Етикети

, , ,


ЕВРОПА ВЪВ ВОЙНА 1618-1659г.

1618

Вместо Увод

          Едно от най-трудните неща, с които един историк може да се захване е да обобщава поредица от исторически събития. Синтезирането на огромен по обем информация в ограничен брой страници изисква прецизното изстискване на най-важните събития, личности и теории и тяхното внимателно комплектуване в един текст. Когато това се прави в рамките на монография, задачата е неминуемо по-лесна, тъй като формата дава възможност за по-пространно разглеждане на различните елементи от историческите процеси. Когато, обаче, имаш пред себе си статия с всичките й ограничения, нещата са доста по-сложни.

          Далеч съм от мисълта, че настоящият текст може да бъде някакъв авторитет в областта на историческата наука и по-специално на военната история. Както обсъдихме с колегите от форума на Българска Наука, военната история има твърде много лица и интерпретации, за да може едно кратко повествование да изпълни всички цели, които автора му си е поставил. Поради тази причина, настоящата статия представлява обобщение на основните теми, за които си говорихме (или за които ни се искаше да си поговорим) по време на два от семинарите ни през месец ноември. Тези семинари се опитаха да дадат най-обща представа за военно-политическата обстановка в Европа през един от най-конфликтните периоди в нейната история – четиридесет и едната години между 1618 и 1659г. Самият брой на конфликтите – над двадесет, превръща обобщаването им в трудно постижима задача. Ето защо, ние се концентрирахме не толкова върху конкретните конфликти, а по-скоро върху основните тенденции, главните военно-политически мотиви и гео-политическите предпоставки, които седят зад тази колосална поредица от междудържавни конфронтации. За по-лесно и прецизно структуриране на текста, статията е разделена на подчасти, всяка от които максимално кратко и ясно ще се опита да предаде есенцията на дебатите. Предварително се извинявам за по-общият характер на текста, но от друга страна се надявам по-опростената информация да допадне на читателите, които имат по-ограничени познания върху разглеждания период.

Как се воюва по нововремски?

          Първата половина на XVIIв. е характерна с това, че войната е най-комерсиалния бизнес в Европа. Във войната инвестират крале и кралици, министри и херцози, епископи, авантюристи, и въобще всеки който притежава душа на покерджия и амбициите на принц, но от онези, за които ни разказва Макиавели. Тъй като става дума за сериозни инвестиции, всеки от „бизнесмените“ очаква максимална възвращаемост при максимално контролиран риск. С други думи големите сражения, в които играеш на принципа „всичко или нищо“ са крайно нежелани. От тук идва и продължителността на конфликтите, като дори по-дребните отнемат поне по 5-6 сезона за кампании. Другият проблем пред скоростното водене на война било ниското ниво на логистиката и нежеланието на владетелите да поддържат армии целогодишно, но за това после.  Бедните градски прослойки и многочислените селски семейства осигуряват евтина и изобилна работна ръка, готова да се наеме при всеки, който предлага храна, пари и възможност за плячка. Религията и националността не били от значение – според някои документи в един баварски полк през 1634г. имало хора от 24 различни националности сред които 14 турци. Командири също не липсвали – дребни благородници – авантюристи, които виждали във военната кариера най-бързият път към издигането. Армиите били почити изцяло наемнически, тъй като „инвеститорите“ искали сравнително опитна работна ръка за сравнително кратко време, което означава че вербуването и обучаването на национална армия от доброволци не било практично. Както е добре известно, обаче, наемниците имат колкото плюсове, толкова и минуси. Те са опитни, кръвожадни и решителни, но тези качества личат само, когато им е добре платено и когато рискът за живота им не е прекалено висок. Две армии от наемници, на които не е плащано от месеци по вероятно ще предпочетат да се разминат на няколко километра и да плячкосат околността, отколкото да излязат в открито сражение. Всъщност това било доста често явление. Дори армиите водени от големите имена често избягвали решителни действия. Така например една от най-ключовите битки в Тридесетгодишната война – Лютзен (1632г.) се случила тъй като армиите на Валенщайн[1] и Густав II Адолф[2] се срещнали случайно в полята на Саксония. Надлъгването на наемническите капитани, разбира се, не е ново явление и датира още от епохата на кондотиерите в Италия (XIVв.). Разликата е в броя на армиите. Въпреки подправените списъци с наборници и високия процент дезертирали, армиите са чувствително по-големи. Това води след себе си две неща – по-трудни са за контролиране и е по-трудно две противникови армии да съществуват в една и съща област без да влязат в сражение. Поради тази причина, в края на всеки кампаниен сезон (октомври), армиите се изтегляли към своите „зимни квартири“. В идеалния случай тези квартири се намирали на територията на противникова или неутрална страна, тъй като армията била същинска напаст дори за държавата, за която се сражава. Липсата на решителни победи и протакането на бойните действия, обаче, често налагало през зимата армиите да напускат всички окупирани територии и да се изтеглят на своя територия. Не се заблуждавайте че това е характерно само за периода 1618-1659г. Проблемите с окупирането на вражески територии през зимните месеци остава нерешен чак до втората половина на XIXв, като Наполеоновите завоевания са по-скоро изключение, отколкото налагане на нова тенденция. След години на нерешително воюване пред държавите оставали два варианта – или да притискат своите пълководци да водят решително сражение, или да търсят начин да сключат мир. Обикновено първият вариант водел до втория, като разликата била такава, че след решителна победа условията за победителя били далеч по-изгодни, както се случило в т.нар. Торстенсонова война (1643-47г.), в която шведите категорично побеждават датчаните и им отнемат значителни територии в южна Скандинавия. Повечето войни, обаче завършвали с възстановяването на status quo ante bellum, без да доведат до някакви значителни териториални или политически промени, а основно източвали хазните на воюващите.

Как се плаща за армия през  първата половина на XVII век ?

          Воденето на войни било едно нещо, но плащането за тях изисквало съвсем друга комбинация от методи. За разлика от днес, когато едва 5-6% от бюджета на повечето държави отива за военни цели, през XVIIв. Войните редовно поглъщали между 70 и 120% от държавните приходи. Понякога този процент можел да достигне доста повече от 120. За да плати непосилните суми държавата прибягвала до цяла поредица от ортодоксални и неортодоксални финансови приоми – допълнителни данъци и акцизи, налагане на такси, събирането на контрибуции, плячкосване на завладените вражески земи, взимането на огромни заеми, залагането на държавни монополи, отдаване а част от териториите като гаранция за заеми и т.н. Понякога тези методи помагали, понякога дори те не били достатъчни и често минавали по няколко месеца или дори години, в които на армиите не се плащало. Това, разбира се, водело в най-добрия случай до отказ от водене на сражения, а в най-лошите – до бунт и/или преминаване на армията на страната на врага.

          Когато държавата нямала пари, отделни независими наемнически капитани (като например Валенщайн), предлагали сами да плащат на армията си в замяна на пълна свобода за назначаване на команден състав и секвестиране на необходимите продоволствия от окупираните територии. В добавка подобни личност получавали щедри титли и рангове в армията. Тази практика довела до т.нар. Принцип „войната се храни от войната“, според който армиите трябвало, поне на теория, да са самодостатъчни на базата на конфискации и изкупуване на провизии, оръжие и боеприпаси. Това, разбира се, било само теоретично, тъй като личните ресурси на командирите рядко стигали за повече от 2-3 сезона. Ако за това време съответният генерал не успявал да намери нови средства, се налагало да прибягва към плячкосване и/или взимане на заеми от кредитори. Това водело до бързото разоряване на териториите, намиращи се в обсега на военните действия, както и на кредиторите, които не можели да разчитат на никаква правна закрила, която да им гарантира връщането на парите. Ето защо финансовите къщи предпочитали да дават заеми на държави, а не на частни лица, тъй като държавите залагали част от бюджета си или някой монопол преди да получат парите. Ако някой владетел не си плащал лихвите, финансовите къщи повсеместно затваряли вратите си за него. Разликата с днес била, че кредитния рейтинг не се измервал в проценти а в репутация, която била зорко следена от големите финансови фамилии.

          Без значение от методите за финансиране, продължителните конфликти изцеждали държавите и фалитите били често срещан феномен. Пикът на военното финансово бреме бил достигнат век по-късно – през Седемгодивната война (1756-63г.), но корените на проблема се утвърдили през разглеждания от нас период – първата половина на XVIIв. Тридесетгодишната война ни предлага чудесен пример за това, както продължителните военни разходи могат да поставят дори големите държави на колене. През 1642г. Когато започват първите преговори за примирие, Хабсбургската монархия (Австрия) воюва вече от 24 години, Испания – от 21 години, Швеция – от 10г. а Франция – от 7 години. Войната продължава до 1648г.. а Франция и Испания воюват още едно десетилетие до 1659г. В крайна сметка Испания излиза финансово съсипана а Франция е на ръба. Австрия няма да воюва две десетилетия след 1648г. Швеция е единствената държава, която продължава да води по-активни кампании, благодарение на факта, че на нейна територия не стъпва нито една вражеска армия. Някои историци се опитват да посочат драстични скокове в размерите на армиите, но това, което често се забравя, е че големите числа по-скоро показват броя на всички ангажирани армии в дадена война, докато войниците активни в съответните кампании са доста по-малко.[3] Фалшифицирането на официалните декументи от страна на командирите е една от причините за преувеличаването на реалните пропорции на армиите, както и за огромните разходи на държавите, които разполагат, например, със 15 000 души, а но плащат на наемниците като за 30 000. Разликата отивала в джоба на командирите, а самите войници често получавали само толкова, колкото да могат да си купят самун хляб и халба бира. Така, за доста от наемните капитани, войната се оказвала средство за бързо забогатяване. Именно тази тенденция довела държавниците до идеята за замяна на скъпите и неефективни армии от наемници с войски, набирани, издържани и командвани директно от държавата. Оказало се също така, че за „инвеститорите“ било по-евтино да наемат армиите за цялата година, отколкото да разпускат силите си в края на всеки сезон и да ги наемат отново на следващия. Така се създала основата за формиране на професионалните постоянни армии, които доминирали бойните полета на Европа през следващия XVIIIв.

Каква е ролята на личността за решаване изхода от конфликтите?

          Един от основните елементи, които характеризирали маниера на водене на война през Новото Време били личностите. Личните прищевки на кралете, междуособиците между министри и аристократи, амбициите и алчността на командирите били все неща, които можели да прекратят или започнат война. Всички тези фактори оказвали голямо влияние и на хода на отделните кампании. Валенщайн, например, бил страстен последовател на астрологията и преди всяка по-важна стъпка се допитвал до личните си астролози, които му изготвяли хороскоп. Често се случвало да отказва да даде сражение само защото звездите не предвиждали щастлив изход. Луи Бурбон, Принцът на Конде обичал да прекарва зимата в Париж, където щурмувал подстъпите към френските проститутки със същата страст, с която лятото лично повеждал щурмовете срещу испанските армии. За целта, обаче, изтеглял армиите си обратно във френска територия, тъй като иначе трябвало да остава в окупираните територии. Кралете, със своята значителна власт, не оставали по-назад. Император Фердинанд II, воден от своя уж ревностен католицизъм (или по-скоро от прекомерна алчност) пропилял военните победи на армиите си, като издал едикт, с който настроил всички германски протестанти срещу себе си, което развързало ръцете на Густав II Адолф да се включи във войната, която иначе можела да завърши през 1631г. Вместо 17 години по-късно. Луи XIII почти провалил обсадата на Ларошел заради своята нерешителност и страха, че кампанията може да влоши и без това разклатеното му здраве. Единствено упоритостта на кардинал Ришельо спасила похода срещу хугенотите от провал. Но пороците не били единствените фактори. Ришельо бил хилаво, болнаво дете, което обаче имало силен дух. Като дете кардиналът тренирал редовно и се научил да се боли с множеството си заболявания. Подобна била и съдбата на маршал Тюрен, който бил пелтек като дете, и също така страдал от редица физически недъзи. Силната воля му помогнала да поправи говора си, а физическите упражнения надмогнали дефектите му и маршалът се превърнал в една от най-представителните личности във Франция. Храбростта в битка също била изключително важна. Густав II Адолф и неговият маршал Торстенсон често водели лично армиите си в битка. Можем да посочим още имената на Бернарт Сакс-Ваймар[4], Конде, Тюрен, Йохан фон Тили[5] и Станислав Кониечполски[6], всеки един от които мотивирал своите войници с личния си пример. Без значение дали заставали начело на французи, поляци, руснаци или англичани, храбрите командири били гордост за своите войници, като често авторитета на пълководеца бил тънката линия, която деляла армията от открит бунт.

          Силните, харизматични водачи били изключително важни за изхода от една война. Парламентът в Англия никога не би спечелил войната с краля, ако Оливър Кромуел и Томас Феърфакс не командваха армиите на парламентаристите. Австрия издържа 30 години във война не на последно място и заради пореицата от талантливи германски, валонски и италиански пълководци – Галас, Пиколомини, Валенщайн и Бокюи, които съумяват да мотивират войниците си и да задържат иначе хаотичните наемнически групи в една относително хомогенна армия.

 

Кои са основните военно-политически играчи?

За разлика от XVIв., когато всеки владетел можел да се окаже важен за изхода на конфликтите и често малките държавици препъвали монархиите-колоси по пътя към победата, войните през XVIIв. Се печелели от тези, които максимално дълго можели да плащат на наемниците и да компенсират финансовите си дефицити със заеми, гарантирани с монополи. Така постепенно се откроила една поредица от по-големи и по-заможни държави, които хвърлили сянка върху по-дребните си съседи и опоненти. Франция и Испания били безспорно най-богатите държави в Европа към 1618г., като към тях можем да добавим и Нидерландската Република, която се превърнала в банково и търговско ядро на Европа. След тях можем да поставим Хабсбургската монархия, която на базата на имперската титла на Свещената Римска империя, както и на богатите чешки провинции съумявала да мобилизира относително стабилен капитал. Въпреки това, войните на австрийските Хабсбурги били подчинени до голяма степен на възможността за финансови субсидии от страна на испанските им братовчеди. Трета категория страни били Полша, Дания, Швеция и Англия, които заради по-неплодородните си територии и по-малкото население трябвало да водят по-предпазлива външна политика. Конфликтите, в които влизали тези страни били доста по-ограничени като време и интензитет на бойните действия. Швеция била единствената, която успявала да воюва по-продължително и то защото армиите й се сражавали на чужда територия, командвани от поредица от опитни крале-войни и генерали, които успяват да извлекат максимума от своите войници. Като последна категориш можем да отделим двата източни гиганта – Русия и Османската империя. Русия била силно отслабена от „Размирните Времена“ (1603-1613г.), но към 1631г. цар Алксей Романов успял да мобилизира ресурсите на Русия за поредната война с Полша, която периодично се подновявала през следващите десетилетия. Османската империя преминала през тежка финансова рецесия в края на XVIв., която била следствие от цялостната европейска финансова криза, но към 1618г. Султаните властвали над обширна и стабилна държава. Това, което им попречило да водят активна политика в Европа била хроничната война срещу Сафавидите в Иран, която се точела още от 1520г. След 1600г. Персийският шах Аббас I Сафави повел агресивна политика срещу османците, окупирайки по-голямата част от днешен Ирак. Едва през 1640г. османците успели да ликвидират персийската заплаха и да си върнат загубените територии. Междувременно Полумесецът се вплел в поредица от по-малки конфликти с Полша, които продължили до 1699г. почти без прекъсване. Няколкото войни с Австрия допълвали военните ангажименти на Истанбул, но като цяло поне до 1640г. османските усиля били насочени на изток. Периодът 1618-1659г. отбелязал постепенния упадък на старите търговски републики Венеция и Генуа, както и окончателното отслабване на системата на Ханзата, която отстъпила място на противоборството на балтийските монархии. Засилването на големите монархии довело да обезличаване на повечето малки държави, каро изключение правели трите германски електората Бранденбург, Саксония и Бавария, които продължили да играят важна роля на европейската политическа сцена. След 1640г. Португалия отново се върнала на политическата сцена, след като династията Браганца успяла да измести испанските Хабсбурги. Лисабон, обаче, никога не успял да възвърне старата си позиция на първа морска сила, завинаги изместен от флотите на Англия и Нидерландия, които опустошили голяма част от португалските колонии.

Вместо Заключение

          Конфликтите от първата половина на XVIIв. Изиграли важна роля за развитието на военното дело в Европа не толкова в техническо, колкото в административно, логистично и финансово отношение. Тридесетгодишната война и останалите конфликти в периода се превърнали в катализатор за професионализирането на армиите и превръщането им от нередовни и наемни в постоянни и, поне частично, национални. Швеция първа използвала своето собствено население като ядро за армията си. Този пример бил последван от Англия и Франция, а в последствие и от Австрия и Бранденбург-Прусия. Полша, Русия и Османската империя продължили да използват по-различна система за мобилизиране на армиите си, което се дължало колкото на административната им система, толкова и на географските и гео-политически специфики на изтока, с които западните държави все още им предстошло да се сблъскат. Не бива да поставяме етикети като напредничави или назадничави страни и армии, особено през XVIIв., когато западноевропейските армии по нищо не превъзхождали своите източни еквиваленти. Нивото на въоръжението било почти идентично, като мускетът с фитилен затвор си останал основно оръжие поне до 1650г. В комбинация с пиката. Едва след 1660г. Мускетът с кремъчен затвор започнал да навлиза в масова употреба. Иновации се наблюдавали по-скоро в артилерията, където калибровката и подвижността на отделните оръдия започнали да играят важна роля за развитието на сраженията. Обсадното дело не се променило особено през този период и звездовидните, бастионирани крепости, създадени в Италия през предходното столетие си останали най-значителната форма на укрепление, познато в Европа. Във военно-морската надпревара между Испания, Нидерландия и Англия се родили поредица от иновации, които засегнали развитието на корабостроенето и навигацията. Новите по-добри и по-добре снаряжени кораби кръстосвали тесните европейски морета и океаните с еднаква лекота. Въпреки това, още около столетие в Балтийски и Средиземно море галерите останали доминиращия вид плавателни съдове.

          В административно и финансово отношение държавите били принудени да разработят сложна система от фискални приоми, чрез които да с еопитат да превъзмогнат постоянно-увеличаващото се бреме на войните. Дали централизираната бюрокрация родила професионалните армии или обратното остава предмет на разгорещени дебати сред историците. Факт е, обаче, че двете вървели ръка за ръка в изграждането на монархиите от времето на Просвещението. Ако крале като Луи XIV и Карл XI можели да разчитат на добре подготвени армии и стабилна бюрокрация, то те го дължели на своите предци, които чрез опита си от войните в периода 1618-1659г. положили началото на съвременната европейска държавност.


[1]    Албрехте Венцел Еузебиус фон Валенщайн (1583-1634г.) – чешки дребен аристократ, издигнал се до главнокомандващ на имперските армии на Хабсбургската монархия. След като е освободен от императора през 1630г. е повикан отново на служба през 1631г. Разочарован от отношението на императора решава да поеме по свой собствен път. Обвинен за изменник и предател на Империята, убит от верни на императора английски наемници през 1634г.

[2]    Густав II Адолф (1594-1631г.) Крал на Швеция, реформатор и опитен пълководец. Води кралството сив  поредица от войни, в които шведската армия се превръща в най-боеспособната армия в Европа. Наричан „Лъвът на Севера“, Густав е смятан за защитник на протестантството. Убит от хърватски „хайдук“ в битката при Лютзен (1632г.)

[3]    Джефри Паркър, например, изчислява че Испания разполага с 300 000 души през 1635г., а Франция с около 200 000 към 1640г. Истината е, че полевите армии рядко са надхвърляли 15-20 000 души, а що се отнася до големите числа, то те се нуждаят от сериозно преразглеждане, както доказва историка Джон Лин, който доказва, че армията на Луи XIV всъщност е наброявала не повече от 300 000 души в зенита си, вместо предполаганите 450 000 души. Това се отнася за малко по-късен период, но принципите на изчисление, заложени от Лин, важат и за периода на тридесетгодишната Война.

[4]    Бернарт Сакс-Ваймар (1604-1639г.) е немски благоросник, служил като пълководец на страната на Швеция и Франция. Победите му са ключови за контрирането на Хабсбургската военна мощ.

[5]    Йохан Церкалес граф фон Тили (1559-1632г.) е фламандски пълководец, служил като галвнокомандващ на Баварската , а по-късно и на имперската армии. Един от най-опитните командири на своето време. Допуска войниците му да опожарят Магдебург през 1631г. Умира в битката при Рейн ам Лех през 1632г.

[6]    Станислав Кониечполски (1590-1646г.) е полски аристократ и пълководец, прочул се във войните срещу Швеция, Русия и Османската империя. Кониечполски е един от най-опитните командири в полската история. Служи като Главен Коронен Хетман (втори военен ранг след краля). Умира, вероятно по време на секс със втората си, 16-годишна съпруга, заради предозиране с афродизиак.

Advertisements