всяка армия. Паралелно с това се увеличил калибъра на обсадната артилерия, което повишило ефективността и далекобойността при обстрел. Паралелно с техническия прогрес, бил извършен и такъв при кадрите. Из Европа започнали да се появяват висши военни училища, които до 1700г. Били предназначени за артилерията и където млади кадети се обучавали на геометрия, аритметика и други точни науки. Тъй като старото схващане, че артилеристите били по-скоро търговци и занаятчии все още не било отминало, висшите аристократи не се стремели към позиции там и това дало възможност на хора от градските съсловия да се издигнат във военната йерархия.

По отношение на военноморското дело, промени настъпили в структурата, тонажа и въоръжението на корабите. Галеоните и галеасите отстъпили място на линейните кораби, разработени от холандците в първата половина на XVIIв. Тези кораби били пригодени еднакво добре и към океанско и морско плаване, било по-маневрени и можели да поберат по-голяма огнева мощ. Мащаба на военноморските промени личи най-ясно в поредицата от Англо-Холандски и Холандско-Португалски войни, които прекроили картата на морските монополи в Далечния Изток и Атлантическия океан. До 1700г. Нидерландия си останала първата морска сила в световен мащаб, като едва след Войната за Испанско наследство (1700-1714г.), везните постепенно се накланят в британска посока.7 Заради засилената военноморска мощ, големите сили се стремели да изградят система от укрепени пристанища, които да контролират морските пътища и да служат като снабдителни бази за флотите. Подобни „портове“ били създавани по протежението на африканския бряг, в Карибите, Индия, Индонезия и Филипините.

Заключение

Поредицата от военно-администраттивни и военно-технически промени, които настъпили в Европа между 1660 и 1700г. Променили завинаги лицето на военното дело. Нарасналия брой на сухопътните армии довел до нови по мащаб конфликти. Военноморската сила започнала да оказва все по-сериозна роля, тъй като доминирането по море гарантирала постоянно снабдяване със суровини от колониите и същевременно давало шанс да се блокира снабдяването на противника. Самите колонии също се превърнали в арена на военните действия, като европейците често наемали местни сили да водят войните помежду им. Нарасналото значение на колониалната икономика довело до създаване на крепости и гарнизони във всички опорни точки на колониалните империи и отделянето на все по-сериозни средства за защитата на колониите и изграждането на по-големи и ефективни флоти. Паралелно с това, в Европа нараснал значително броя на армиите, както и нуждата от по-решително приключване на конфликтите поради огромното финансово бреме, което всеки конфликт оказвал на хазната. Освен усложнената администрация и командване, държавите се стремели да изградят стабилни системи за финансиране на войните. Водещи в това отношение се оказали Англия и Холандия, които благодарение на по-развитите си парично-стокови борси, започнали формирането на национални банки, които към 1700г. Били реалност и можели да послужат като гарант и контрольор на военните кредити и разходи.

Въвеждането на по-строга военна йерархия, съчетана със изготвяне на устави и утвърждаването на униформите довело до промяна облика на армиите. Старите наемнически орди, които сменяли работодателя си ежегодно били постепенно заменени от постоянни, професионални армии, в които наемническия елемент все повече отстъпвал място на професионалния войник наборник (или доброволец). Подобрената логистична система също спомогнала за по-високия морал на армията, тъй като гарантирала по-добро снабдяване с храна и провизии. Отделно от това, новите пътища увеличили скоростта на армиите и възможностите за бързи и решителни маршове нараснали значително.

Въпреки всичко, истинското лице на промените се проявило едва след 1700г. По време на Войната за Испанско наследство и Великата Северна война (1700-1721г.) Именно през тези първи две десетилетия на XVIII в. Промените които се случили след 1660г. Получили своето реално изражение, за да повлияят на нова поредица от реформи от средата на XVIIIв., намерили отражение в Седемгодишната война (1756-1763г.)

1Френски термин, който обозначава най-висшите аристократи в една монархия. Според средновековната традиция, кралят е „пръв сред равни“, т.е. Пръв сред своите перове („равни“) или както по ясно личи в английската формулировка „First among his peers”.

2Освен, може би, Посполитажеч.

3Което до немалка степен се дължало на вродените му генетични увреждания, в следствие на вековното кръвосмешение на Испанските Хабсбурги.

4Германски историк, чийто изселвания върху двора на Луи XIV дефинират класическото схващане за абсолютизма. Изследванията му са написани през 1933г. И издадени през 1968г., и служат като канон сред историците, занимаващи се с кралски дворове. След 1988г. Новото поколение историци на Дворовете отхвърля теориите на Елиас и дава ново тълкувание на абсолютизма като на система, в която краля и аристокрацията работят в своеобразен синхрон и по взаимна договорка.

5Така французите използвали бели ленти, холандците – оранжеви, испанци и австрийци – червени, шведите – сини и т.н.

6Отдельонните знамена – знамето на съответната държава, съчетано със символа на съответното отделение, били единствените ясно отличими знаци, които различавали частите на една армия, от тази на противника. Углавно престъпление било да се изостави знамето или то да бъде поругано по някакъв начин.

7По-малко известен факт остава, че между 1675 и 1689г. Франция разполагала с най-големия флот в Европа, който по време на Деветгодишната война постигнал редица победи над съюзените англо-холандски флоти.

Advertisements